настоява час по-скоро да бъде убит някой от лидерите на Хамас.
През септември 1997 година Нетаняху вече се обаждаше на Ятом по всяко време на денонощието, за да пита има ли напредък. Подложен на натиск, шефът на Мосад в крайна сметка се огъна. Той изтегли катци от други мисии. Според един от тях „Ятом преначертаваше картите, щом Биби си мръднеше пръста. По принцип Ятом е силен човек, но когато се стигне до противоборство, той не можеше да се противопостави на Биби, който не пропускаше случай да напомни колко бързо брат му беше успял да осъществи рейда над Ентебе. Сравнението беше неуместно. Но такъв си беше Биби — използваше всички средства, за да наложи мнението си.“
На 9 септември в Тел Авив се получи новината, че Хамас отново е нанесъл удар, този път ранявайки сериозно двама израелци от охраната на културния аташе в наскоро откритото израелско посолство в Аман, столицата на Йордания.
Три дни по-късно, малко преди да започне петъчната подготовка за Шабат, Нетаняху поиска от Ятом да обядва с него в дома му в Ерусалим. Двамата мъже ядоха супа, салата и рибно блюдо, което поляха с бира и бутилирана вода. Министър-председателят незабавно повдигна въпроса за атаката в Аман. Как са могли стрелците на Хамас да се приближат необезпокоявани толкова близо, че да стрелят? Защо не е постъпило предупреждение? Какво правеше мисията на Мосад в Аман по въпроса?
Ятом прекъсна Нетаняху по средата на пороя от въпроси. В Аман се намирал лидер на Хамас на име Халед Мешал, който ръководел политбюрото на организацията от кабинета си в града. В продължение на седмици Мешал пътувал из различни арабски страни, но мисията на Мосад в Аман бе докладвала, че той вече се е завърнал в града.
Това възбуди интереса на Нетаняху.
— Тогава вървете и се справете с него! — нареди той поривисто. — Именно това трябва да направите — да го извадите от строя! Изпрати хората си в Аман, за да свършат тази работа!
Уязвен от почти шестте седмици неумолим натиск от страна на министър-председателя, който, изглежда, не можеше да долови политическата деликатност на разузнавателните операции по принцип, шефът на Мосад му даде болезнен урок. Очите му просветваха зад стъклата на очилата му, когато той предупреди премиера, че предприемането на атака в Аман ще разруши отношенията с Йордания, които предшественикът на Нетаняху Ицхак Рабин беше съградил с цената на толкова усилия. Убийството на Мешал на йорданска земя би изложило на риск операциите на Мосад в страна, която осигуряваше непрестанно поток от секретна информация за Сирия, Ирак и палестинските екстремисти. Ятом предложи да се изчака Мешал да напусне Аман и тогава да нанесат удара.
— Извинения! Само това слушам! Извинения! — Твърдеше се, че Нетаняху крещял. — Искам действия. Незабавни! Народът иска действия. Скоро е Рош Ашана19! Това ще бъде моят подарък за него!
От този момент нататък всяко действие на Ятом щеше да подлежи на личното одобрение на Нетаняху. Досега никой друг израелски министър-председател не беше проявявал такъв непосредствен интерес към поръчано и финансирано от държавата убийство.
Халед Мешал беше четиридесет и една годишен, физически здрав мъж. Живееше близо до двореца на крал Хюсеин и според всички сведения беше добър съпруг и баща на седем деца. Образован и любезен, той беше останал слабо известна фигура от ислямското фундаменталистко движение, но събраната за кратко време информация от мисията на Мосад в Аман показваше, че Мешал е подбудителят и движещата сила на бомбените атентати, дело на камикадзе, срещу израелски граждани.
Подробностите за Мешал бяха предоставени заедно с негова снимка, с която ръководителят на мисията на Мосад се беше сдобил по неведоми пътища. Докладът беше придружен и от лична молба до Ятом да направи още един опит да убеди Нетаняху да не предприема убийство в Аман. Подобна неоправдана стъпка би обезсмислила двете години къртовски труд по контрашпионажа, осъществен от Мосад със сътрудничеството на Йордания.
Нетаняху отхвърли молбата с думите, че звучала като пророкуване на провал, а това той нямало да толерира.
Междувременно усилено се подготвяше осемчленен отряд кидони. Двама от тях трябваше да нанесат удара посред бял ден, а задачата на останалите бе да им подсигурят гърба, включително и придвижването с кола. Целият отряд щеше да се върне с автомобили в Израел, пресичайки моста Аленби, близо до Ерусалим.
Изборът на оръжие на Мосад бе необичаен — не огнестрелно, а флакон аерозол нервнопаралитичен газ. За пръв път ударен отряд от кидони щеше да използва такъв метод за убийство, макар това да беше обичайна и усъвършенствана практика на КГБ и на други разузнавателни служби от съветския блок. Руски учени, емигрирали неотдавна в Израел, бяха вербувани от Мосад, за да синтезират широк спектър от смъртоносни токсични вещества, между които табун, зарин и зоман, нервнопаралитични вещества, забранени с международни конвенции. Те причиняваха незабавна или бавна смърт. Във всички случаи жертвата не можеше да контролира дейността на вътрешните си органи и изпитваше такава непоносима болка, че смъртта идваше като избавление. Този метод на убийство беше избран като най-подходящ за Мешал.
На 24 септември 1997 година членовете на ударния отряд кидони пристигнаха със самолет в Аман от Атина, Рим и Париж, където бяха разпределени на позиция за няколко дни. Някои пътуваха с френски и италиански документи. На двамата мъже, които щяха да извършат самото убийство, бяха осигурени канадски паспорти на името на Бари Бийдс и Шон Кендъл. На рецепцията при регистрирането си в местния хотел „Интерконтинентал“ те се представиха за туристи. Останалите катци бяха подслонени в израелското посолство, което беше съвсем наблизо.
Бийдс и Кендъл се присъединиха към тях на следващия ден. Двамата мъже още веднъж провериха флакона. Никой от тях не знаеше какво точно нервнопаралитично вещество съдържа. Агентите изказваха предположения, че можел да предизвика всичко — от халюцинации непосредствено преди смъртта до сърдечен удар. От тях беше поискано да докладват за последните предприети от Мешал действия пред шефа на местната мисия на Мосад.
Той беше пребивавал в Лондон през септември 1978 година, когато един български емигрант, Георги Марков, беше убит с подобно вещество. Някакъв минувач го беше убол в бедрото с върха на чадър. Марков умря в мъчителна агония, предизвикана от рицин, смъртоносна отрова, извличана от семената на маслодайното растение. Случайният минувач бе агент на КГБ, но той така и не беше заловен.
След тази оптимистична информация Бийдс и Кендъл се завърнаха в хотела си малко преди полунощ. Всеки поръча на обслужването по стаите закуска от кафе, портокалов сок и датски сладкиши. На следващата сутрин точно в девет Бийдс се появи във фоайето и се подписа за първата от двете наети коли — синя тойота. Втората — зелен хюндай, поръчана от Кендъл, пристигна малко след това. Кендъл спомена на един от служителите на рецепцията, че двамата с „неговия приятел“ потеглят на обиколка из южната част на страната.
В десет часа сутринта шофьорът на Мешал подкара шефа си към местоработата му. На задната седалка в колата до него седяха три от по-малките му деца, едно момче и две момиченца. Бийдс го следваше на дискретно разстояние с наетата кола. Част от хората от отряда се движеха по същия маршрут с други коли.
Когато навлязоха в парковата част на града, шофьорът информира Мешал, че ги следят. Мешал използва телефона в колата, за да съобщи модела и номера на автомобила на Бийдс на полицейското управление в Аман.
Докато взетата под наем тойота на Бийдс ги задминаваше, децата на Мешал му помахаха така, както и на другите шофьори. Агентът на Мосад не им обърна никакво внимание. След това зеленият хюндай на Кендъл изпревари шофьора на Мешал и двете коли се изгубиха в трафика.
Секунди по-късно един офицер от полицейското управление в Аман се обади, за да съобщи на Мешал, че споменатата кола е била наета от канадски турист. Мешал се отпусна назад и продължи да наблюдава как децата му продължаваха да махат на изпреварващите ги шофьори с личица, притиснати към стъклата. Всяка сутрин те се редуваха да пътуват с баща си до работата му, преди шофьорът да ги закара на училище.
