Отрядът работеше на екипи от по четирима, които периодично пътуваха със самолет на опознавателни обиколки до Лондон, Париж, Франкфурт и други европейски градове. От време на време им се налагаше да посещават Ню Йорк, Лос Анжелис и Торонто. По време на всички тези разходки екипите се придружаваха от инструктори, които дискретно оценяваха уменията им за техническо осигуряване на една операция, без да привличат вниманието върху себе си. Тренировъчните мишени се избираха сред местни саяними доброволци, които знаеха само, че участват в секретно обучение, чиято цел е защитата на обект, израелска собственост — обикновено синагога или банка. Доброволците се оказваха заклещени в тиха уличка, набързо набутани в минаваща кола, или се събуждаха посред нощ от шум в жилището си и виждаха пред себе си дулото на пистолет.
Кидоните вземаха тези тренировъчни упражнения насериозно, тъй като на всеки екип беше известно така нареченото Фиаско Лилехамер.
През юли 1973 година в разгара на издирването на убийците на израелските спортисти на Олимпиадата в Мюнхен на Мосад беше подхвърлена информация, че Червения принц Али Хасан Саламех, който бе планирал операцията, работи в малкия норвежки град Лилехамер като сервитьор.
Тогавашният директор на Мосад по операциите Михаел Харари състави екип за случая, но не от кидони, тъй като всички се бяха пръснали по света в преследване на останалите терористи, отговорни за масовото убийство в Мюнхен. Екипът на Харари нямаше оперативен опит, но самият той беше уверен, че собственото му минало на катца в Европа е достатъчно. Екипът му включваше две жени — Силвия Рафаел и Мариане Гладников, и един алжирец на име Кемал Бенаме, който преди да бъде вербуван чрез заплахи да стане двоен агент от Харари, беше работил като куриер на групировката „Черен септември“.
Операцията беше пълен провал още от самото начало. Пристигането на десетина чужденци в Лилехамер, където от четиридесет години не бе имало убийство, предизвика подозрения. Местната полиция започна наблюдение над тях. Полицейските служители бяха наблизо, когато Харари и неговият екип застреляха един марокански сервитьор на име Ахмед Бушики, който не само нямаше нищо общо с тероризма, но и физически изобщо не напомняше на Саламех. Харари и част от неговия екип успяха да се спасят с бягство, но шестима оперативни служители на Мосад бяха заловени, включително и двете жени.
Те направиха пълни самопризнания, разкривайки за първи път методите на Мосад за извършване на покушения, както и други не по-малко тревожни подробности относно незаконната дейност на службата. Жените, заедно с техните колеги, бяха признати за виновни и осъдени за убийство втора степен. Всички бяха осъдени на лишаване от свобода по пет години.
Когато се завърна в Израел, Харари беше уволнен и цялата мрежа на Мосад в Европа от тайни квартири, мъртви пощенски кутии и секретни телефонни номера беше замразена.
Щяха да минат шест години, преди Али Хасан Саламех най-сетне да бъде екзекутиран при операция, замислена и осъществена от Рафи Ейтан, според когото: „Лилехамер е крещящ пример за неподходящи хора, избрани за неподходяща мисия. Това не биваше да се случва и никога няма да се повтори.“
Ала заканата му не се сбъдна.
На 31 юли 1997 година, деня, в който двама камикадзе, атентатори на Хамас, убиха петнадесет и раниха още сто петдесет и седем души на един пазар в Ерусалим, шефът на Мосад Дани Ятом присъства на среща, председателствана от Бениамин Нетаняху. Министър-председателят току-що се бе върнал от бурна пресконференция, на която обеща, че няма да намери покой, докато извършителите на бомбения атентат не престанат да бъдат заплаха.
Пред обществеността Нетаняху изглеждаше спокоен и непоколебим. Отговорите на поставените му въпроси бяха премерени и звучаха непоколебимо. Хамас няма да избегне възмездието, но как да стане това, не бе предмет на обсъждане. Това беше онзи Биби от дните на изявленията на Нетаняху по Си Ен Ен по време на Войната в Залива, когато нееднократно получи признание за авторитетния си коментар на отговорите на Саддам Хюсеин и изложените от него виждания на Израел по въпроса.
Ала в този задушен ден, далеч от камерите, заобиколен само от Дани Ятом и други висши служители от разузнаването и от собствените си съветници по политическите въпроси, видът на Нетаняху беше коренно различен. Той не демонстрираше нито самообладание, нито аналитичност. Напротив, в пълната конферентна зала, свързана с кабинета му, често прекъсваше събеседниците си, крещеше, че „ще пипна онези копелета от Хамас, дори и да е последното нещо, което ще направя“.
И по думите на един от присъстващите продължи: „Вие сте тук, за да ми кажете как да стане това. И не желая да чета по вестниците за отмъщението на Биби. Това е въпрос на справедливост — законно възмездие.“
Насоката на действие бе дадена.
Дани Ятом, който бе свикнал с променливите настроения на министър-председателя, седеше смълчан от другата страна на масата, докато Нетаняху продължаваше да вилнее. „Искам главите им! Искам ги мъртви. Не ме интересува как ще стане. Искам единствено резултати. И предпочитам да е скоро. Не си и помисляйте изобщо за обратното.“
Напрежението нарасна, когато Нетаняху поиска Ятом да му представи списък на всички лидери на Хамас и настоящото им местонахождение. Никой министър-председател досега не бе изисквал такива строго секретни оперативни данни на такъв ранен етап от замисляната операция. Мнозина от присъстващите в залата помислиха, че с това „Биби показа намерението си да бъде безкомпромисен“.
Това задълбочи безпокойството у някои висши служители на Мосад, че службата става твърде тясно подопечна на Нетаняху. Вероятно усещайки това, Ятом отвърна на министър-председателя, че ще предостави списъка по-късно. Шефът на Мосад промени посоката на разговора с думите, „че е време да се погледне на практическата страна на нещата“. Локализирането на лидерите на Хамас било „като да издирваш един по едни плъховете в бейрутски канал“.
Това даде повод на Нетаняху да избухне още по-невъздържано. Той не желаел извинения, а действия и настоявал те да започнат „тук и сега“.
След приключването на срещата у някои служители от разузнаването остана впечатлението, че Биби Нетаняху е прекрачил тънката линия, където свършва политическата целесъобразност и необходимостта от реални действия взима връх. Няма човек в залата, който да не съзнаваше, че Нетаняху упорито им натрапва мисълта за крещяща необходимост от публични скандали, за да убеди обществеността, че политиката на „твърда ръка“ спрямо тероризма, която го издигна на този пост, не е празна реторика. Нищо, че постоянно се забъркваше в скандали и винаги едва успяваше да излезе чист, оставяйки някоя изкупителна жертва да понесе срама. Рейтингът му през цялото време бе нисък. Пресата изобилстваше от пикантни подробности за личния му живот. Той отчаяно силно се нуждаеше да докаже, че държи нещата под контрол. Най-сигурният път бе да вземе главата на лидер на Хамас.
Старши служител от израелското разузнаване, който несъмнено изразяваше мнението на мнозина, коментира: „Макар всички да бяхме на едно мнение относно валидността на принципа, че змията се убива, като й се смаже главата, оказа се, че същинското ни притеснение бе ограничението във времето. Всички приказки на Биби относно «незабавни действия» бяха чиста плява. Операция от такъв вид изисква внимателно планиране. Биби искаше точки, резултати, все едно това беше компютърна игра или някой от онези стари екшъни, по които той беше толкова запален. В реалния живот обаче нещата не стоят така.“
Дани Ятом нареди да бъдат претърсени всички арабски страни и изпрати катци в Газа и на Западния бряг, които да научат повече за местонахождението на фигурите в сянка, които контролираха Хамас. През август 1997 година той на няколко пъти беше викан в кабинета на министър-председателя, за да докладва докъде е стигнал. Напредък обаче нямаше. Сред разузнавателната общност в Израел се разпространяваха слухове за това, как министър-председателят е поискал от Ятом да включи повече хора в акцията и беше намекнал, че ако скоро няма резултат, ще предприеме „други действия“. Ако с тази нескопосана заплаха Нетаняху целеше да сплаши шефа на Мосад, той не постигна желания ефект. Ятом беше отговорил, че „правят всичко по силите си“. Премълчаният подтекст бе, че ако министър-председателят реши да го уволни, това е негово правомощие, но общественият дебат, който неизбежно щеше да последва, нямаше да мине без неудобни въпроси за ролята на самия Нетаняху. Въпреки това министър-председателят продължи да
