Фатия Шкаки си спомня: „Съпругът ми беше категоричен, че ако израелците са планирали акция срещу него, досега да са я извършили. Евреите винаги реагират бързо на всеки инцидент. Но той бе убеден, че те не биха посмели да действат срещу него, защото по този начин щяха да вбесят Сирия.“
Три месеца по-рано преценката на Шкаки за настроенията на Тел Авив щеше да е правилна. В началото на лятото на 1995 година Рабин отхвърлил план на Мосад за взривяването на апартамента на Шкаки в западните предградия на Дамаск. Ури Сагуй, тогавашният ръководител на военното разузнаване и на практика водеща фигура в израелското разузнаване, чиято власт се простираше дори и над Мосад, сподели с Рабин, че е забелязал „радикалната промяна в Дамаск. На пръв поглед Асад все още е нашият враг. Но единственият начин да го победим е, като предприемем неочаквана маневра. А това означава да се откажем от Голанските възвишения, и то изцяло. Да изтеглим хората си до последния човек оттам. Цената е висока. Но това е наистина единственият начин да си осигурим така необходимия траен мир.“
Рабин го изслуша. Той знаеше колко много коства Голан лично на Ури Сагуй. По-голямата част от военната му кариера беше посветена на защитата на тази сурова камениста земя. Заради това беше раняван четири пъти. И въпреки това беше готов да остави всичко зад гърба си, само и само да види как в Израел настъпва реален мир.
Министър-председателят отложи плановете на Мосад за елиминирането на Шкаки и дал време на Сагуй да прецени реалните възможности за осъществяването на надеждите си.
Ала те повехнаха в маранята на лятото по тези места и Рабин, който вече беше носител на Нобелова награда за мир, поръча Шкаки да бъде екзекутиран.
По време на последната си голяма операция като шеф на Мосад Шабтай Шавит нареди на един „черен“ агент в Дамаск да осигури електронно наблюдение над апартамента на Шкаки. Американското оборудване на агента беше на достатъчно високо равнище, за да блокира защитните прекъсвачи в електрическата верига на руската комуникационна система на Шкаки.
Така подробностите за предстоящата визита на Шкаки в Либия и Малта бяха станали достояние на Тел Авив.
В същото време, през онази октомврийска вечер на 1995 година, началниците на трите най-мощни разузнавателни служби в Израел си проправяха път през оживената улица „Пинскер“. Те съблюдаваха стриктно правилата за екзекутирането на всеки самопровъзгласил се враг на Израел, които Меир Амит така ясно беше дефинирал по времето, когато беше генерален директор: „Да не се допускат убийства на политически лидери. С тях трябва да се справяме с политически средства. Да не се избиват семействата на терористите. Ако някой от тях се изпречи на пътя ни, това не е наш проблем. За всяка екзекуция е необходимо разрешението на действащия министър-председател. Всяко действие трябва да бъде съобразено с правилата. Спазването на схемата е задължително до минута. Изпълнението трябва да е максимално чисто. Нашите акции не бива да се възприемат просто като финансирани от държавата поръчкови убийства, а като крайна юридическа санкция, налагана от нейно име. Ние не трябва да се различаваме от палача или от който и да е друг легитимно назначен екзекутор.“
След успешното разкриване на деветимата терористи, избили израелските спортисти по време на Олимпийските игри през 1972 година, всички по-късни екзекуции следваха в общи линии вече установените правила. Почти двадесет и три години след деня, в който Меир Амит за пръв път формулира правилата за финансираните от държавата убийства, неговите последователи бяха на път към тайната квартира.
Пръв пристигна Шабтай Шавит. Колегите злословеха зад гърба му, че имал маниера на администратор в евтин телавивски хотел — същите прилежно изгладени дрехи и задължителното любезно служебно ръкостискане. Той беше на този пост от три години, но създаваше впечатление, че не е сигурен колко още ще се задържи там.
Следващият, който дойде, беше бригаден генерал Доран Тамир, ръководител на разузнаването към израелските въоръжени сили. Чевръст, в разцвета на силите си, той внушаваше респект, придобит през дългите години на ръководни постове.
Последен пристигна Ури Сагуй, който влезе с бавна стъпка в тайната квартира като някакъв небесен бог воин, по-блестящ, отколкото го изискваше постът му на шеф на Аман — военното разузнаване. С мек овладян глас, взискателен към себе си, той продължаваше да предизвиква противоречиви чувства сред равните нему, като настояваше, че въпреки подновените заплахи, Сирия все още е готова да преговаря за мир.
Отношенията между тримата мъже по думите на Шавит бяха „предпазливо сърдечни“.
По думите на Ури Сагуй: „Трудно бихме могли да се съпоставяме един с друг. Като шеф на Аман, аз съм този, който възлага задачите на другите двама. Между нас има съперничество, но докато служим на една и съща кауза, всичко ще бъде наред.“
В продължение на два часа те седяха около масата в дневната и обсъждаха плана за убийството на Фати Шкаки. Екзекуцията му щеше да е чисто отмъщение, потвърждение на библейския закон „око за око, зъб за зъб“, който според израелците оправдава подобни убийства. Ала понякога жертва на Мосад ставаха и хора, които упорито отказваха да подкрепят аспирациите на Израел. Тогава, вместо да се рискува подобни талантливи люде да преминат в служба на врага, те бяха безжалостно елиминирани.
Доктор Джералд Бул, канадски учен, беше най-големият експерт в света по балистика на артилерийски снаряди. Израел направи няколко неуспешни опита да се възползва от експертизите му. Всеки път Бул даваше ясно да се разбере неприязънта му към израелската държава.
Вместо това той предложил услугите си на Саддам Хюсеин за създаването на супероръжие, способно да обстрелва Израел със снаряди, ядрени, химически или биологични бойни глави директно от Ирак. Дулото на оръдието, дълго близо сто и петдесет метра, беше излято от тридесет и два тона висококачествена стомана, доставена на Ирак от британски компании. В края на 1989 година прототип на оръжието беше изпробван на стрелкови полигон в Мосул, Северен Ирак. Саддам Хюсеин разпоредил производството на три оръдия на цена, възлизаща на двадесет милиона долара. Бул бе ангажиран като консултант срещу един милион долара. Проектът получи кодовото название „Вавилон“.
Компанията на Бул „Спейс рисърч корпорейшън“ (СРК) беше регистрирана в Брюксел като фирма за оръжеен дизайн. Оттам тя беше изпратила подробен списък с изисквания до европейски доставчици, включително и до двадесет във Великобритания, които можеха да й доставят високотехнологични компоненти.
На 17 февруари 1990 година един катца в Брюксел се сдоби с копие от документ, в който се съдържаха техническите цели на „Вавилон“: супероръдието всъщност функционира като балистична ракета със среден обсег. Сърцевината на инсталацията за изстрелване са ракети „Скъд“, групирани по осем, за да се увеличи обсегът на бойните глави до приблизително две хиляди и четиристотин километра. Така в обсега на действие влиза не само Израел, но и много европейски градове. Бул смяташе, че е напълно възможно да се произведе супероръдие, което да може да удари директно Лондон от Багдад.
Генералният директор на Мосад по това време Наум Адмон поиска незабавна среща с министър- председателя Ицхак Шамир. Бивш градски партизански лидер, сражавал се безжалостно срещу британците през последните седмици от управлението на Мандата, Шамир беше от типа политически лидери, които се нравеха на Мосад и които изцяло подкрепяха необходимостта от унищожаването на враговете на Израел, в случай че положението стане критично и всички останали възможности са изчерпани. През 60-те години, когато нацистки ракетни специалисти работеха за Египет, за да създадат оръжия с голям обсег, способни да поразяват цели в Израел през Синайската пустиня, Шамир бе повикан от Мосад, за да даде експертно мнение по планираните убийства. По време на управлението на Мандата той бе разработвал методи за ликвидирането на британски войници. Шамир препоръчал да бъдат изпратени бивши членове на нелегалното движение, които да убият германските учени. Някои от тези убийци по-късно станаха основоположници на отрядите Кидони на Мосад, специализирани в политически убийства и екзекуции.
На Шамир му трябваше малко време, за да проучи досието на Бул. Службата бе извършила обичайната задълбочена проверка и проследила кариерата на Бул от времето, когато, двадесет и две годишен, той станал доктор по физика и постъпил на работа в Института за изследване и разработка на въоръжения към канадското правителство. Там той влязъл в конфликт с висш служител, който посял семената на омразата към бюрократите, която щеше да го съпровожда през целия му живот. В последствие беше станал
