на Маргарет Тачър беше поканило при пълна секретност Рафи Ейтан в Белфаст, за да осведоми силите за сигурност за развиващите се връзки между ирландски терористични групировки и Хизбула.
„Пристигнах през един дъждовен ден. По време на целия ми престой в Ирландия валя. Казах на британците всичко, което знаехме. След това тръгнах на обиколка из провинцията по целия път по границата с Ейре. Внимавах да не я пресека неволно. Представяте ли си как би реагирало ирландското правителство, ако ме бяха заловили! Преди да замина, уредих САС — британските специални части, да посетят Израел, за да се запознаят с нашите методи за справяне с терористите.“
Тогава бе поставено началото на близкото сътрудничество между САС и Мосад. Висши служители на Мосад пътуваха до щаба на САС в Хиърфорд, за да се осведомят за операциите в Близкия изток. При съвместна операция на Мосад и САС техен общ отряд проследи няколко висши функционери на ИРА от Белфаст до Бейрут и ги фотографира по време на срещите им с лидери на Хизбула.
През октомври 1987 година агенти на Мосад проследиха търговския кораб „Ексунд“ в Средиземно море, натоварен със сто и двадесет тона оръжие, включително и ракети земя-въздух, гранатомети, картечници, експлозиви и капсулдетонатори. Всички те бяха закупени чрез контактите на ИРА. „Ексунд“ беше задържан от френските гранични власти.
Поради невъзможността да се постигне напредък в отношенията с ирландските официални власти — според служител на Мосад това е следствие от силната опозиция на Израел спрямо мироподдържащата роля на Ирландия в Ливан — Мосад използва САС като канал, за да предупреди тайно Дъблин за други подобни оръжейни доставки по море с крайна цел Ирландия.
Агентите на Мосад, които проследиха групата за диверсионни акции на ИРА в Испания, бързо стигнаха до извода, че тя не е там, за да се среща с арабски търговци на оръжие, нито пък за да се свърже с ЕТА — баската терористична групировка. Въпреки това екипът на Мосад продължи да следи испанския отдел за борба с международния тероризъм, който също така беше по следите на тримата ирландци.
Отначало испанците поддържаха известна дистанция, защо приемаха операцията за тяхна. За първи път те съдействат както на МИ5, така и на САС при акция срещу ИРА. По разбираеми причини испанците искаха в случай на успех славата да е изцяло тяхна. Мосад даде да се разбере, че желае единствено да окаже помощ. Успокоени, испанците скоро се сработиха с Мосад.
Когато испанците изгубиха следата на Мейрийд Фарел, тя бе открита наново от израелски катца. Катцата разбра, че Фарел е наела друга кола — бяла фиеста, и я е паркирала заредена с шестдесет и четири килограма семтекс18 и тридесет и шест килограма шрапнели в един подземен гараж в Марбеля.
Модният курорт е не само любимо убежище от жаркото пустинно слънце, където мнозина величия от арабския свят прекарват времето си, изпълнени с мечти за деня, когато омразният Израел ще бъде заличен от лицето на земята. Марбеля се намира на броени километри от разгулния яхтклуб Пуерто Банус, където арабски петролни милионери държат луксозните си яхти. Мосад винаги е имал подозрението, че именно тези яхти прекосяват Средиземно море, пренасяйки контрабандно на борда си експлозиви и оръжия, предназначени за арабските терористи. Предполагаше се, че колата на Фарел е паркирана наблизо именно с тази цел, готова да бъде качена на борда на яхта, която привидно се отправя на морско пътешествие към Палестина.
Екипът на Мосад осъществяваше постоянно наблюдение над колата. Фарел беше засечена зад волана на другата фиеста, с която беше разкарвала Маккан и Савидж из Испания през последните няколко седмици. Двама души от екипа на Мосад проследиха отряда на ИРА, докато се движеше на юг към Пуерто Банус. Десет минути след като напусна Марбеля, Фарел навлезе в зоната на яхтклуба и продължи надолу по брега.
Използвайки радиото на колата си, настроено на полицейска честота, катцата на Мосад предупреди испанската полиция, че тримата от ИРА се отправят към Гибралтар. Испанците алармираха британските власти. Отрядът на САС зае позиция. Часове по-късно Фарел, Маккан и Савидж бяха застреляни. Без предупреждение и без възможност да се предадат. Просто бяха екзекутирани.
Седмица по-късно Стивън Ландър, служителят от МИ5, на когото официално бе възложено да ръководи операцията и който по-късно щеше да оглави МИ5, телефонира на Адмон, за да благодари за помощта на Мосад по време на проследяването и екзекуцията.
През онази октомврийска вечер на 1995 година в тайната квартира на улица „Пинскер“ всичко беше готово за срещата, на която щеше да се уточни следващото политическо убийство.
Разработваше се план за екзекутирането на религиозния водач на ислямския Джихад Фати Шкаки. Мосад установи, че неговата групировка бе отговорна за смъртта на над двадесет израелски пътници в автобус, взривен миналия януари от двама камикадзе в покрайнините на градчето Бейт Лид.
С това нападение броят на терористичните акции надвиши десет хиляди за последните двадесет и пет години. През този период бяха убити над четиристотин и ранени още хиляда израелци. Много от отговорните за дългия списък от убити и осакатени хора бяха разкрити и убити по думите на катцата Яков Коен, който сам бе участвал в наказателните акции в „безименни задни улички, където ножът понякога може да се окаже по-ценен от пистолета и където или убиваш, или те убиват“.
В този безмилостен свят Шкаки дълги години беше възприеман като знаменитост от собствените си хора. Именно той лично даде разрешение на двамата камикадзе от Бейт Лид да се отклонят от ненарушимата иначе ислямска възбрана за самоубийство. За целта той прерови Корана и стигна до философското прозрение, че тиранията кара потиснатите да откриват нови извори на сила. В подготовката на атентаторите самоубийци той използва психологически похвати, като заложи на нестабилността на тези младоци, които подобно на японските камикадзе на възраст не повече от деветнадесет години по време на Втората световна война завършиха живота си през онзи януарски ден в състояние на религиозен екстаз. След терористичния акт Шкаки плати некролозите им да се появят в един вестник на Джихад и по време на петъчната молитва възхвали тяхната саможертва, убеждавайки семействата им, че техните синове са отишли в рая.
В напрегнатата ситуация по местата, където действаше Шкаки, въпрос на чест за всяко арабско семейство бе да обречеш сина си на саможертва за каузата му. Загиналите бяха поменавани всеки ден, след като мюезинът издигаше глас през пращящите високоговорители, за да призове благоверните на молитва. В сенчестата прохлада на джамиите в Южен Ливан паметта им се поддържаше жива.
След избора на следващите новобранци и определянето на тяхната цел Шкаки предаваше младоците на бомбените ескорти. Те бяха стратезите, които изучаваха снимката на мишената и решаваха какво количество експлозив ще е нужно. Подобно на алхимици те работеха, осланяйки се на опита и на инстинкта си, а речта им беше изпълнена с думи, от които лъхаше на смърт: „окислители“, „десенсибилито“, „пластилин“, „инхибитори“. Такива бяха хората на Шкаки. Веднъж той се обърна към всички тях с фраза, заимствана от лидера на омразния му враг Израел: „Борим се, следователно съществуваме.“
През онази октомврийска вечер, когато съдбата му се решаваше в тайната квартира в Тел Авив, Шкаки беше в дома си в Дамаск със съпругата си Фатия. Апартаментът беше изненадващо различен в сравнение с мизерията на бежанските лагери, където той се радваше на всеобща почит. Скъпите килими и гоблени бяха подарък от аятоласите на Иран. Фотографията в златна рамка на Шкаки с Муамар Кадафи му беше подарък от либийския лидер. Сребърният сервиз за кафе беше дар от сирийския президент. Дрехите на Шкаки съвсем не приличаха на простата широка дреха, която носеше, когато се смесваше с мизерстващите тълпи в Южен Ливан. Вкъщи той носеше халат от най-фин плат от лондонски магазин и обувки от мека кожа, правени по поръчка в Рим, а не евтините, купени от пазара сандали, които обуваше при срещите с поклонниците си.
Докато ядеше любимия си кускус, наведен над чинията, Шкаки за сетен път убеждаваше съпругата си, че всичко ще бъде наред по време на предстоящото му пътуване до Либия, където щеше да настоява пред Кадафи за отпускане на нови средства. Надяваше се да се върне с един милион долара, пълната сума, за която беше помолил във факса до либийския революционен щаб в Триполи. Както обикновено парите щяха да бъдат преведени чрез либийска банка в Ла Валета на остров Малта. Шкаки планираше да остане на острова по-малко от един ден, преди да вземе обратния полет за дома.
Научили за спирката в Малта, двамата му синове тийнейджъри веднага си дадоха поръчките за дрехи: половин дузина ризи за всеки поотделно от един луксозен магазин, където Шкаки бе пазарувал и преди.
