Тойв: Ами, както вече казах, ние няма да се впускаме в коментиране на подробности, освен на онези, за които президентът вече е споменал в показанията си.
В.: Не разбирам защо сте на мнение, че нямате законово основание да коментирате предполагаемото изказване на президента на Съединените щати, че чуждо правителство подслушва и записва разговорите му. От вас се иска само да го потвърдите, не да коментирате.
Тойв: Вече бяха задавани въпроси за какви ли не коментари, направени по един или друг повод, или свързани с показанията на президента, но ние не отидохме по-далече в обсъждането им в самите показания. Нямаме намерение да изневерим и за в бъдеще на подхода си.
В.: Причината за отказа ви със сигурност е, че вие вече окачествихте повода като неуместен и твърде личен, тъй като е свързан със секс. Той обаче е свързан с националната сигурност на Съединените щати и с предполагаемото изказване на президента, че чуждо посолство е подслушвало и записвало телефонните му разговори. И вие просто ще отговорите на всичко това със: „Съжалявам. Без коментар.“?
Тойв: Вече казах, че няма да отида по-далече от казаното от президента в показанията му.
В.: Не отричате значи, не отричате.
Лийви: Очевидно ние не знаем нищо за присъствието на къртица в Белия дом. Но утвърдената практика, касаеща хората, които говорят от тази трибуна, е да отнасят подобни сигнали до компетентните органи, които са упълномощени да извършват такива разследвания.
В.: Опита ли се по някакъв начин президентът да се намеси в предприето разследване или издирване на къртицата?
Лийви: Не. Нямате никакво основание за подобно твърдение.
В.: Извинете, но основание има. Съществуват показания, дадени под клетва от Люински, в които тя твърди, че президентът е коментирал, че чуждо посолство записва…
Лийви: Бари току-що ви отговори на този въпрос.
В.: Отговорът му се състоеше в това, че той няма намерение да коментира. С цялото ми уважение, това едва ли би могло да бъде счетено за отговор.
Лийви: Ще кажа две неща. Моля, записвайте.
Тойв: Аз се въздържам да кажа каквото и да било повече след направения от мен коментар.
Лийви: Да, и аз определено нямам намерение да добавям каквото и да било към коментара на Бари. Но нека да кажа само едно. Взети са всички необходими предпазни мерки, за да бъдат подсигурени комуникациите на президента. Твърдението в тази книга е абсолютно безпочвено.
В.: Тези сведения от ЦРУ ли са, от ФБР или са чисто рутинна реакция?
Лийви: Приемете ги като достоверни.
В.: Доколкото разбрах, взети са мерки комуникациите на президента да бъдат подсигурени, нали така? Ако обаче той вдигне телефона и се обади на някой обикновен гражданин в два и половина посред нощ в апартамента му, значи ли това, че телефонът на този човек няма да може да бъде подслушван и записван? Вашата система за сигурност предотвратява ли такава намеса?
Лийви: В споменатата книга се съдържат някои много сериозни твърдения и това, което искам да повторя, е, че те са абсолютно безпочвени. Следователно нямам какво повече да добавя.
Нито един сериозен вестник не направи опит да разнищи тези отговори, които всъщност съдържаха важни разкрития.
Оказа се, че Мосад не беше единствената организация, записвала телефонните сексразговори на президента. Сенаторът републиканец от Аризона Джон Кил, член на Специалната комисия по разузнаването, беше заявил пред местния подкрепящ го вестник „Аризона рипъблик“, че „е възможно американско разузнавателно управление да е записвало телефонни разговори между президента Клинтън и Моника Люински. Към правителството има различни управления, които са си присвоили правомощията да записват определени неща по определени причини, и тук става въпрос за едно от тези управления.“
Джон Кил отказа да назове пред вестника кое или кои са тези управления: „Категоричен съм, че това е въпрос, по който не мога да навлизам в големи подробности.“ Относно източниците си той каза следното: „Заради статута, който имат, може да им се има доверие. Бихте могли да стигнете до извода, че това са хора, които в определен период са били на служба във федералното правителство.“ Той продължи, сравнявайки съществуващите по случая записи с „неопровержимите“ доказателства по аферата Уотъргейт.
Тези сензационни твърдения, принадлежащи на един уважаван политик, така и не получиха полагащото им се внимание в публичното пространство.
Според поне един надежден източник на израелското разузнаване Ятом се беше обадил по телефона на Рафи Ейтан и го беше предупредил за належащата необходимост да стои далеч от Съединените щати в обозримо бъдеще.
Рафи Ейтан нямаше нужда да му се казва колко жалко би било да се превърне в жертва на същата онази техника, на която дължеше легендарната си слава — отвличането на Адолф Айхман. Още по-лошо би било безшумно да бъде премахнат физически чрез един от методите, които му бяха създали репутация сред хората, които смятаха убийството за неизбежна част от своята работа.
6.
Отмъстителите
През един топъл следобед в средата на октомври 1995 година технически служител от Отдела за вътрешна сигурност на Мосад — Аутахат Пайлут Медиенит (АПМ), с помощта на ръчен скенер проверяваше за подслушвателни устройства апартамент на улица „Пинскер“ в търговската част на Тел Авив. Апартаментът беше една от тайните квартири, които Мосад притежаваше из целия град. Проверката подсказваше колко важна и деликатна беше срещата, която съвсем скоро щеше да се състои там. Когато се убеди, че апартаментът е чист, служителят си тръгна удовлетворен.
Мебелите в жилището приличаха на купени от гаражна разпродажба — един с един не си пасваха. По стените висяха няколко фотоса в евтини рамки с изгледи от туристически обекти и забележителности в Израел. Във всяка стая обаче беше монтиран отделен нерегистриран телефон. В кухнята вместо битови уреди бяха инсталирани компютър и модем, машина за унищожаване на документи, факс, а на мястото на печката бе поставен сейф.
Обикновено тайните квартири се ползваха за общи спални на новобранци от школата за шпиони на Мосад в покрайнините на града, докато се учеха на занаят, тоест как да проследяват някого на улицата или как самите да се отървават от „опашка“, как да използват мъртва пощенска кутия или да обменят информация, скрита във вестник. Ден и нощ улиците на Тел Авив бяха изпитателният им полигон под зоркия поглед на инструкторите. Уроците продължаваха в тайните квартири: как да обучат катца, който заминаваше за набелязана страна, как да пишат писма със специални мастила или как, използвайки компютър, да подготвят информация, удобна за предаване в кратки емисии на определени честоти.
Важна част от безкрайните часове обучение беше сближаването с невинни, нищо неподозиращи хора. Яков Коен с двадесет и пет годишен стаж като катца, действал под дълбоко прикритие по целия свят, смяташе, че една от причините за успеха му са именно уроците, получени по време на учебните занятия: „Всички и всеки се превръща в инструмент. Бих могъл да излъжа всекиго, защото истината в случая не е задължителен елемент от взаимоотношенията ми с него. Единственото, което има значение, е да го използвам за благото на Израел. От самото начало възприех философията да правя само онова, което е добро за Мосад и за Израел.“
Онези, които не успяваха да подчинят живота си на това кредо, се оказваха незабавно на улицата. Според Давид Кимше, който е смятан за един от най-добрите оперативни служители на Мосад: „Това е старата история, че мнозина се мислят за призвани, но малцина са избрани. В този смисъл нашата организация наподобява католическата църква. Онези, които остават, изграждат връзки за цял живот. Цялото ни битие е подчинено на правилото «Аз помагам на теб, ти — на мен». Научаваш се да се доверяваш на хората, поверявайки им живота си. Няма по-голям израз на доверие спрямо друг човек.“
По времето, когато всеки, мъж или жена, който е имал достъп до тайните квартири, преминава в следващата група, тази философия вече е запечатана в съзнанието му. Влезли веднъж в ролята на катци,
