президента.
Как израелското посолство е разбрало, че осигуреният канал за връзка с Тел Авив е бил разбит, си остава тайна, също толкова ревниво пазена, колкото и сигурността на Мега. Както всички дипломатически представителства на Израел по света, и посолството във Вашингтон беше оборудвано с най-новите и все по-усложнени системи за дешифриране и декодиране на информация и постоянна връзка. Значителна част от това оборудване беше адаптирано благодарение на откраднатите от американците образци.
Утринта на 27 февруари 1997 година членовете на Комитета на ръководителите на тайните служби потеглиха от личните си кабинети в различни части на Тел Авив и поеха по широкия път, наречен „Рехов Шаул Хамалеку“, към строго охраняван портал, вграден във висок зид, увенчан с бодлива тел. Всичко, което се забелязваше отвъд стената, бяха покривите на сградите. Над тях се издигаше масивна бетонна кула, която се виждаше от всеки край на града. На различна височина от нея стърчаха голям брой антени. Кулата се издигаше в центъра на щаба на израелските въоръжени сили. Комплексът беше известен под името Кирия, което означаваше просто „място“.
Към единадесет преди обяд шефовете на разузнаването използваха идентификационните си карти за достъп и влязоха в сградата, недалеч от кулата. Както повечето правителствени канцеларии в Израел и залата за конференции, в която се озоваха, беше оскъдно мебелирана.
Съвещанието се председателстваше от Дани Ятом, който наскоро беше назначен за генерален директор на Мосад от министър-председателя Бениамин Нетаняху. Ятом имаше репутацията на хардлайнер, подобно на Нетаняху. Из Тел Авив плъзнал слухът, че новият шеф на Мосад „се погрижил“ за войнствено настроения министър-председател, когато разгулният му личен живот заплашил кариерата му. Мъжете около кедровата конферентна маса слушаха съсредоточено, докато Ятом представяше стратегията, която щяха да следват, ако „ситуацията“ с Мега прераснеше в кризисна.
Израел възнамеряваше да отправи остър протест относно това, че дипломатическият статут на посолството във Вашингтон е бил нарушен с инсталираните там подслушвателни устройства — действие, което несъмнено щеше да притисне администрацията на Клинтън. Следващата точка от плана беше саяним, свързан с медиите на Съединените щати, да бъде инструктиран да разпространи версията, че Мега е неправилно дешифрирано от еврейския жаргон „Елга“, което дълги години бе кодовото наименование на Мосад за ЦРУ. Освен това думата „мега“ беше добре позната на американското разузнаване. „Мегават“ беше кодово име, което доскоро беше използвано от американското разузнаване заедно с Мосад и означава съвместно разузнаване. За по-голяма сигурност саянимът трябваше да пусне в обръщение и друга дума „киловат“, с която се обозначаваше общата информация за терористи.
Ала за момента, заключи Ятом, не е необходимо да се предприема каквото и да било.
През март 1997 година, след като получи информация от катца на Мосад във Вашингтон, Ятом предприе действия, като изпрати екип от яхаломини в американската столица, които да проверят на място сведението, че президентът Клинтън нееднократно вече се е отдавал на телефонни сексразговори с бившата стажантка от Белия дом Моника Люински. Той бе водил разговорите от Овалния кабинет на Белия дом до апартамента й в комплекса „Уотъргейт“. Знаейки, че Белия дом е защитен изцяло срещу каквато и да било електронна подслушвателна апаратура, екипът от яхаломини беше съсредоточил действията си върху апартамента на Люински. Така те започнаха да записват многозначителни телефонни разговори между президента и Люински. Записите бяха изпращани с дипломатически куриер в Тел Авив.
На 27 март Клинтън отново беше поканил Люински в Овалния кабинет, за да й съобщи, че според него чуждо посолство записва разговорите им. Без да й дава повече обяснения, наскоро след това той приключи с любовната афера.
В Тел Авив стратезите на Мосад си блъскаха главите как да използват тези толкова деликатните записи. Материалът представляваше чудесно средство за изнудване, макар никой да не си правеше илюзията, че може лесно и безнаказано да изнудва президента на Съединените щати. Въпреки това някои видяха в тези записи потенциално оръжие, в случай че Израел се окаже притиснат до стената в Близкия изток и няма доброволната подкрепа на Клинтън.
Всички посветени в Израел бяха съгласни, че ФБР не може да не е наясно за разговорите между Клинтън и Люински. Някои стратези притискаха Ятом да използва неофициалния канал с Вашингтон и да даде на ФБР да разбере, че Мосад знае за деликатните телефонни разговори на президента. Това щеше да е директен намек ФБР да прекрати разследването срещу Мега. Други анализатори настояваха за политика на изчакване с довода, че тази информация винаги ще бъде сензационна, независимо от момента, в който бъде разкрита. Това виждане взе връх.
През септември 1998 година беше публикуван докладът на Кенет Стар, а Ятом беше напуснал поста. В доклада бегло се споменаваше за предупреждението на Клинтън към Люински през март 1997 година, че телефонът му се подслушва от чуждо посолство. Кенет Стар не беше задълбочил разследването си по този въпрос, докато Люински беше давала показания пред Голямото жури за аферата с Клинтън. Въпреки това за ФБР разкритията бяха поредното доказателство за неспособността му да демаскира Мега.
Шест месеца по-късно, на 5 март 1998 година, „Ню Йорк пост“ публикува на първа страница разкритията, които се съдържат в оригиналното издание на настоящата книга. Историята в „Ню Йорк пост“ започва така: „Израел изнудвал президента Клинтън със записи на горещите му сексуални разговори по телефона с Моника Люински, се твърди сензационно в нов бестселър. Цената, която Клинтън е платил за мълчанието на шпионската централа Мосад, е прекратеното от ФБР разследване на израелска къртица във висшите етажи на властта.“
Само след часове това тотално изкривяване на фактите в книгата (които аз внимателно бях проверил чрез източници в Израел и които Ари Бен Менаше, бивш съветник по въпросите на разузнаването към израелското правителство, потвърди) версията на „Ню Йорк пост“ се появи в хиляди вестници по целия свят.
Сърцевината на моята история, че общественият обвинител, прокурорът Кенет Стар, не е развил докрай разследването си, свързано с импийчмънта на Клинтън, се беше загубила. Стар беше отбелязал в своя доклад, че на 29 март 1997 година „той (Клинтън) й казал (на Люински) за подозренията си, че чуждо посолство (без да уточнява кое) записва телефонните му разговори. Ако някой се заинтересуваше един ден от телефонния им секс, тя трябваше да казва, че им е било известно за двадесет и четири часовото проследяване, а телефонният секс е бил един вид подхлъзване, целещо заблуда на противника.“
Думите на президента недвусмислено показваха, че той се смята за потенциална жертва на изнудване. Говорейки с Люински по обществената телефонна мрежа — няма доказателства той да се е опитал да подсигури допълнително телефона в нейния апартамент, — президентът на практика се бе оставил да бъде подслушван от чужди агенти и дори в още по-голяма степен — АНС. Като се вземе предвид, че рутинна процедура е всеки действащ президент да получава докладите на АНС, той също би трябвало да е наясно, че обажданията му до Моника Люински рано или късно ще станат материал за вашингтонската мелница за слухове.
Представа за паниката, която моите разкрития са предизвикали в Белия дом, би могла да се добие от брифинга на говорителите Бари Тойв и Дейвид Лийви пред журналисти, чийто ресор е Овалният кабинет. В официалното копие, пазено в Белия дом, в отговорите им се долавя обречеността на хора, затънали в подвижни пясъци.
Въпрос на журналист: Защо, както стана известно, президентът е казал на Моника Люински, че се притеснява, че телефонните му разговори се подслушват и записват?
Тойв: Надявам се, сте наясно, че след свидетелските показания на президента по случая ние всъщност не сме коментирали подробности, други подробности, подобни на тези, и няма да го сторим и за в бъдеще.
В.: Когато президентът научи за това, той притесни ли се, беше ли шокиран? Каква беше реакцията му, господин Тойв?
Тойв: Честно казано, не съм обърнал специално внимание на реакцията на президента.
В.: Добре, ами защо тогава той е казал за това на Моника Люински? Защо я е предупредил?
Тойв: Все още не съм си отговорил на този въпрос. (Смях.) Съжалявам.
В.: Знам, че не сте си отговорили, но въпросът на практика е много съществен.
