повторят.
Точно в пет и четиридесет и пет следобед самолетът от полет номер 3369 кацна на мюнхенското летище „Франц Йозеф Щраус“ и рулира към терминал С. Заместник-министър Сидоренко пръв слезе от борда. Колата, която го очакваше, веднага го откара в строго охраняван район. Там му бе съобщено, че току-що Ташанка е бил арестуван в Москва.
В това време Торес пристъпваше в залата за пристигащи пътници. Присъствието на тежковъоръжени германски полицаи не го изненада. След масовото убийство на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен се залагаше на показните мерки за сигурност. Торес се обади по телефона в хотел „Екселсиор“ и поиска да го свържат със стая номер 23. Там го чакаше испанец на име Хавиер Аратибел, който според данните в паспорта си беше индустриалец. Всъщност той беше брокерът по сделката с плутония. Аратибел от своя страна се обади на мъж, когото познаваше единствено под името Хулио- О.
Телефонните обаждания бяха проследени от служители на германското разузнаване. Докато Торес с небрежна походка се отправяше към багажната лента, за да вземе куфарчето си, беше под наблюдението на началника на мюнхенската полиция Волфганг Шьофазиос и от старши служител от разузнаването, заели позиция в един кабинет наблизо.
Торес взе куфарчето си и се отправи към изхода с надпис „Нищо за деклариране“. Веднага беше последван от Иб и Морт. Те не можеха да направят нищо повече. Бяха на чужда територия и правомощията им бяха ограничени. Нямаха право да го арестуват. В този момент Шьофазиос се показа от кабинета. Това беше уговореният сигнал за действие.
За няколко секунди Торес беше обграден и изблъскан встрани. Куфарчето беше отнесено в близкото помещение. Вътре ги очакваше мъж в бяла престилка с гайгеров брояч в ръка. Около него стояха неколцина експерти по обезвреждане на взривни устройства. Те използваха преносима рентгенова апаратура, за да установят дали в куфарчето има експлозиви. Оказа се, че няма. От гайгеровия брояч също не се чу предупредителния индикиращ сигнал за изтичане на радиация. Куфарчето беше отворено. Вътре, плътно покрити с пластмаса, се намираха капсулите с плутоний 239. Те бяха извадени и поставени в обезопасени срещу взривни устройства контейнери и отнесени в чакащия навън блиндиран камион. Оттам бяха откарани в Германския център за атомна енергия.
В хотел „Екселсиор“ Аратибел също беше арестуван, но следващата брънка във веригата — Хулио-О, междувременно беше успял да се измъкне през границата в Унгария. Унгарската полиция се ангажира да проведе разследване, но никой в Мюнхен не се залъгваше — Унгария беше известна като един от входните пунктове за руски контрабандисти към Западна Европа.
Хората на Мосад информираха Тел Авив за случилото се.
Там генералният директор на Мосад Шабтай Шавит възприе резултата от операцията като поредната малка победа в безкрайната битка с ядрения тероризъм. Но той не беше единственият, който се чудеше колко ли други такива куфарчета бяха минали през граничния контрол и колко ли скоро ще има ядрена експлозия, ако не бъдат изпълнени невъзможните искания на някои екстремисти.
На няколко километра от мястото, където Шавит си задаваше тези въпроси, Рафи Ейтан, човекът, който беше мозъкът на онова, което за ФБР и ЦРУ все още беше кражба на ядрен материал от преработвателното предприятие Нюмек в Аполо, продължаваше да прекарва свободното си време във ваенето на нови и нови скулптури от метални отпадъци. Външно той изглеждаше спокоен и в мир с останалия свят. И двете операции — „Полард“ и „Аполо“, бяха избледнели в паметта му. Когато го притиснеха, той заявяваше, че не може да си спомни първите имена нито на Полард, нито на Шапиро. ЛАКАМ официално беше закрит. Рафи Ейтан смяташе сегашната си работа далеч по-различна от онова, което беше преди. Сега той беше директор на малка корабна компания със седалище в Хавана, където имаше също дялове във фирма за производството на селскостопански пестициди. Твърдеше, че е в близки отношения с Фидел Кастро, „което вероятно никак не се нравеше на американците“. Откакто бе приключила мисията му в Аполо, кракът му не беше стъпвал в Съединените щати. Твърдеше и че нямал желание, макар истината да беше, че се опасяваше какви „въпроси“ можеха да му бъдат зададени относно Джонатан Полард и какво всъщност се бе случило по време на посещението му в Аполо.
През април 1997 година името на Рафи Ейтан отново изплува на повърхността във връзка с един шпионин на Мосад във Вашингтон, когото ФБР беше идентифицирало под кодовото име „Мега“.
Личен източник на Рафи Ейтан в Мосад му беше съобщил, че ФБР е започнало разследване относно ролята на Мега в аферата с Джонатан Полард. Дали Мега е бил източникът на част от свръхсекретните материали? Неотдавна ФБР беше разпитвало отново Полард в затвора и той беше признал, че постът му, който иначе му осигуряваше доста широк достъп до информация, не беше достатъчен, за да се снабди с някои от документите, които неговият резидент, мрачният Ягур, беше изисквал. ФБР знаеше, че достъпът до подобни документи става със специална парола, често сменяна, понякога дори и всеки ден. Въпреки това, изглежда, Ягур би трябвало да научава паролата за няколко часа, за да я изпрати на Полард. Дали Мега му я съобщаваше? Беше ли Мега вторият израелски шпионин във Вашингтон, когото ФБР подозираше отдавна? Колко тесни бяха отношенията му с Рафи Ейтан?
Именно тези опасни въпроси си задаваха в САЩ, а те можеха да разклатят отношенията между Вашингтон и Тел Авив.
След като ФБР идентифицира Рафи Ейтан като човека, който е дърпал конците на Полард, той най- накрая прие, че времето му в израелското разузнаване е изтекло. Очакваше да завърши дните си, изправен пред не по-голям риск от този да се изгори с горелката, с която си служеше, за да вае композициите си.
Рафи Ейтан инстинктивно усещаше, че събитията във Вашингтон създават заплаха не само за него. Специално обучени хора на ЦРУ можеха да се опитат да го отвлекат, докато той влизаше или излизаше от Куба, и да го отведат за разпит във Вашингтон, след което нямаше начин да се предвиди развоят на събитията. Ала разкриването на Мега занимаваше в не по-малка степен умовете от горните етажи на така наречена Вадат Рашей Хешеритин на израелското разузнаване — Съвета на ръководителите на тайните служби, чиято основна функция беше да координира дейността на разузнавателните служби и на службите за сигурност в страната и в чужбина.
Дори и те не знаеха нищо за истинската самоличност на Мега. Сведенията сочеха, че той заема висок пост в администрацията на Клинтън. Дали президентът не беше го получил като наследство от правителството на Буш беше другата, ревниво пазена тайна. Единствено генералният директор на Мосад знаеше колко дълго Мега е бил в тяхна услуга.
Членовете на съвета обаче знаеха, че секцията за контраразузнаване във ФБР в края на краищата беше повярвала, че бездействието срещу Мосад е следствие от мощното еврейско лоби във Вашингтон и нежеланието на няколко поредни държавни администрации да се справят с проблема. За пореден път това лоби можеше да бъде използвано да потуши огнената стихия, разразила се, след като Мега беше разкрит от ФБР. На 16 февруари 1997 година АНС предостави на ФБР запис на засечен телефонен разговор късно през нощта от израелското посолство между служител от разузнаването на Мосад, идентифициран единствено като Дов, и неговия началник в Тел Авив, чието име не се споменаваше по време на краткия разговор.
Дов беше поискал „инструкции“ дали „да се свърже с Мега“, за да получи копие на писмо от Уорън Кристофър, тогавашния държавен секретар, до председателя на ООП Ясер Арафат. Писмото потвърждаваше дадените уверения от страна на Кристофър към Арафат на 16 януари за изтеглянето на израелските войски от град Хеброн. Гласът в Тел Авив инструктира Дов „да забрави за писмото. Не за това използваме Мега.“
Краткият разговор беше първото нещо, което насочи ФБР към значимостта на Мега. Кодовото име не беше засичано досега по време на постоянното наблюдение, осъществявано над израелското посолство и дипломатите в него. Посредством компютърна техника ФБР намали групата на заподозрените в самоличността на Мега до служител на бюрото или човек с достъп до висш служител в Съвета за национална сигурност (СНС), който съветваше президента по въпроси на разузнаването и отбраната. Централата на този съвет е в Белия дом и в него членуват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Със съвещателен глас участват директорът на ЦРУ и председателят на Съвета на началник-щабовете. Постоянният членски състав се оглавява от съветника по национална сигурност към
