от арабските терористи, само защото Съединените щати не желаят да развалят отношенията си с арабските страни — производителки на петрол.
Същата вечер Ягур телефонира на Рафи Ейтан по специалната линия от консулството. В Тел Авив минаваше полунощ, но Ейтан продължаваше да работи в кабинета си. Той затвори телефона чак призори. Беше изпаднал в еуфория — най-после имаше информатор.
През следващите три месеца Ягур и Села методично обработваха Полард и бъдещата му съпруга Ан Хендерсън. Водеха ги в скъпи ресторанти, на представления на Бродуей, на премиери. Полард продължи да ги снабдява с важна документация. Рафи Ейтан не можеше да повярва до колко ценни сведения вече имаха достъп. Той реши, че е време лично да се срещне с информатора.
През ноември 1984 година Села и Ягур поканиха Полард и Хендерсън на екскурзия до Париж за своя сметка. Ягур каза на Полард, че ваканцията е „малка награда за всичко, което направихте за Израел“. Всички летяха с първа класа, а на летището ги посрещна лимузина с шофьор и ги закара в хотел „Бристол“. Там ги очакваше Рафи Ейтан.
До края на вечерта Рафи Ейтан беше уредил практически всичко, което му осигуряваше по-нататъшното сътрудничество на Полард. Нещата повече нямаше да бъдат оставени на случайността. Села трябваше да отпадне от играта, ролята му беше приключила. Ягур ставаше официална свръзка на Полард. Изработиха подходяща система за предаване на документи. Полард щеше да ги доставя в апартамента на Ирит Ерб, сивокосата секретарка от посолството във Вашингтон. В кухнята й беше инсталиран ксерокс, последна дума на техниката, за надеждно размножаване на документите. Визитите на Полард щяха да се редуват с посещения в предварително набелязани автомивки. Докато обработваха колата на Полард, той щеше да предава документите на Ягур, чиято кола минаваше през същите процедури. Под таблото на автомобила беше скрит копирен апарат на батерии. Както апартаментът на Ерб, така и автомивките се намираха в непосредствена близост до националното летище във Вашингтон, така че на Ягур да му е лесно веднага да отпътува за Ню Йорк. Той изпращаше документите в Тел Авив по специален факс от консулството.
Рафи Ейтан се завърна в Тел Авив обнадежден. Получените данни надминаваха и най-смелите му очаквания. Това бяха подробности за руските оръжейни пратки за Сирия и други арабски държави, между които и точното базиране на ракетите СС–21 и СА–5; карти и сателитни снимки на арсенала на Ирак, Сирия и Иран, включително и на техните секретни лаборатории за химическо и биологично оръжие.
Рафи Ейтан бързо си състави ясна картина за американските методи за събиране на информация не само в Близкия изток, но и в ЮАР. Полард му беше изпратил доклади на оперативни служители на ЦРУ с приложени планове на цялата американска разузнавателна мрежа. В един от документите имаше подробно описание на секретна операция, при която ЮАР се бе опитала да взриви ядрено оръжие в южната част на Индийския океан на 14 септември 1979 година. Правителството в Претория отричаше упорито твърденията, че има намерения да се превърне в ядрена сила. Рафи Ейтан уреди Мосад да предаде копия от материалите за ЮАР на Претория, като по този начин на практика унищожи мрежата на ЦРУ. Дванадесет агенти бяха принудени спешно да напуснат страната.
През следващите единадесет месеца Джонатан Полард продължи да дискредитира с дейността си американското разузнаване. На Израел бяха предадени над хиляда свръхсекретни документа, обем от десет кубически метра хартия. Рафи Ейтан ги проучваше най-внимателно, преди да ги предостави на Мосад. Благодарение на получената информация Наум Адмон посъветва коалиционното правителство на Шимон Перес да отвърне на политиката на Вашингтон в Близкия изток по подобаващ начин — стъпка, която бе невъзможна преди. Един стенограф, присъствал на неделните съвещания на кабинета в Ерусалим, писа, че „изслушването на Адмон е също толкова вълнуващо преживяване, колкото и присъствието на среща в Овалния кабинет. Ние знаехме не само последните планове на Вашингтон по всички засягащи ни въпроси, но разполагахме и с достатъчно време за ответна реакция, преди да вземем решение.“
Полард се беше превърнал във важен фактор за маньоврите в израелската политика и за трудния избор при вземане на решение. Рафи Ейтан уреди Полард да получи израелски паспорт под името Дани Коен, както и щедра месечна издръжка. В замяна на това той поиска Полард да му осигури подробности за електронните подслушвателни устройства в Агенцията за национална сигурност — АНС, в Израел и за специалните подслушвателни методи, използвани в посолството на Израел във Вашингтон, както и в другите дипломатически представителства в Съединените щати.
Преди обаче Полард да успее да достави нужната информация, той беше арестуван на 21 ноември 1985 година пред израелското посолство във Вашингтон. Часове по-късно Ягур, Села и секретарката на посолството във Вашингтон взеха полет на „Ел Ал“ от Ню Йорк до Тел Авив, преди ФБР да стигне до тях. В Израел благодарното разузнаване им помогна да изчезнат. Полард беше осъден на доживотен затвор, а съпругата му получи петгодишна присъда.
През 1999 година Полард с радост научи за неуморните опити на влиятелното еврейско лоби да го освободи от затвора. По време на Конференцията на най-големите американски еврейски организации, която обединява над петдесет групировки, беше поставено началото на активна кампания за освобождаването му, тъй като не можеше да се твърди, че той е извършвал шпионаж срещу Съединените щати, „защото Израел винаги е бил и си остава техен съюзник“. Подкрепа им оказаха и не по-малко влиятелни еврейски религиозни фракции като Реформисткия съюз на Американските еврейски конгрегации и Ортодоксалния съюз. Професор Алан М. Дершовиц от Харвардския юридически колеж, адвокат на Полард по време на процеса, заяви, че няма доказателства шпионинът в действителност да е изложил на риск „възможностите на страната за събиране на информация или пък да е направил достояние важни разузнавателни сведения“.
Разтревожено от случилото се, което смяташе за добре организирана от Израел кампания за манипулиране на обществеността, американското разузнаване предприе необичаен ход. То излезе в публичното пространство и изложи фактите за предателството на Полард. Това беше смело и рисковано решение. То не само щеше да хвърли светлина върху секретни материали, но също така щеше да мобилизира изключително влиятелното еврейско лоби да продължи атаките си. Американците бяха свидетели на всичко, което евреите бяха в състояние да причинят на други в трескавата, френетична атмосфера на Вашингтон. Репутацията на всеки можеше да бъде съсипана на питие в посолството, между първо и второ действие на някоя пиеса в центъра „Кенеди“ или по време на вечеря в Джорджтаун.
Служителите на разузнаването се бояха, че Клинтън — „в едно от своите донкихотовски настроения“ по думите на старши офицер от ЦРУ — ще освободи Полард в края на работния си ден, ако това ще му осигури присъединяването на Израел към мирно споразумение и пореден външнополитически успех. По времето, когато пишех тази книга, директор на ЦРУ беше Джордж Тенет. Той предупреди президента, „че освобождаването на Полард ще деморализира разузнаването“, а Клинтън отговори с думите: „Ще видим, ще видим.“
Рафи Ейтан внимателно следеше от Тел Авив всеки ход на американския президент и споделяше пред приятели, че „наближава денят, когато Джонатан ще пристигне в Израел и аз с радост ще изпия чаша кафе с него“.
Междувременно Ейтан се радваше на успеха на друга операция, насочена отново срещу Съединените щати. Тя направи Израел първата ядрена сила в Близкия изток.
5.
Ядреният меч на Гедеон
В тъмния салон на едно телавивско кино през 1945 година Рафи Ейтан със затаен дъх беше наблюдавал издигането на ядрената гъба над Хирошима и зараждането на новата ядрена ера. Докато слушаше подсвиркванията и възгласите на младите войници около себе си, предизвикани от кадрите на опустошения японски град, в главата му се въртяха две неща. Дали някога Израел ще притежава подобно оръжие? И какво би станало, ако арабските съседи на Израел се сдобият с него преди тях?
С течение на годините тези въпроси периодично изплуваха в съзнанието му. Ако Египет притежаваше атомна бомба, той щеше да излезе победител в Суецката криза и нямаше да последват нито Шестдневната, нито Йомкипурската война16. Израел би бил ядрена пустиня. Но притежавайки ядрен арсенал, той би станал непобедим.
В онези дни за един оперативен работник, чиито служебни задължения бяха свързани главно с
