години от живота и военната служба на всеки от тях са надлежно документирани. Последната секретна мисия обаче по правило остава забулена в тайна. За всеки агент е отреден възпоменателен ден, в който за него се служи в малка синагога.
Отвъд синагогата се вижда амфитеатър, където в Деня на разузнаването семействата на загиналите се събират, за да почетат своите мъртви. Понякога Меир Амит се обръщаше със слово към тях. След това те посещават мемориалния музей, в който са събрани различни експонати: предавател, монтиран в основата на ютия; микрофон, скрит в кана за кафе; симпатично мастило в шишенце от парфюм и автентичният диктофон, с който е бил записан драматичният разговор между йорданския крал Хюсеин и президента на Египет Насър, предшестващ непосредствено Шестдневната война.
Меир Амит е полирал до блясък биографиите на тези хора, използвали споменатото оборудване, и ги е извисил до митично-героични личности. Той винаги споменава за начина, по който е бил предрешен Йа Бока, на влизане и излизане от Йордания до залавянето и екзекутирането му в Аман през 1949 година. На видно място е поставен и детекторен радиоприемник, който Макс Бине и Моше Марзук са използвали, за да поддържат най-успешната мрежа на Мосад в Египет, преди да намерят смъртта си по мъчителен начин, в ужасна агония, в затвор в Кайро.
За Меир Амит те всички са „моите воини на Гедеон“. Гедеон е онзи герой от Стария завет, който спасил Израел от многобройните вражески пълчища, благодарение на това, че си е осигурил по-добро разузнаване.
Накрая дойде моментът и той да влезе в лабиринта, съпровождан от уредника на музея. Спираха се пред всяко издълбано в стената име, кимайки почти незабележимо с глава, и продължаваха нататък. Изведнъж имената свършиха. Нямаше повече мъртви, които да бъдат почетени — само предостатъчно място за нови имена върху надгробния камък с пясъчен цвят.
За миг Меир Амит отново се унесе в спомени. Старият шеф на Мосад прошепва на иврит на уредника: „Каквото и да се случи, ние сме длъжни да осигурим просъществуването на това място за вечни времена.“
Без очевидна връзка с предишния разговор Меир Амит добави, че на стената в кабинета си в Дамаск сирийският президент Хафез Асад има едно-единствено голямо изображение — снимка на мястото, където Саладин победил кръстоносците през 1187 година. След тази победа арабите отново завладели Ерусалим.
За Меир Амит особеното пристрастие на Асад към тази картина „има голямо значение за Израел. Той ни вижда по същия начин, както и Саладин някога — хора, обречени да бъдат победени. Мнозина са онези, които имат подобни аспирации. Някои дори претендират да ни бъдат приятели. Спрямо тях трябва да сме особено предпазливи…“
Той млъкна, сбогува се с уредника и се върна към колата си, сякаш е казал прекалено много и думите му ще подхранят неприкрит ропот сред израелските разузнавателни среди. По това време бе на път да избухне нова криза в нелекия съюз между Мосад и американското разузнаване с потенциално опустошителен ефект за Израел.
В центъра на надигащия се скандал бе един от най-колоритните и същевременно безмилостни оперативни служители, работили някога под ръководството на Меир Амит — мъжът, който вече си е осигурил място в историята с това, че залови Адолф Айхман, и който все още не е изгубил желание да си играе с огъня.
4.
Шпионинът с желязната маска
Заможните жители на модерното предградие Афека в северната част на Тел Авив бяха свикнали да виждат Рафаел Ейтан, наричан за кратко Рафи — нисък, широкоплещест възрастен мъж, късоглед и почти глух с дясното ухо след участието си във Войната за независимост на Израел, да се прибира у дома с парчета изхвърлени водопроводни тръби, скъсани вериги от велосипеди и други подобни метални отпадъци. Той обикновено носеше евтини панталони и също такава риза. Лицето му вечно беше скрито зад маска на оксиженист, защото изработваше от отпадъците сюрреалистични скулптури, които запояваше с ацетиленова горелка.
Някой от съседите му се чудеха дали това не е начин да избяга за малко от спомена за онова, което някога беше вършил. Всички знаеха, че беше убивал в името на отечеството си, но не на бойното поле, а по време на секретни мисии, част от непрекъснатата тайна война, която Израел водеше срещу враговете си. Нито един от съседите обаче не знаеше колко са жертвите на Рафи Ейтан, убивани понякога от него по най-брутален начин, с голи ръце. Веднъж им беше казал: „Всеки път, когато умъртвявах, изпитвах належаща потребност да погледна очите на жертвите си. Бялото на очите им. Тогава ставах изключително спокоен и се съсредоточавах върху онова, което трябваше да направя. И го правех. Това беше.“ Тези думи той придружаваше с мила усмивка, до каквато някои силни мъже прибягваха, когато търсеха одобрение от страна на други, по-слаби духом от тях.
Рафи Ейтан беше изпълнявал длъжността заместник-началник по секретните операции почти четвърт век, въпреки че не бе създаден да седи зад бюро, да чете доклади и да изпраща другите да вършат работата. При всяка възможност той излизаше на арената, обикаляше света, хвърляше се с главата напред, воден от философия, сведена до следната максима: „Ако не си част от отговора, значи си част от проблема.“
Никой друг не притежаваше неговата смразяваща безмилостност, ловкост, импровизаторски способности, прилагани светкавично, с рядко срещана жестокост, вродено умение да надхитри и най-добре замисления план на противника, както и несекващ хъс да преследва жертвите си докрай. Той беше мобилизирал всички тези свои способности за една-единствена брилянтна операция, на която най-вече дължеше неувяхващата си слава — отвличането на Адолф Айхман, нациста бюрократ, олицетворяващ ужаса на Хитлеровото „окончателно решение“.
За съседите си на улица „Шай“ Рафи Ейтан беше уважавана личност, мъжът, който беше отмъстил за техните мъртви роднини, някогашният партизанин, който имаше шанса да напомни на света, че никой жив нацист не е в безопасност. Не им омръзваше да го посещават в къщата му и да слушат разказите му за операцията, която си оставаше образец за дързост и безстрашие. Заобиколен от скъпи предмети на изкуството, Рафи Ейтан скръстваше мускулестите си ръце, накланяше ъгловатата си глава на една страна и за момент оставаше смълчан, като даваше възможност на слушателите си да се пренесат във времената, когато напук на всичко и на всички Израел е бил конституиран като държава. После с уверения, приповдигнат глас на обигран актьор, без да изпуска нито една подробност, той започваше да разказва на доверените си приятели как се е захванал със задачата да залови Адолф Айхман. Първо въвеждаше слушателите в предисторията на едно от най-драматичните похищения на всички времена.
След Втората световна война преследването на нацистките военнопрестъпници в началото е дело на самите оцелели от Холокоста. Те наричаха себе си Нокмин или „Отмъстителите“. Никой не си правеше труда да организира законни процеси. Просто екзекутираха всеки разкрит нацист. Според Рафи Ейтан нямаше случай, когато да са сгрешили. Официално в Израел малко се интересуваха от преследването на военнопрестъпници. Беше въпрос на приоритети. Израел едва оцеляваше като държава, плътно заобиколена от враждебно настроените арабски страни. Всяко нещо по реда си. Страната беше почти пред банкрут. Нямаше финансови средства да се разправя със злите призраци от миналото.
През 1957 година в Мосад пристигна сензационната новина, че Айхман е забелязан в Аржентина. На Рафи Ейтан, чиято звезда вече изгряваше след организирането на серия коварни удари срещу арабите, беше възложено да залови Айхман и да го доведе в Израел, за да получи подобаващо възмездие.
Казаха му, че успешният изход на операцията ще има няколко важни последици. Това ще бъде акт на висша справедливост от страна на неговия народ. Ще напомни на света за лагерите на смъртта и необходимостта да се действа за пресичането на възможността тези ужаси да се повторят. Ще повдигне неимоверно авторитета на Мосад сред световната разузнавателна общност. Нито една друга тайна служба не се бе осмелявала да организира подобна операция. Рисковете бяха огромни. Той щеше да действа на хиляди километри от родината си, да пътува с фалшиви документи, да разчита изцяло на себе си и да работи във вражеска среда. Аржентина беше убежище за нацистите. Екипът на Мосад можеше да свърши в затвора
