Меир Амит се противопоставяше открито срещу подобен род журналистически действия: „Да направиш обществено достояние името на действащ шеф е сериозна простъпка. Шпионажът е секретна работа и не е от най-приятните. Независимо от това, какво е направил някой, ти си длъжен да го защитаваш пред външни лица. Оттам нататък имаш правото да се разправиш с него толкова сурово, колкото прецениш, че заслужава, но вътре в организацията. За външния свят обаче той трябва да остане не само незасегнат, нещо повече — без отговорност и анонимен.“
По времето, когато беше генерален директор на Мосад, Меир Амит носел кодовото име Рам. Думата има силен старозаветен подтекст за момче, отгледано с неугасващия борчески дух на времето, когато Палестина се бунтуваше едновременно срещу Британския мандат и срещу евреите. Още от юношеството си той тренираше упорито тялото си. Физически слабоват, Меир Амит израсна като силен и здрав младеж, изпълнен с убеждението, че това е
Раждането на една държава — Израел, бе последвано от опити за унищожаването й от армиите на арабски държави, които се мъчеха да възстановят правата си над тази древна земя. Жертвите от еврейска страна бяха шест хиляди. Никой обаче не знаеше точния брой на убитите араби. Гледката на труповете помогна на Меир Амит да съзрее преждевременно. Атмосферата стана още по-сурова след пристигането на оцелелите от нацистките лагери евреи, всеки от които носеше зловещ син знак, татуиран върху тялото му, независимо дали е мъж или жена. „Гледката ми напомни за това, колко покварен е човешкият род“ — спомня си Меир Амит. Изречени от друг, тези думи биха прозвучали неуместно и банално, от устата на Меир Амит обаче те издаваха достойнство.
Кариерата му в армията бе биографията на войник, орисан да достигне върховете. Той започна като командир на рота във Войната за независимост през 1948 година, две години по-късно стана бригаден командир под ръководството на Моше Даян, след това за пет години се издигна до командващ операциите на сухопътните сили — втората най-висока длъжност в израелските въоръжени сили. Един нещастен случай, частично засичане при отварянето на парашута, сложи край на военната му кариера. Израелското правителство плати обучението му в Колумбийския университет, където той придоби магистърска степен по бизнесадминистрация, но когато се завръща в Израел, нямаше осигурена работа.
Тогава Моше Даян предложи Меир Амит да оглави военното разузнаване. Въпреки че първоначално предложението му не се приема с аргумента, че все пак няма опит в тайните служби, Меир Амит получи назначението: „Единственото ми предимство беше, че съм бил командир на бойното поле и знаех колко важно е доброто разузнаване за войниците, които са там.“ На 25 март 1963 година той пое ръководството на Мосад от Исер Харел. Успехите му са толкова много, че не биха могли да бъдат изредени. Ето най-важните от тях: той е шефът на Мосад, който въведе практиката да се унищожават физически враговете; той е човекът, който установи тайни професионални отношения с КГБ, докато в същото време евреите бяха преследвани в Съветския съюз; той е мъжът, който оцени по достойнство ролята на жените и въведе използването на сексуалните капани в работата на разузнаването; той одобри проникването в двора на крал Хюсеин малко преди Хашемитският управник да стане агент на ЦРУ в арабския свят.
Шпионските техники, които са негово изобретение, все още са в обръщение. Но за никой външен човек няма да стане ясно но какъв начин е успял да достигне до идеята за тях. При този въпрос лицевите му мускули се стягаха и всичко, което казваше, е: „Има тайни и тайни. Някои обаче си остават мои тайни.“
Когато настъпи моментът и той разбра, че за Мосад ще е по-полезна нова личност, той напусна без излишен шум. Свика служителите си, за да им напомни, че ако някога еврейското им самосъзнание и работата за Мосад породят конфликт между личната им етика и държавните интереси, те трябва незабавно да се оттеглят от поста си. После се здрависа с тях и си тръгна.
Никой от следващите ръководители на Мосад обаче, пожелал да се свърже с него и да изпият по чаша кафе в кабинета му на улица „Яботински“ в приятното предградие на Тел Авив — Рамат Ган, не е бил отблъснат. В подобни случаи вратата на кабинета на Меир Амит оставаше плътно затворена, а телефонът — изключен.
„Майка ми винаги казваше, че накърненото доверие е равносилно на загубата на приятел“ — обясни ми той на английски с подкупваща старческа усмивка.
Извън истинското му семейство — едно същинско малко племе от деца, внуци, братовчеди, роднини, близки, приятели и познати от няколко поколения — малко са хората, които в действителност познават Меир Амит. Той не би и позволил да е другояче.
През тази мартенска утрин на 1997 година зад волана на автомобила си Меир Амит изглеждаше необикновено млад, около шестдесетте, макар да бе седемдесет и пет годишен. Физиката му, която някога му беше осигурявала възможността да преодолява изпитанията с олимпийска лекота, вече бе отслабнала. Под скъпия му син блейзър се забелязваше дори отпускането на коремните му мускули. Ала погледът му все още бе достатъчно остър и проницателен, за да сепва човека срещу него и да не му оставя възможност да проникне в начина му на мислене, камо ли да го разгадае. Амит насочи колата към едно авеню, от двете страни на което се издигаха дървета.
Дори той не можеше да преброи колко пъти беше минавал по този път, но всяко ново идване насам му припомняше старата истина, „че за да оцелееш като евреин, означава да се отбраняваш до смърт“.
Същото чувство беше изписано на лицата на младежите, чакащи разпределение под дърветата пред военния лагер за новобранци в Глилот, северно от Тел Авив. Походката им беше донякъде наперена, дори високомерна. Те щяха да отбиват задължителната си военна служба в израелските въоръжени сили, изпълнени с убеждението, че служат в най-добрата армия в света.
Малцина обърнаха внимание на Меир Амит. За тях той беше поредният възрастен мъж, дошъл да отдаде почит на загиналите пред военния мемориал в близост до мястото, където те чакаха заминаването си. Израел е страната на мемориалите. Има ги над хиляда и петстотин на територията й, издигнати в памет на парашутистите, пилотите, танкистите и пехотата. Паметниците почитат загиналите от пет широкомащабни конвенционални войни и почти петдесет години трансгранични конфликти и антипартизански операции. При все това за една нация, която почита падналите си воини по начин, невиждан от времето на римляните, населявали тези земи, няма друг подобен паметник в Израел, а да не говорим по света, като онзи, за чието създаване бе спомогнал Меир Амит.
Той се намира в граничната зона на военната база и се състои от няколко бетонни сгради и стени от пясъчник, разположени така, че да образуват формата на човешки мозък. Меир Амит беше избрал точно тази форма, защото „символ на разузнаването са интелигентността и мозъкът, а не някаква бронзова фигура в героична поза“.
Мемориалът е в памет на загиналите петстотин петдесет и седем мъже и жени от израелското разузнаване, седемдесет и един от които са служили в Мосад.
Те са намерили смъртта си по всички краища на света: в пустините на Ирак, в планините на Иран, в джунглите на Южна и Централна Америка, в саваните на Африка, по улиците на Европа. Всеки от тях по свой собствен начин се е старал да живее, следвайки мотото на Мосад: „Води войната и се осланяй на хитростта.“
Меир Амит познаваше много от тях лично. Някои той самият бе изпратил на явна смърт в изпълнение на мисии, които по негово признание надхвърлят „границите на приемливия риск, но това е неумолимата неизбежност на този вид работа. Смъртта на един разузнавач трябва винаги да бъде претеглена спрямо повелите на националната сигурност. Винаги е било така.“
В гладките стени на пясъчника са гравирани само имената и датата на смъртта. Няма друга информация относно обстоятелствата, при които е настъпила тя — дали е била публична екзекуция чрез обесване, каквато е съдбата на всички осъдени еврейски шпиони в арабските страни; дали е била в резултат на смъртоносно пробождане с нож в тясна уличка от безименен убиец; дали е настъпила след „милостиво“ освобождаване от затвора след месеци мъчения. Никой никога няма да разбере. Дори самият Меир Амит често се е лутал в предположения, пазейки мрачните разсъждения за себе си.
Паметникът във формата на мозък е само част от мемориалния комплекс. Вътре в една от бетонните сгради се помещава архивна зала, в която се съхраняват личните биографии на загиналите агенти. Ранните
