обработи рана от куршум, без да информира за това властите. Впоследствие саянимите получават единствено компенсация на разходите си.
Междувременно саянимите събират техническа информация и всякакъв род „публични“ сведения — слухове, дочути по време на коктейли, коментари по радиото, публикации във вестниците, истории, разказани с недомлъвки по време на служебни или приятелски вечери. По този начин те дават насока на катците. Без саянимите Мосад не би могъл да действа ефективно.
Това наследство от управлението на Меир Амит е запазено до днес, и то с много по-широк обхват. През 1998 година във Великобритания имаше над четири хиляди саяними, а в Съединените щати — почти четири пъти повече. Докато Меир Амит успяваше да ръководи организацията при твърде свит бюджет, в наши дни Мосад изразходва по неколкостотин милиона долара месечно за поддръжка на „активите“ си, за покриване на разходите на саянимите, за тайни квартири, логистична подкрепа и гарантиране на оперативните разходи. Амит им оставя и друго наследство — професионален жаргон. Писмената система за изготвяне на доклади, наречена
През онази мартенска утрин на 1997 година, докато се връщаше в миналото, Меир Амит осъзна колко голяма промяна е настъпила в Мосад. Под натиска на политически искания, главно от страна на премиера Бениамин Нетаняху, Мосад беше изпаднала в опасна изолация от чуждите разузнавателни служби, които Меир Амит толкова грижливо бе ухажвал. По думите му едно беше да живееш, воден от кредото „Израел над всичко — сега и завинаги“, съвсем друго — да те хванат, че „пребъркваш джобовете на приятелите си“. Ключовата дума е „да те хванат“, добавяше той с мрачна усмивка.
Пример за това беше задълбочаващото се проникване на Мосад в Съединените щати посредством икономически, научен и технологичен шпионаж. Специален отряд с кодово название „АЛ“ (AL), което на еврейски значи „над“, дебнеше из Силиконовата долина в Калифорния за високотехнологична секретна информация. В доклад до Комисията по разузнаването към Сената ЦРУ беше определило Израел като една от шестте държави с „направлявана от правителството секретна политика на домогване до икономическите тайни на Съединените щати“.
Шефът на Германската служба по сигурността — БФВ, неотдавна бе отправила предупреждение към ръководителите на отделите си, че Мосад си остава главната заплаха за най-актуалните компютърни тайни на Германия. Подобно предупреждение получиха и служителите на френското Главно управление за външна сигурност (ДЖСЕ), след като агент на Мосад бе засечен в близост до Центъра за обработване на сателитна информация в Крейл. Години наред Израел се опитваше да разшири космическия си потенциал в съответствие с ядрения му потенциал на Земята. Британската служба за контрашпионаж МИ5 включи в отчета си пред новоизбрания министър-председател Тони Блеър подробна информация за опитите на Мосад да се сдобие със секретна научна и отбранителна информация за Обединеното кралство.
Меир Амит не възразяваше срещу подобни авантюри, той по-скоро недоволстваше, че нерядко те не бяха грижливо планирани и не отчитаха дългосрочните последици.
Същото се отнасяше и до кампаниите на психолозите от ЛАП. По време на управлението на Амит отделът вече бе изградил глобална мрежа от медийни контакти, която използваше със завидно умение. При терористичен акт в Европа лицето за контакт от дадена медия щеше да получи нареждане да поднесе информацията така, че да й придаде желан от отдела подтекст. Отделът също така подготвя информация за пресаташетата в израелските посолства, които от своя страна имат за задача да я подметнат на журналистите по време на питие или на вечеря, когато може да бъде споделена на ухо една тайна, а нечия репутация дискретно да бъде опетнена.
Макар същността на тази черна пропаганда да се е запазила, в наши дни има една съществена разлика: изборът на мишена или жертва. За Меир Амит решенията в тази посока твърде често се предопределят от политическа заявка — нуждата да се отклони вниманието от някоя дипломатическа маневра, която Израел планира да извърши в Близкия изток и която обслужва единствено негови интереси, или потребността да възвърне разклатената си популярност, особено в Съединените щати.
Когато на 17 юли 1996 година полет номер 800 на ТУА приключи трагично и самолетът се разби край югоизточния бряг на Лонг Айлънд, при което загинаха всичките 230 пътници на борда, ЛАП предприе кампания да внуши, че трагедията е дело на Иран или Ирак — двете омразни на Израел държави. Появяваха се новинарски репортажи и коментари в медиите, които раздухваха измислицата. Близо година по-късно, след като са похарчени половин милион долара и с цената на десет хиляди часа усърден труд, главният следовател на ФБР Джеймс К. Калстром отхвърли вероятността от терористичен акт, както и каквато и да било версия за извършено престъпление поради липса на доказателства. Неофициално той заяви пред колегите си: „Ако имаше начин да разобличим онези копелета от Тел Авив за това, че ни изгубиха времето, бих се радвал да го направим. Наложи се да проверяваме всяка думичка, изпусната от тях в медиите.“
ЛАП нанесе нов удар след бомбения атентат по време на Олимпийските игри в Атланта. Този път беше разпространена измислицата, че бомбата „имала всички белези“ на направена от човек, който се е обучавал при експертите в долината Бекаа, Ливан. Историята набираше скорост и ЛАП успя да внуши страха от тероризма, който владееше в Израел, на уплашеното по разбираеми причини американско общество. Единственият заподозрян беше някакъв злополучен охранител по време на игрите — мъж, който очевидно няма нищо общо с международния тероризъм, и след като обвиненията към него отпаднаха, историята се забрави от само себе си.
Меир Амит осъзнаваше колко е важно да се напомня на света за тероризма, но предупрежденията „трябва да са аргументирани“, нещо, за което винаги бе настоявал. Това признание бе придружено с повдигане на рамене, сякаш някаква вътрешна мисъл беше потушила раздразнението му. Доста отдавна той се бе научил да прикрива чувствата си и да заобикаля неудобните подробности. Години наред по същия начин беше прикривал и силата си.
В неговите очи Мосад беше тръгнал стремглаво надолу след покушението срещу министър-председателя Ицхак Рабин на мирен митинг в Тел Авив през ноември 1995 година. Малко преди еврейски екстремист да стреля по Рабин, според Меир Амит имаше още един сигнал за задълбочаващата се криза в израелското общество. Тогавашният генерален директор на Мосад Шабтай Шавит беше предупредил охраната на Рабин за евентуален опит за атентат срещу него. Според един от служителите тази вероятност е била отхвърлена като непотвърдена и прекалено хипотетична, „за да представлява реална заплаха“.
По време на управлението на Меир Амит Мосад нямаше разрешение да действа на територията на Израел. Въпреки това, независимо от критичното му отношение, Меир Амит обичаше да повтаря, че съдбата на Израел е съдба на Мосад. Под негово ръководство дейността й нерядко оказваше влияние на световните дела. До голяма степен той го отдава на лоялността — качество, което днес изглежда безвъзвратно изгубено. Хората продължават да си вършат работата, не по-малко опасна и мръсна отпреди, но винаги с мисълта, че ще трябва да дават отчет не само пред вишестоящите си шефове, но и пред определени политически фигури в сянка. Това вмешателство е и причина за параноята, която периодично излиза на повърхността и руши представата за Израел като демократична страна.
В близост до магистралата между курорта Херзлия и Тел Авив се намира комплекс, отрупан с антени. Това е тренировъчната школа на Мосад. Едно от първите неща, които всеки нов държавен служител, вербуван за шпионин в чуждо дипломатическо представителство в Тел Авив, научава, е местонахождението на това мрачно здание. При все това, ако в израелския печат се промъкне публикация, която да разкрие официално съществуването на школата, над автора тегне заплахата от съдебно преследване. През 1996 година в рамките на разузнавателната общност в страната се породи яростен дебат какви действия да се предприемат, след като един столичен всекидневник публикува името на последния генерален директор на Мосад — вдъхващия страхопочитание Дани Ятом. Говореше се за арест на репортера, изнесъл секретната информация, както и на главния редактор на всекидневника. В крайна сметка не последва нищо, тъй като Мосад беше принудена да признае, че името на Ятом вече се беше появявало в публикации по цял свят.
