или да бъде избит до крак.
В продължение на две дълги години Рафи Ейтан търпеливо чакаше първоначалната информация да бъде потвърдена — а именно, че мъжът, който живееше в едно предградие за средната класа в Буенос Айрес под името Рикардо Клемент, е Адолф Айхман.
Когато най-сетне беше даден старт на операцията, Рафи Ейтан доби завидна хладнокръвност. Беше обмислил всички възможни ситуации, в случай че нещата се объркат. Политическите, дипломатическите, а за него и професионалните последици щяха да бъдат невъобразими. Беше обмислял и варианта какво да предприеме, ако залови Айхман, ако аржентинската полиция се намеси. „Бях решил да удуша Айхман с голи ръце. Ако ме хванеха, щях да защитавам тезата в съда, че съм действал според стария библейски закон око за око, зъб за зъб.“
Израелските авиолинии „Ел Ал“ купиха специално за дългия полет до Аржентина самолет „Британия“ с пари от тайните фондове на Мосад. Рафи Ейтан си спомня:
„Просто изпратихме наш човек в Англия да направи покупката. Той плати и се сдобихме със самолет. Официалната информация беше, че полетът до Аржентина ще обслужва израелска делегация, която ще присъства на празненствата по случай сто и петдесетата годишнина от независимостта на Аржентина. Нито един от делегатите не знаеше защо пътуваме с тях, нито за клетката в задната част на самолета, където да затворим Айхман.“
Рафи Ейтан и екипът му пристигнаха в Буенос Айрес на 1 май 1960 година и се нанесоха в седем тайни квартири, предварително наети от човек на Мосад. Една от тях получи кодовото название на иврит
След като всичко беше подготвено, Рафи Ейтан се изпълни със спокойствие и решителност. Всички съмнения за неуспех изчезнаха. Мисълта за предстоящата операция измести напрежението, породено от дългото чакане. В продължение на три дни той и екипът му следиха тайно Адолф Айхман. Някога той беше пътувал навсякъде с мерцедес лимузина с личен шофьор, а сега се придвижваше с автобус, от който слизаше на ъгъла на улица „Гарибалди“ в едно от предградията в покрайнините на града — точен, както и при подписване на заповедите за поредното еврейско попълнение за лагерите на смъртта.
През нощта на 10 май 1960 година Рафи Ейтан избра за похищението един шофьор и двама други служители на Мосад, които да охраняват Айхман в колата. Един от тях бе специално обучен да обезврежда разузнавателна „мишена“ на улицата. Рафи Ейтан щеше да заеме мястото до шофьора, „готов да помогне, ако се наложи“.
Операцията беше насрочена за следващата вечер. В осем часа вечерта на 11 май колата на похитителите спря на улица „Гарибалди“.
Не се усещаше никакво напрежение. Вече всички бяха преминали тази фаза. Никой не говореше. Нямаше какво повече да си кажат. Рафи Ейтан си погледна часовника — двадесет часът и три минути. Автомобилът им бавно се движеше нагоре-надолу по улицата. Двадесет часът и четири минути. Няколко автобуса минаха покрай тях. В двадесет часа и пет минути се зададе нов автобус и спря. Видяха Айхман да слиза. Според Рафи Ейтан: „Стори ми се малко уморен, така както може би е изглеждал след още един ден, в който е изпратил мои събратя евреи в лагерите на смъртта. Улицата беше пуста. Чух как зад мен специалистът по отвличанията отвори вратата на колата. Карахме точно зад Айхман. Той вървеше доста бързо, сякаш искаше да се прибере навреме вкъщи за вечеря. Чувах равното дишане на служителя, така както го бяха учили на тренировки. Беше успял да постигне рекордно време на отвличане — дванадесет секунди. Излизаше, сграбчваше го за врата, натикваше го в колата и сам сядаше в нея. Излизаше, сграбчваше го, натикваше го…“
Колата се изравни с Айхман. Той се извърна и погледна изненадано служителя, който в този момент слезе от колата. Тогава мъжът неочаквано се препъна във връзката на обувката си, залитна и за малко не падна на земята. Рафи Ейтан се стъписа. Беше пропътувал половината земно кълбо, за да хване нациста, който беше изпратил шест милиона евреи на смърт с изключителна методичност и изобретателност, а те щяха да го изпуснат заради една недобре завързана връзка на обувка! Айхман припряно се отдалечи. Рафи Ейтан изскочи от колата.
„Сграбчих го за врата с такава сила, че видях как очите му изскочиха от орбитите. Малко по-силно и щях да го удуша. Служителят се беше съвзел и тутакси отвори вратата. Метнах Айхман на задната седалка. Служителят се качи вътре и го затисна с тялото си. Всичко продължи не повече от пет секунди.“
От предната седалка Рафи Ейтан усещаше киселия дъх на Айхман, който се мъчеше да си поеме въздух. Служителят раздвижи горната му челюст нагоре-надолу и Айхман се поуспокои. Той дори успя да попита какво означава това светкавично нападение.
Никой не му каза и дума. Пристигнаха в тайната квартира, която се намираше на около пет километра. Рафи Ейтан направи на Айхман жест да се съблече. После провери физическите му данни според досието на СС, с което разполагаха. Не бе изненадан, че Айхман е успял по някакъв начин да заличи татуировката си на есесовец. Другите му мерки обаче съвпадат с тези от досието — обиколка на главата, разстояние от лакътя до китката и от коляното до глезена. Завърза Айхман на едно легло и го остави в продължение на десет часа в пълна тишина. Рафи Ейтан си спомня: „Исках да му внуша чувство на обреченост, на безнадеждност. Точно преди изгрев слънце Айхман изпадна в криза. Попитах го за името му. Той ми каза испанско име. Аз обаче настоях: «Не! Не! Не! Вашето немско име.» Тогава той ми каза онова, което беше използвал при бягството си от Германия. Отново настоях: «Не! Не! Не! Името ви на есесовец.» Той се изопна на леглото, сякаш искаше да ми направи особено впечатление и произнесе с висок, ясен глас: «Адолф Айхман.» Не му зададох повече въпроси. Нямаше нужда.“
През следващите седем дни Айхман и неговите похитители останаха затворени в къщата. Никой не разговаряше с него. Той ядеше, къпеше се и ходеше до тоалетната в пълна тишина. Според Рафи Ейтан: „Тишината беше нещо повече от оперативна необходимост. Не искахме да показваме на Айхман колко нервни сме в действителност. Това щеше да го обнадежди. А надеждата прави един отчаян човек изключително опасен. Трябваше ми безпомощен, каквито са били и моите събратя, когато ги е товарил на влакове на път за лагерите на смъртта.“
Решението на проблема как да го откарат от тайната квартира до самолета на „Ел Ал“, който чакаше, за да върне делегацията в Израел, съдържаше доза черен хумор. За начало облякоха Айхман в резервната униформа на „Ел Ал“, която Рафи Ейтан беше донесъл от Израел. После го накараха да изпие бутилка уиски и го оставиха да изпадне в пиянско вцепенение.
Рафи Ейтан и екипът му също облякоха униформи на авиокомпанията и се напръскаха с уиски. Сложиха пилотка на главата на Айхман и го настаниха на задната седалка на колата. Рафи Ейтан откара колата до военновъздушната база, където самолетът „Британия“ ги очакваше с включени двигатели.
На входа на базата аржентинските войници спряха колата. Айхман хъркаше на задната седалка. Рафи Ейтан разказва:
„Колата вонеше на кръчма. В този момент всички спечелихме Оскарите си от Мосад. Изиграхме ролите си на пияни евреи, които не понасят силния аржентински алкохол. Пазачите се развеселиха и дори не погледнаха Айхман.“
Пет минути след полунощ на 21 май 1960 година „Британия“ излетя с Адолф Айхман на борда, който продължаваше да хърка в клетката си в задната част на самолета.
След продължителен процес Айхман бе признат за виновен в престъпления срещу човечеството. В деня на екзекуцията му на 31 май 1962 година Рафи Ейтан бе един от присъстващите в залата за изпълнение на смъртните присъди в затвора „Рамла“. Той си спомня: „Айхман ме погледна и каза: «Скоро и ти ще ме последваш, евреино» — а аз му отговорих: «Но не и днес, Адолф, не и днес.» В следващия момент капакът се отвори. Айхман се задуши. Чуваше се как вътрешностите му се бунтуват, в следващия миг остана само звука от опъването на въжето. Звук, който донесе задоволство.“
За кремиране на тялото на Айхман бе построена специална пещ. Часове след кремацията прахът му бе разпилян над морето. Бен Гурион бе заповядал от него да не остане и следа, за да не бъдат окуражени симпатизантите му и да го превърнат в култова фигура за възраждащия се нацизъм. Израел искаше той да
