ликвидирането на терористи, подобни стратегически въпроси представляваха чисто академичен интерес, а отговорите им — извън неговите компетенции. Но с поемането на ръководството на ЛАКАМ, Ейтан започна сериозно да обмисля този въпрос. Занимаваше го едно-единствено нещо — може ли той самият да помогне на Израел да се сдобие с ядрен щит?
Четеше до среднощ, като поглъщаше всеки ден по четиридесет таблетки витамини, и постепенно започна да разбира, че от самото начало учени и политици са се разделили по въпроса за „ядрения избор“. В архивните документи с подробности бяха описани гневната размяна на мнения по време на срещите на кабинета наред с горчивите монолози на учените и винаги накрая над страданието, протестите и многословните аргументи се издигаше гласът на министър-председателя Давид Бен Гурион.
Неприятностите започнаха през 1956 година, когато Франция изпрати двадесет и четири мегаватов генератор на Израел. Бен Гурион оповести пред обществеността, че целта му е да монтира „помпена станция“, която да превърне пустинята в „селскостопански рай чрез пречистването на четири милиарда и половина литра морска вода годишно“. Искането незабавно доведе до оставките на шест от общо седемте членове на израелската Комисия за атомна енергия, които протестираха, че монтирането на реактора ще провокира единствено „политически авантюризъм, който ще настрои света срещу тях“. Подкрепиха ги дори водещи военни. Игал Алон, герой от Войната за независимост, енергично заклейми „ядрения избор“. Също и Ицхак Рабин, който не след дълго, в качеството си на старши офицер, щеше да оглави ИДФ — разузнавателната служба, която отговаряше за координацията на всички останали служби към Генералния щаб на израелските въоръжени сили. Дори Ариел Шарон, бивш и настоящ отявлен войнолюбец, също яростно се противопоставя на създаването на ядрен арсенал. Неговият аргумент е, че „ние имаме най- мощните конвенционални сили в региона.“
Пренебрегвайки опозицията, Бен Гурион издаде заповед за инсталирането на реактора в пустинята Негев, в близост до призрачното пустинно селище Димона. Някога главна спирка по пътя на керваните с камили между Кайро и Ерусалим, Димона отдавна се е превърнала в забравено от всички място. Местоположението му в пустинята, южно от Тел Авив, рядко се откриваше на картите. Но отсега нататък обаче на никой картограф няма да му бъде позволено да отбелязва на картата точното място, където Израел прави първите си неуверени стъпки към ядрената ера.
Сребристият купол на Димона, под който бе инсталиран реакторът, се издигаше сред пустинната мараня. Кирия ле Мехекар Гарини, еврейското наименование на Димона, осигури работни места за две хиляди и петстотин учени и техници. Те се трудят в най-добре укрепения стратегически обект в света. Пясъкът около граничните ограждения е постоянно проверяван за следи от евентуални нарушители. Пилотите са предупредени, че всеки самолет, който навлезе в забранената въздушна зона в радиус от осем километра, рискува веднага да бъде свален. Инженерите са проектирали изкопаването на камера, дълбока двадесет и четири метра, която да приюти реактора и която е част от подземен комплекс, познат под името Махон–2. В центъра на комплекса се намира инсталацията за отделяне и преработка на ядреното гориво, която е транспортирана от Франция с етикет на пратката „текстилни машини“.
Сам по себе си един реактор не може да снабди Израел с атомна бомба. За нейното създаване се изисква и ядрен материал — уран и плутоний. Групата ядрени сили се споразумяха да не предоставят на никаква цена и грам от тези химични елементи на държави, които не са членове на техния елитен „клуб“. Така че, преди да бъде снабден с ядрен материал, реакторът в Димона не бе нищо повече от експонат в изложбена зала.
Три месеца след инсталирането на реактора в малко известния град Аполо, Пенсилвания, заработва малко свръхмодерно предприятие за преработка на ядрени отпадъци, преустроен стоманодобивен завод от времето на Втората световна война. Компанията се наричаше „Корпорация за преработка на ядрени материали и оборудване (Нюмек)“. Неин ръководител бе доктор Салман Шапиро.
Освен в компютърната база данни на ЛАКАМ за изявени американски евреи в раздела „Учени“, Шапиро бе включен и в списъка на влиятелните личности, които непрекъснато набираха средства за Израел. За Рафи Ейтан това бе чудесна възможност да осигури ядрено гориво за реактора в Димона. Той нареди да се извърши пълна проверка на миналото на Шапиро, на обкръжението му, както и на всеки служител в предприятието. Разследването бе поверено на един катца във Вашингтон.
След като бе дадено начало на акцията, Рафи Ейтан се оказа постепенно в центъра на събития, които го пренесоха от пустинната жега на Димона в прохладните коридори на Белия дом.
Наред с останалата информация от Вашингтон катцата изпрати копие от паметна бележка от 20 февруари 1962 година на Комисията за атомна енергия на Съединените щати до Шапиро, в която му се отправяше недвусмислено предупреждение, че ако „компанията не изпълни изискванията за сигурност, тя подлежи на особено преследване по Закона за атомната енергия от 1954 година, както и по законите за шпионажа“.
Заплахата затвърди усещането на Рафи Ейтан, че е намерил правилния път за проникване в тайните на ядрената индустрия на Съединените щати. Нюмек, изглежда, не само бе компания със слаби мерки за сигурност, но и с небрежно водене на документацията — управление, което не би могло да задоволи американския контролен орган за ядрена безопасност. Именно тези недостатъци правеха компанията така привлекателна цел.
Салман Шапиро бе син на ортодоксален равин и интелектът му го бе издигнал доста високо. На двадесет и осем години той защити докторат по химия в университета „Джон Хопкинс“. Способността му да издържа натоварване на високи обороти му помогна да стане влиятелен служител на лабораторията по ядрени изследвания и разработки в „Уестингхаус“. Корпорацията имаше подписан договор за сътрудничество с Военноморския флот на Съединените щати за създаването на реактори за подводници. Кратка справка за миналото на Шапиро разкрива, че някои от неговите роднини са жертви на Холокоста и той по „своя типичен дискретен начин“ е предоставил няколко милиона долара на Техническия институт в Хайфа, който отпускаше стипендии в областта на науката и инженерството.
През 1957 година Шапиро напусна „Уестингхаус“ и създаде Нюмек. Дружеството имаше двадесет и пет акционери, известни до един с откритите си симпатии към Израел. Шапиро се оказа начело на малка компания в една агресивна и безмилостна индустрия. Въпреки това Нюмек успя да подпише редица договори за извличане на обогатен уран — процес, който обикновено води до загуба на някакво количество уран по време на производството. Не съществува начин да се установи кога точно и на колко възлизат загубите на уран. Това откритие накара Рафи Ейтан да поглъща витамините си с още по-голяма охота.
Той продължи да следи вече влошените взаимоотношения между Израел и Съединените щати в резултат на желанието на израелската държава да се превърне в ядрена сила. Влошаването се задълбочи при посещението на Бен Гурион във Вашингтон през 1960 година. На поредица от срещи с висши служители от Държавния департамент на него ясно му е заявено, че притежаването на ядрено оръжие от Израел ще наруши баланса на силите в Близкия изток. През януари 1961 година президентът Джон Ф. Кенеди изпрати на Бен Гурион предложение Димона да бъде периодично инспектирана от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ).
Разтревожен, Бен Гурион се качи на самолета за Ню Йорк, за да се срещне с Кенеди в хотел „Уолдорф- Астория“. Израелският лидер бе „силно притеснен“ от, както той го окачестви, „безпрецедентния американски натиск“. Позицията на Кенеди обаче бе твърда: инспекциите са задължителни. Бен Гурион привидно отстъпи. На връщане у дома той бе убеден, че „един католик в Белия дом е лоша новина за Израел“. Министър-председателят се обърна към единствения човек във Вашингтон, на когото може да се довери, Ейбрахам Файнбърг, ционист и ревностен поддръжник на ядрените аспирации на Израел.
Роденият в Ню Йорк евреин беше най-влиятелният сред общността за набиране на средства за Демократическата партия. Файнбърг не криеше защо набира всичките тези милиони — всеки долар щеше да осигури партийната подкрепа за Израел в Конгреса. Дискретно той предоставяше и допълнителни суми от милиони долари за създаването на Димона. Парите постъпваха по сметки в брой в Банк ъф Израел в Тел Авив, като по този начин се избягваше финансовият контрол върху международните валутни преводи. Бен Гурион поръча на Файнбърг „да накаже момчето. Накарай този глупак да разбере как стоят нещата в действителност.“
Методът на Файнбърг се състоеше в пряк политически натиск, който веднъж вече бе успял да вбеси
