Кенеди по време на кампанията му за президентския пост. Тогава Файнбърг му бе заявил недвусмислено: „Готови сме да плащаме сметките ви, ако ни предоставите контрола върху водената от вас политика в Близкия изток.“ Кенеди обеща да „предостави на Израел всяка удобна възможност“. Тогава Файнбърг се съгласи да изплати първоначална вноска за кампанията от порядъка на петстотин хиляди долара — „с обещанието да последват нови суми“.
Сега той вкара в действие същия директен подход. Ако президентът Кенеди продължава да настоява за инспекция на Димона, той не би могъл „да разчита на финансова подкрепа за следващите избори“. Неочаквано Файнбърг получи стабилна поддръжка от държавния секретар на Съединените щати Робърт С. Макнамара, който заяви на президента, че „мотивите на Израел да иска атомна бомба са разбираеми“.
Въпреки това Кенеди бе категоричен и Израел бе принуден да приеме инспекция на своя територия. В последния момент президентът направи две отстъпки. В отговор на предоставения достъп до Димона Съединените щати решиха да продадат на Израел ракети „Хоук“ земя-въздух — най-модерното отбранително оръжие за онова време в света. Освен това инспекцията нямаше да бъде извършена от Международната агенция за атомна енергия, а от американски екип, който щеше да оповести датата на посещението си няколко седмици предварително.
Рафи Ейтан посрещна със задоволство подробния отчет как израелците са успели да измамят американските инспектори.
Над същинския център в Димона бе построен фалшив, пълен с бутафорни контролни табла и компютъризирана апаратура, които създаваха впечатлението, че измерват мощността на реактора, свързан с иригационната система за превръщане на пустинята Негев в тучни пасбища. Зоната, в която е укрита „тежката“ вода, открадната от Франция и Норвегия, бе извън контрола на инспекторите „по съображения за сигурност“. Само обемът на тежката вода би бил доказателство, че реакторът е пригоден за съвсем други цели.
Когато американците пристигнаха, израелците с облекчение откриха, че никой от тях не говори иврит. Това в още по-голяма степен ограничи възможността инспекторите да разберат истинското предназначение на Димона.
Пътят пред Рафи Ейтан бе отворен.
Да си осигуриш достъп до завода Нюмек, беше сравнително лесно. Израелското посолство във Вашингтон изпрати официална молба до Комисията за атомна енергия на Съединените щати за разрешение „екип от израелски учени да посетят предприятието, което да им помогне да разберат загрижеността, изразена от страна на американските инспектори, относно преработването на ядрените отпадъци“. Молбата получи положителен отговор, макар към дадения момент ФБР вече да провеждаше широкообхватна операция за наблюдение, чиято цел бе да установи дали Шапиро е вербуван от израелските тайни служби.
Това обаче не бе така и никога нямаше да стане. Рафи Ейтан е удовлетворен, че Шапиро е истински патриот, но и ционист, който вярваше, че Израел има право да осигури отбраната си. Шапиро не само бе богат наследник на значително семейно състояние, но също така печелеше едри суми от умели операции на фондовата борса. Личното му състояние нарастваше и благодарение на огромните печалби, реализирани от Нюмек. Освен това, за разлика от Джонатан Полард, над Шапиро никога не бе висяло клеймото на предател — обичта му към САЩ беше очевидна. Рафи Ейтан знаеше, че дори самият опит за вербуване би имал обратен ефект. Налагаше се Шапиро да остане извън схемата на операцията, която вече бе придобила конкретни очертания в ума на Рафи Ейтан.
Въпреки това рисковете не можеха да се избегнат. Ейтан изпрати двама служители в Аполо със задачата да съберат още информация за Нюмек. Единият бе Аврам Хермони, чието дипломатическо прикритие в израелското посолство във Вашингтон бе „съветник по научните въпроси“, и Йерихам Кафкафи, катца, действаш на територията на Съединените щати, като автор на научни издания на свободна практика.
И двамата агенти получиха достъп до преработвателното предприятие, но не и правото да снимат на място. Аргументът на Шапиро е, че това би било в разрез с изискванията на Комисията за атомна енергия. По тяхна преценка Шапиро бе добронамерен, но „не е човек, на който може да се разчита напълно“.
Тогава Рафи Ейтан реши, че е дошъл моментът лично да посети Аполо. За целта сформира група „инспектори“. В нея бяха включени двама учени от Димона със специални познания в областта на преработката на ядрени отпадъци. Друг член на групата бе представен в списъка като декан на Факултета по електроника в Телавивския университет. В този университет подобен пост обаче не съществува. Мъжът бе служител на ЛАКАМ и единствената му задача бе да открие начин да бъде откраднат остатъчен ядрен материал от предприятието. В екипа бе включен и Хермони. Неговата задача бе да посочи слабо охраняемите зони, които е установил по време на предишната си визита. Рафи Ейтан фигурираше под собственото си име като „съветник по научните въпроси към кабинета на министър-председателя на Израел“.
Делегатите бяха одобрени от Посолството на Съединените щати в Тел Авив и получиха визи. Рафи Ейтан предупреди екипа, че е възможно да бъде поставен под наблюдение на ФБР още от момента на пристигането му в Ню Йорк. Но за негова изненада опитният му поглед не забеляза никакво проследяване.
Пристигането на израелците в Аполо съвпадна със завръщането на Шапиро от поредната му обиколка из американските университети, където той бе водил кампания да убеждава учени, приятелски настроени към Израел, да се съгласят да заминат за там, за да помогнат за „решаването на наболели технически и научни въпроси“. Той бе обещал лично да поеме всичките им разходи, както и да компенсира евентуалните разлики в заплатите им.
Престоят на Рафи Ейтан и хората му в Аполо мина незабележимо. Те наемаха стаи в мотел, като прекарваха по-голяма част от времето си в Нюмек, внимателно проследявайки процеса на превръщане на газообразния уранов хексафлуорид във високообогатен уран. Шапиро обясни, че според установените от Комисията за атомна енергия правила Нюмек ще трябва да плаща глоба за всеки грам обогатен материал, който не присъства в отчета на фирмата по цени от десет долара на грам и четири хиляди и петстотин за либра (по-малко от половин килограм).
Рафи Ейтан и придружаващите го шпиони напуснаха Аполо така незабелязано, както и бяха дошли.
Последвалите събития могат да бъдат проследени единствено в докладите на ФБР, но дори и те предизвикваха догадки доколко Салман Шапиро е подозирал истинската цел на пребиваването на Рафи Ейтан в обекта. Според един доклад на ФБР, месец след като израелците се завръщат у дома, Нюмек станал партньор на израелското правителство в бизнес, определен като „пастьоризиране на храна и стерилизиране на медицински образци чрез радиационно облъчване“.
В друг доклад на ФБР се съдържаше оплакването, че „с бележка «Внимание! Съдържа радиоактивен материал!», прикрепена към всеки контейнер, никой не би посмял да ги отвори и да ги изследва, както и никой не би поел отговорността да ни остави да го направим“.
Причината за отказа беше предупреждението на израелското посолство във Вашингтон към Държавния департамент, че ако бъде направен опит да се инспектират контейнерите, то ще ги постави под дипломатически имунитет. Държавният департамент се свърза с Министерството на правосъдието и го запозна какви сериозни дипломатически последици би имало всяко нарушаване на този имунитет. На агентите на ФБР им оставаше единствено да наблюдават как контейнерите потъват в товарните самолети на „Ел Ал“ на летището „Айдълуърд“.
Въпреки многобройните си опити Джон Хадън — шефът на мисията на ЦРУ в Тел Авив, заяви, че е невъзможно „да потвърди със сигурност“ Димона за краен адрес на контейнерите. ФБР успя да осъществи наблюдение и да документира девет товара в рамките на половин година след посещението на Рафи Ейтан. Отбелязано бе, че контейнерите пристигат призори и отлитат преди мръкване. Всички бяха покрити с олово — задължителна предпазна мярка при пренос на обогатен уран. Върху всеки контейнер освен това има един и същ етикет на иврит, в който като последен адрес се посочва Хайфа. На няколко пъти агенти забелязаха така наречените „цилиндри“ — контейнери за съхраняване на обогатен уран, да бъдат поставяни в стоманени сандъци на товарния терминал на пристанището на Нюмек. Върху всеки цилиндър се виждаше номер, обозначаващ, че товарът представлява част от секретните запаси на компанията. Но ФБР все още
