нямаше повод да се намеси открито. В един меморандум на ФБР се говори за „политически натиск, упражняван от страна на държавата (Държавния департамент), да се не стига до дипломатически скандал“.
Десет месеца по-късно доставките внезапно секват. На ФБР му остава единствено предположението, че дотогава е било набавено достатъчно количество ядрен материал за Димона. В последвалите разпити, проведени от ФБР, Шапиро отричаше да е доставял за Израел ядрен материал за направата на атомни бомби. ФБР твърдеше, че тяхна проверка на отчетната документация на компанията сочи несъответствие на количеството преработен материал. Шапиро настоява, че „най-логичното обяснение“ за каквато и да било „загуба“ е, че той или се е просмукал в земята, или „е сублимирал във въздуха“. След като се тегли чертата, се оказа, че липсващият материал е в размер на почти петдесет килограма. На Шапиро обаче така и не му беше предявено обвинение.
През последващите години на Рафи Ейтан му става особено лесно да набавя ядрен материал за нуждите на Израел, особено след разпадането на Съветския съюз. Инцидентът на летище „Шереметиево“ в Москва на 10 август 1994 година е доказателство за това.
В дванадесет и четиридесет и пет следобед този ден Джустиано Торес, облечен в сив делови костюм, купен специално за пътуването, закъсня за полет номер 3369 на „Луфтханза“ за Мюнхен. Въпреки здравата си физика, той видимо се потеше под тежестта на новото куфарче от черна кожа „Делси“. Торес извади от джоба си билет за първа класа и го подаде с усмивка на служителя на летището. Тази усмивка бива запечатана със скрита камера, инсталирана зад бюрото, чиято цел бе да запише всяко негово движение.
Други подобни камери тайно бяха запечатали действията му през последните месеци. На филмова лента бяха записани срещите му с един, изпълнен с недоволство, ядрен физик на име Игор Ташанка, срещите им на Ленинските възвишения, разходките им с увеселителна лодка по Москва река, вечерите им в ресторанти, собственост на руската мафия, и не на последно място — моментът, в който Ташанка му предава въпросното куфарче, в замяна на което получава плик с пет хиляди долара. Поради всичко това Торес си мислеше, че е направил голям удар. Куфарчето съдържаше ядрен материал.
Джустиано Торес бе куриер на колумбийски наркокартел, който разширил дейността си с трафик на едно още по-смъртоносно вещество. В куфарчето имаше запечатани капсули от двеста грама плутоний 239, продадени му от Ташанка. Цената на плутония на черния пазар възлизаше на около петдесет милиона долара. Плутоният е толкова смъртоносен, че контактът дори с едно микроскопично зрънце би бил фатален. Съдържанието на куфарчето бе достатъчно, за да се създаде малка атомна бомба.
Според Ури Сагуй, бивш ръководител на Израелското военно разузнаване, перспективата е „кошмар за всеки здравомислещ човек. Неколцина терористи държат в ръцете си достатъчно ядрен материал, за да сринат Тел Авив или който и да било друг град. За професионалните разузнавачи ядрената заплаха се нарежда на първо място в класацията.“
В израелската разузнавателна общност отдавна се знае, че шепа терористи са способни да произведат атомна бомба в примитивен вид. През 70-те години един неотдавна завършил американски студент по физика направи публично достояние всеки един от етапите на процеса. Публикацията му предизвика ужас в средите на Мосад.
Впоследствие бяха разработени серия апокалиптични сценарии. Бомбата можеше да пристигне на части на борда на кораб или пък да бъде внесена тайно през границата и след това да бъде сглобена в Израел. Оръжието можеше да бъде направлявано и евентуално задействано от разстояние с дистанционно управление, в случай че не са изпълнени крайните искания на терористите. Дали правителството щеше да отстои позицията си? Анализаторите на Мосад стигаха до заключението, че не бива да бъдат правени каквито и да било отстъпки. Тази убеденост се основаваше на дълбокото разбиране на мисленето на терористите по онова време — през 70-те години дори екстремистките групировки биха се поколебали да взривят атомна бомба заради политическата цена, която трябваше да платят. Те щяха да бъдат отхвърлени дори от онези държави, които тайно ги подкрепяха.
Разпадането на съветската комунистическа система възкреси страховете на Мосад. Несигурността ескалира. Никой не можеше да предвиди точно по какъв начин щяха да се развият новите политически реалности в Русия. Мосад се добра до сведения, че съветските ракети „Скъд“ бяха изнесени срещу твърда валута за няколко близкоизточни страни. Съветски специалисти бяха помогнали на Алжир да построи ядрен реактор. Русия разполагаше с широк спектър от биологични оръжия, включително и смъртоносна бактерия, която можеше да убие милиони хора. Какво би станало, ако една съвсем малка част от нея попаднеше в ръцете на терористи? Дори и една минимална доза от тази бактерия би била достатъчна за погубването на Тел Авив. Най-голямото притеснение обаче беше, че Русия може да разпродаде ядрения си арсенал. Според Ури Сагуй това беше заплаха, „която никой не можеше да пренебрегне с лека ръка“.
Психолозите на Мосад направиха психопрофили на руски учени, склонни да предоставят материал, както и на техните мотиви. Имаше такива, които биха го направили единствено за пари, и други, които бяха ръководени от по-сложни идеологически подбуди. Дългият списък на местата в Съветския съюз, откъдето подобен материал можеше да бъде откраднат, би обезкуражил всеки. Генералният директор на Мосад Шабтай Шавит изпрати двама катци в Москва със специалната задача да се внедрят в научната общност.
Името на един от тях беше Лила. Дъщеря на евреи, родом от Бейрут, тя беше завършила физика в Еврейския университет в Ерусалим и беше работила в научноизследователската секция на Мосад. Тя бе свидетел на първоначалните срещи на Торес с Ташанка и беше наблюдавала как напредват преговорите по сделката.
Лила и нейният колега бяха работили рамо до рамо с агенти на Мосад в Германия и на други места по света. Следата я беше отвела в Колумбия и след това обратно в Близкия изток. Други служители на Мосад бяха наблюдавали подобни срещи в Кайро, Дамаск и Багдад. После бяха се появили нови варианти за канали. Босна например изглеждаше един от вероятните маршрути за контрабанда на плутоний 239 към крайната му цел — Ирак. Ала не за пръв път щеше да се окаже изключително трудно да се установи със сигурност този факт и да се докаже съучастието на режима на Саддам.
Ето защо на Торес му беше позволено да лети на пътнически самолет със смъртоносния товар на борда. Решението беше внимателно обмислено от шефовете на руското и германското разузнаване. Те бях стигнали до извода, че рискът да се детонира плутоният е „нищожен“. Разрешение за пътуването на Торес беше дадено съответно и от двете правителства, като целта беше евентуално да ги отведе до крайния получател на материала. Мнението на Израел по този въпрос не беше поискано. Операцията официално беше на германските и руските тайни служби. И в миналото Мосад неведнъж беше действала като партньор в сянка, докато други разузнавания бяха обирали лаврите.
В тази августовска утрин Лила бе застанала така, че да наблюдава изходите на летището, ала тя съзнаваше, че ролята й в този случай вече беше приключила. Агент на Мосад — с кодовото име Адлер, вече беше заел позиция във фоайето на хотел „Екселсиор“ в центъра на Мюнхен, където се очакваше Торес да извърши предаването на пратката. Друг агент — Морт, се намираше на мюнхенското летище и очакваше полет 3369.
Трети агент — Иб, бе заел място два реда зад Торес в самолета, който поддържаше неотклонно курс на запад по време на тричасовия полет. От другата страна на пътеката седеше Виктор Сидоренко, руският заместник-министър по атомна енергетика. В отговорностите му влизаше задължението да защитава ядрения арсенал на страната. Русия разполагаше със 130 тона плутоний, годен за производството на шестнадесет хиляди атомни бомби, всяка от които два пъти по-мощна от тази, унищожила Хирошима.
До Сидоренко достигаха многобройни тревожни сведения за слаб контрол и нисък морал сред персонала на стотици руски институти и научноизследователски центрове с достъп до радиоактивни материали. Няколко месеца по-рано един работник от ядрен завод в Урал беше заловен с пелети радиоактивен уран в найлонов плик. Работници от друг завод до Минск бяха изнесли и скрили по домовете им пет килограма уран. Крадците бяха заловени само защото имали неблагоразумието да продадат един килограм срещу двадесет бутилки водка. Тъй като германците заплашваха руснаците с ответни санкции, Сидоренко пътуваше за Германия, за да се опита да убеди правителството на канцлера Хелмут Кол, че подобни инциденти няма да се
