изключителен интелект и който щеше да задоволи желанието му да практикува професията си. Назначи го за директор на Бюрото, специализирано в събирането на научна информация — разузнавателни служби, известни повече с акронима си на иврит ЛАКАМ.
Създадено през 1960 година, Бюрото функционираше като шпионски отдел към Министерството на отбраната и събираше научноизследователски данни с всички възможни средства. На практика това означаваше кражби или подкупване на хора, които да осигуряват информация. От самото начало дейността на ЛАКАМ беше възпрепятствана от враждебното отношение на Мосад, която го възприемаше снизходително като „новото хлапе в квартала“. Както Исер Харел, така и Меир Амит се бяха опитали навремето да предизвикат закриването на ЛАКАМ или сливането му с Мосад. Но Шимон Перес, заместник- министър на отбраната на Израел тогава, упорито беше настоял, че и Министерството на отбрана също има нужда от своя собствена служба за събиране на информация. Оттогава ЛАКАМ бавно и неуморно си проправяше път в бизнеса, откриваше представителства в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и Лос Анжелис — главните модерни научни центрове. Служителите на ЛАКАМ прилежно пренасяха кашони с техническа информация в Израел с ясното съзнание, че ФБР следи дейността им.
Тяхната разузнавателна дейност се разшири особено след 1968 година, когато стана известно, че един от инженерите, проектиращи френския изтребител „Мираж IIIС“, е направил двеста хиляди копия на плановете. Той получи присъда от четири и половина години затвор, след като обаче беше снабдил ЛАКАМ с необходимата документация, за да проектират свое собствено копие на „Мираж“. След този случай ЛАКАМ не регистрира повече кой знае какви успехи.
За Рафи Ейтан споменът за случая „Мираж“ изигра решаващо значение. Нещо, което беше правено преди, можеше да бъде постигнато отново. Той можеше да превърне буквално агонизиращия ЛАКАМ в сила, с която другите тайни служби да се съобразяват.
Сега, когато вече се беше измъкнал от претъпканите кабинети в глухите предградия на Тел Авив, той съобщи на членовете на новия си екип, отнасящи се със страхопочитание към легендарната фигура, която сега ги оглавяваше, че онова, което знае за науката, може да се събере в една епруветка и в нея пак да остане достатъчно празно място. Ала след това беше добавил: „С уточнението, че уча бързо.“
И той се потопи в света на науката в търсене на подходящите сфери, към които да насочи усилията си. Напускаше дома си преди изгрев слънце и често се връщаше почти в полунощ с купчини технически материали и четеше до малките часове на нощта. Нямаше много време да релаксира сред металните отпадъци. Покрай огромното количество информация, която поемаше, той възстанови контактите си със старата си служба. Сега Мосад имаше нов директор — Наум Адмон. Подобно на Рафи Ейтан и Адмон таеше дълбоки подозрения относно намеренията на Съединените щати в Близкия изток. Външно Вашингтон продължаваше да демонстрира открито приятелските си връзки с Израел, а ЦРУ поддържаше канала си за обратна връзка, който Исер Харел и Алан Дълес бяха установили. Но Адмон недоволстваше, че информацията, която пристига от този източник, е маловажна и незначителна.
Шефът на Мосад се тревожеше и за докладите на катците и саянимите във Вашингтон. Те бяха разкрили тайни срещи между високопоставени правителствени служители и арабски лидери, поддръжници на Ясер Арафат, на които бяха обсъждани начини Израел да бъде притиснат и заставен да стане по-сговорчив относно исканията на палестинците. Адмон каза на Рафи Ейтан, че вече не може да се отнася към Съединените щати като към „приятел в нужда“ заради нечестната им игра.
Тази позиция беше потвърдена от един инцидент, който щеше да подрони вярата на американците в тяхната непобедимост повече от всичко, случило се след Виетнамската война.
През август 1983 година агенти на Мосад разкриха заговор за нападение срещу американския военен контингент в Бейрут, който беше част от умиротворителните сили на ООН. Агентите проследиха камион „Мерцедес“, в който беше заложен половин тон експлозив. Съгласно споразумението за обратна връзка Мосад трябваше веднага да предаде тази информация на ЦРУ. Но на съвещание в щабквартирата на Мосад, с изглед към булевард „Цар Саул“, служителите на Мосад бяха информирани, че „просто трябва да наблюдават камиона. Що се отнася до янките, те не са тук, за да ги защитаваме. Грижата за наблюдението е тяхна. Започнахме да правим твърде много за янките и по този начин вредим сами на себе си.“
На 23 октомври 1983 година наблюдаваният отблизо от агентите на Мосад камион връхлетя в щабквартирата на Осми американски батальон на морската пехота, дислоциран в непосредствена близост до бейрутското летище. Загинаха двеста четиридесет и един морски пехотинци.
Реакцията във висшите етажи на Мосад според бившия офицер Виктор Островски е: „Щом си пъхат носа в ливанските проблеми, нека сега си търпят последиците.“
Това още повече окуражи Рафи Ейтан да се замисли сериозно и да вземе на прицел Съединените щати. Тяхната наука беше най-напредналата в света, а военните им технологии нямаха равни. Ако ЛАКАМ успееше да се добере до каквато и да било информация, това щеше да е страхотен успех. Първото препятствие, което трябваше да преодолеят, беше и най-трудното — да открият информатор, заемащ пост, който му позволява да набира достатъчно полезна информация.
Като използва списъка с американски саяними, в чието вербуване беше участвал, докато работеше за Мосад, Рафи Ейтан пусна слуха, че се интересува от човек в американските научни среди, който да е с произраелски убеждения. Месеци наред не последва никакъв отговор.
През април 1984 година Авием Села, полковник от Израелските военновъздушни сили, който беше за една година на специализация по компютърни науки в университета в Ню Йорк, беше поканен на прием, даван от богат евреин гинеколог в Горен Ийст Сайд, Манхатън. Села се радваше на известна популярност в еврейската общност в града като пилота, предвождал преди три години въздушното нападение, в резултат на което беше унищожен иракски ядрен реактор.
На приема присъстваше стеснителен млад мъж с плаха усмивка, който явно се чувстваше не на място в компанията на лекари, адвокати и банкери. Той се представи на Села под името Джонатан Полард и веднага му каза, че е дошъл на приема единствено за да се срещне с него. Смутен от явното ласкателство, Села поговори любезно с него и точно се канеше да си тръгне, когато Полард му призна, че е убеден ционист, но работи за американското военноморско разузнаване. За кратко време хитрият, проницателен Села научи, че Полард работи в Антитерористичния център в едно от най-секретните военноморски поделения на Съединените щати в Сютланд, Мериленд. Задълженията на Полард бяха да прави преглед на всички постъпили материали за глобалната терористична дейност. Работата му беше толкова важна, че беше получил най-високото възможно равнище на достъп до секретна информация в американското разузнаване.
Села не можеше да повярва на ушите си, особено когато Полард започна да му изрежда подробности за случаи, при които американското разузнаване умишлено не си бе сътрудничило със своите израелски колеги. Това го накара да се усъмни дали Полард не участва в тайна операция на ФБР за вербуване на израелски поданици.
Имаше обаче нещо в държането на Полард, което му подсказваше, че онова, което чува, е истина. Същата нощ Села телефонира в Тел Авив на своя шеф от военновъздушното разузнаване, той пък от своя страна съобщи получената информация на своя началник от израелските ВВС. В резултат на това Села получи заповед да установи незабавно тесен контакт с Полард.
Те започнаха да се срещат редовно — на ледената пързалка на Рокфелер Плаза, в кафенето на Четиридесет и осма улица, в Сентръл парк. Всеки път Полард му носеше секретни документи, с които потвърждаваше истинността на казаното от него. Села изпращаше материалите в Тел Авив, изпълнен със задоволство от възможността да участва в такава важна секретна операция. Разбираемо беше учудването му, когато научи, че Мосад знае всичко за Полард, който преди две години си беше предложил услугите като шпионин, но бил отхвърлен като „емоционално нестабилен“. Един от катците на Мосад в Ню Йорк беше описал Полард като „самотен особняк… с нереалистична представа за Израел“.
Села обаче нямаше никакво намерение да се откаже от участието си в операция, която със сигурност беше по-вълнуваща от перспективата да седи пред компютъра в учебната зала, затова реши да вземе нещата в свои ръце. По време на престоя си в Ню Йорк той се запознал с аташето по науката в израелското консулство в града. Името му беше Йосеф Ягур. Той ръководеше всички операции на ЛАКАМ в Съединените щати, упълномощен лично от Рафи Ейтан.
Села покани Ягур на вечеря, на която щеше да присъства и Полард. По време на вечерята Полард отново наблегна на факта, че Израел е лишен от информация, която да помогне на страната да се защити
