Малко преди десет и тридесет шофьорът спря колата на улица „Уасфи ат Тал“, където пред централата на Хамас се беше събрало множество, към което се присъединиха Кендъл и Бийдс. Присъствието им там не предизвика безпокойство. Любопитни туристи често се навъртаха около седалището на Хамас, за да научат повече за целите на организацията.
Мешал набързо целуна децата си и слезе от колата. Бийдс се приближи, сякаш щеше да му стисне ръката. Кендъл беше плътно до него, подмятайки найлонов плик.
— Господин Мешал? — обърна се учтиво към него Бийдс.
Мешал го погледна неуверено. В този момент Кендъл натисна аерозола и се опита да впръсне съдържанието му в лявото ухо на Мешал.
Лидерът на Хамас отскочи стреснато, триейки долната месеста част на ухото си.
Кендъл се опита повторно да впръсне веществото в ухото на Мешал. Около тях множеството вече се беше отърсило от първоначалната изненада и към агентите се протягаха безброй ръце, за да ги спрат.
— Бягай! — извика Бийдс на иврит.
Плътно следван от Кендъл, Бийдс се затича с всички сили към колата си, паркирана малко по-нагоре на улицата. Видял случилото се, шофьорът на Мешал даде заден ход и се опита да блъсне тойотата, паркирана на улицата.
Мешал се олюляваше и стенеше. Най-близко стоящите го подхванаха, за да не падне на земята, други пък се разкрещяха да извикат линейка.
Бийдс заедно с Кендъл, който се хвърли на седалката до него, все още стискайки наполовина неизползвания аерозол, успя да избегне удара на колата на Мешал и набра скорост по улицата.
В преследването се включиха и други коли. Един от шофьорите имаше клетъчен телефон и призоваваше по него пътищата в района да бъдат блокирани. Личният шофьор на Мешал използва телефона в колата, за да се свърже с полицейското управление.
Появиха се и останалите членове на отряда кидони, които подсигуряваха гърба на преките изпълнители. Един от тях спря и помаха на Бийдс да се прехвърли в неговата кола. В момента, в който двамата агенти на Мосад изскочиха от тойотата, друга кола им блокира пътя. От нея изскочиха неколцина въоръжени мъже. Те заставиха Бийдс и Кендъл да легнат на земята. Секунди по-късно пристигна и полицията. Съзнавайки, че вече не могат да направят нищо, останалите членове на отряда кидони потеглиха от мястото, откъдето необезпокоявани успяха да се завърнат в Израел.
Бийдс и Кендъл нямаха този късмет. Откараха ги в централното полицейско управление на Аман, където те представиха канадските си паспорти, настоявайки, че са жертва на „ужасен заговор“. Пристигането на Самих Батихи, страховития шеф на йорданското контраразузнаване, сложи край на целия театър. Той твърдо им заяви, че знае кои са — преди броени минути бе приключил телефонния си разговор с ръководителя на секцията на Мосад в Аман. По думите на Батихи, шефът на шпионите „призна, че това са негови хора и Израел ще уреди въпроса лично с краля“.
Батихи нареди двамата агенти на Мосад да бъдат затворени в отделни килии, но без да бъдат малтретирани.
Междувременно Мешал бе приет в интензивното отделение на главната болница в Аман. Той се оплакваше от постоянно „звънтене“ в лявото ухо, „треперене, сякаш през тялото му преминавал електрически ток“, и все по-затруднено дишане.
Лекарите го включиха на животоподдържаща апаратура.
Новината за провала на операцията достигна Ятом чрез секретно телефонно обаждане от шефа на мисията в Аман, който се свързал с него от израелското посолство. И двамата мъже „не бяха на себе си“ заради неуспеха.
До момента, в който Ятом стигнал до кабинета на Нетаняху, министър-председателят вече е разговарял по телефона с крал Хюсеин по горещата линия, установена между двамата за случаи на кризисни ситуации. Служител на израелското разузнаване разкри по-късно съдържанието на разговора: „Хюсеин зададе два въпроса на Биби. На какво, по дяволите, си мислел, че играе? И разполагал ли с противоотрова за нервнопаралитичния газ?“
Кралят казал, че се чувствал като баща, чийто най-добър приятел е изнасилил дъщеря му, и че ако Нетаняху смятал да отрича всичко, трябвало да знае, че двамата му агенти са направили пълни самопризнания, записани на видеокасета, и записът вече пътувал към Вашингтон, за да бъде изгледан от Мадлин Олбрайт, държавния секретар на Съединените щати. Нетаняху седял прегърбен на телефона, „пребледнял, с вида на човек, когото са хванали да бърка в общата каса“.
Нетаняху предложил незабавно да отлети за Аман, за да „изясни въпроса“ лично с краля. Хюсеин му отвърнал, че това би било чиста загуба на време. Служителят от разузнаването си спомня: „Можеше да се чуе, образно казано, как ледът пука по линията от Йордания. Биби изобщо не се опита да се противопостави, когато Хюсеин му заяви, че очаква от Израел да освободи шейх Ахмед Ясин (лидерът на Хамас, когото Израел държеше в затвора от известно време), както и някои други палестински затворници. Разговорът продължи само няколко минути. Това вероятно беше най-критичният момент в политическата кариера на Биби.“
Събитията оттук нататък се развиха лавинообразно. Само след час с израелски военен самолет до Аман беше изпратена противоотрова за нервнопаралитичния газ, която незабавно бе инжектирана на Мешал. Той започна да се възстановява и след няколко дни беше в такова добро здраве, че на пресконференция направи Мосад за посмешище. Шефът на мисията на Мосад в Аман и самият Батихи имаха кратка среща, по време на която разговаряха също с Ятом по телефона. Генералният директор разгорещено сипеше обещания, че Мосад никога няма да прави опити за атентат на йорданска земя. На следващия ден Мадлин Олбрайт проведе два кратки телефонни разговора с Нетаняху. Тя даде ясно да се разбере какво мисли за случилото се, като езикът й на моменти беше не по-малко язвителен от този на крал Хюсеин.
След като Канада научи как е била въвлечена в международен скандал с незаконното използване на нейни документи за самоличност, тя отзова посланика си от Израел — стъпка, която беше почти равносилна на скъсване на дипломатическите отношения.
Когато подробностите изплуваха на повърхността, Нетаняху беше така безмилостно критикуван от израелския и световния печат, че друг на негово място, подложен на подобни яростни атаки, незабавно би подал оставка.
След една седмица шейх Ясин беше освободен и бе посрещнат в Газа като национален герой. Кендъл и Бийдс също бяха върнати в Израел, само че без канадските им паспорти, които бяха предадени на канадското посолство в Аман за „съхранение“.
Двамата катци никога не бяха върнати на служба като кидони. Преместиха ги на незначителни постове в щаба на Мосад или както окачестви рокадата един служител от израелското разузнаване: „Това означаваше, грубо казано, да охраняват тоалетните в сградата.“
На Ятом започнаха да гледат като на безгласна буква. Висшите служители безмълвно осъждаха шефа си, че не е успял да се противопостави успешно на Нетаняху. Моралът в Мосад западна още повече. Кабинетът на министър-председателя пусна в обръщение фразата, че „напускането на Ятом е въпрос на време“.
Ятом се постара да възпре „приливната вълна на униние, в която всички се давят“, както я оприличи високопоставен служител на Мосад. Ятом възприе „прусашката си поза“ по собствените му думи. Опита се да сплашва служителите си. Натъкна се обаче на жестока конфронтация, както и на заплахи за оставки.
През февруари 1998 година обаче оставка подаде Ятом, след като не успя да потуши по думите му „брожението, равносилно на бунт“. Министър-председателят Нетаняху не изпрати на провалилия се шеф на разузнаването обичайното благодарствено писмо за вярна служба на държавата.
Когато Ятом напусна поста си, в душата му вече бяха покълнали първите семена на съмнението във връзка с убийството на министър-председателя Ицхак Рабин. Предан на националната кауза израелски репортер, който се занимаваше с журналистически разследвания, Бари Чамиш, на своя глава събрал медицински и балистични експертизи, както и свидетелски показания от бодигардовете от охраната на Рабин, от неговата вдовица, от хирурзи и сестри, както и от членове на израелската разузнавателна общност, с които разговарял. Голяма част от събрания материал е от свидетелски показания в съда при закрити врати.
