През 1999 година Чамиш, с риск за живота си, започна да публикува в Интернет разкритията си. Те съдържаха зловещо повторение на съмненията дали по Дж. Ф. Кенеди през 1963 година бе стрелял само един човек. Подробно аргументираните заключения на Чамиш бяха ако не друго, то поне интригуващи и убедителни. Той е стигнал до заключението, че „теорията за единствения стрелец, възприета от комисията «Шамгар» към израелското правителство, създадена да разследва убийството на Рабин, цели да прикрие предварително подготвеното, «неуспешно» убийство, което трябвало да възвърне разклатеното доверие на Рабин сред електората“. Игал Амир се съгласил да изпълни ролята на самотния стрелец за човека или за хората от израелската разузнавателна общност, които го контролираха.
„Амир е изстрелял халосен патрон. И е стрелял само веднъж, а не както се твърди три пъти. Балистичната лабораторна експертиза, извършена от израелската полиция, доказва, че освен това гилзата, открита на местопрестъплението, не съвпада с оръжието на Амир. По Рабин не се е виждала кръв. Освен това безспорен факт е и че колата на Рабин мистериозно изчезва за период от осем до дванадесет минути по пътя към болницата, който се взима за не повече от четиридесет и пет секунди по празни улици с полицейски кордон отстрани заради мирния митинг, на който е присъствал Рабин.“
Най-сензационното твърдение на Чамиш, както впрочем и всички останали, направени от него, не е опровергано до момента от израелско официално лице, както е прието в такива случаи. То гласи следното: „По време на обвитото в мистериозност пътуване до болницата с кола, управлявана от много опитен шофьор, в Рабин е било стреляно два пъти с истински куршуми и те са дошли от собствения му бодигард Йорам Рубин. Личното му оръжие е изчезнало в болницата и така и не е било открито. Два от куршумите, извадени от тялото на министър-председателя, изчезват за единадесет часа. Впоследствие Рубин се самоубива.“
Чамиш е разговарял с тримата опериращи хирурзи, които са се борили за живота на министър- председателя. Репортерът подлага на анализ и показанията на полицейските служители, които са присъствали на мястото, когато Амир е стрелял. Всички полицейски служители са свидетелствали, че когато Ицхак Рабин е бил внесен в колата, по него не е имало видими огнестрелни рани. Хирурзите са категорични. Когато министър-председателят в крайна сметка е докаран в болницата, той има масивна гръдна рана и много сериозно нараняване на гръбначния стълб малко под тила. Хирурзите твърдят, че не е възможно която и да било от тези куршумни рани да позволи на Рабин да напусне мястото на покушението без видими признаци за нараняване и същевременно да пристигне в болницата с толкова сериозни наранявания.
И комисията „Шамгар“ стига до заключението, че няма доказателства, които да потвърждават съществуването на такива рани. Впоследствие обаче лекарите отказват да коментират този въпрос.
Освен личното разследване, проведено от Чамиш, съществуват независими показания, дадени под клетва, които подкрепят неговото твърдение, че случилото се е „много по-дълбоко като замисъл и по същество си е чист заговор“.
В показанията си пред съда Игал Амир твърди: „Ако кажа истината, цялата система ще рухне. Знам достатъчно, за да унищожа тази страна.“
Агент на Шин Бет, който е бил в близост до Амир, когато той е стрелял срещу Рабин, свидетелства: „Чух как един полицай извика на хората наоколо да се успокоят. Изстрелът бил от халосен патрон.“ Показанията на агента са били дадени при закрити врати.
По време на същото изслушване Леа Рабин свидетелства, че съпругът й нито се е олюлял, нито е паднал, след като очевидно е било стреляно по него от близко разстояние. „Той остана прав и изглеждаше много добре.“ Освен това твърди, че не са й разрешавали да види съпруга си в продължение на един час, след като била пристигнала в болницата. Според Чамиш високопоставен служител на секретните служби й е съобщил, че „не би трябвало да се притеснява, тъй като всичко било премислено и под контрол“.
Вдовицата на министър-председателя категорично отказва всякакъв публичен коментар както по този, така и по всеки друг въпрос, свързан с убийството на съпруга й.
Чамиш е убеден, че тя е била заплашена да мълчи, както и седемнадесетте медицински сестри на смяна в болницата, където този ден е бил приет Рабин. „Зловещият план е бил брилянтно замислен. Те са убедили Рабин да се остави някой да изстреля халосен патрон с цел да възвърне популярността си. Ето защо той не е носел противокуршумна жилетка. Амир е бил внимателно подбран за ролята на човека, готов да изживее петнадесетминутна слава. Той е бил наивникът в ръцете на човека или хората, които са контролирали събитията. Онова, което той вероятно не е знаел, е, че даденият от него изстрел с халосен патрон ще бъде използван като прикритие Рабин да бъде убит в колата му по пътя към болницата.“
Бари Чамиш не е „човек, който съзира във всичко конспирация“. Той е съвестен към онова, което пише, и подкрепя дори и най-нищожното доказателство с много факти. Стига до окончателна преценка внимателно и оставя впечатлението, че може да каже още много неща, но няма да го направи — засега. Със сигурност той е рядкост сред множеството популярни израелски журналисти. Той върви по свой собствен път, не действа под ничие давление, не е задължен на никого и което е по-важно, ползва се с доверие.
Чрез Интернет Чамиш прави публично достояние всички доказателства, до които се е добрал, отчасти за да се застрахова, отчасти защото явно иска истината да излезе наяве. Бидейки достатъчно реалист, той явно е приел, че истината може и никога да не излезе на бял свят във форма, подходяща за съдебен процес.
7.
Шпионинът джентълмен
През една влажна пролетна утрин на 1997 година в едно телавивско предградие Давид Кимше даваше нареждания на арабските озеленители как би желал да преаранжират градината му. Жестовете му издаваха деликатност, а мекият му добронамерен глас подхождаше повече на преподавател в колеж, отколкото на господар, който раздава заповеди на прислугата. Общото впечатление, което създаваше, подсказваше произхода на Кимше от поколения администратори, издигнали някога британския флаг над тези обширни земи. Безупречните маниери на родения във Великобритания син на евреи от средната класа подсилваха образа му на истински англичанин. Скъпите, шити по поръчка дрехи, подчертаваха фигурата му, която поддържаше с редовни упражнения и стриктен хранителен режим. Кимше изглеждаше с двадесет години по-млад, макар да наближаваше шестдесетте. У него все още имаше нещо момчешко. Всеки жест, докато даваше наставления на градинарите — начинът, по който отмяташе косата от челото си, продължителните паузи и замисленият поглед, — навеждаше на мисълта, че е прекарал голяма част от живота си в уединението на някой колеж.
В действителност Давид Кимше беше един от онези, които Меир Амит наричаше „интелектуалните генератори“ за операциите на Мосад. Умението му да се аргументира бе придружено от впечатляващо самообладание, благодарение на което с един-единствен неочакван ход той поставяше натясно дори и най- ловките играчи. Това бързо му спечели уважението и на заклетите циници сред колегите му. Ала подчертано интелектуалното му излъчване често ги държеше на дистанция. Той беше прекалено извисен и абстрактно настроен за техния тривиален начин на мислене. Немалко от тях споделяха казаното от Рафи Ейтан, „че докато казваш «добро утро» на Давид, той вече наум ще е преценил колко добро е то и колко всъщност остава от утрото“.
В Мосад Кимше беше възприеман като олицетворение на шпионина джентълмен, който притежава рефлексите на дива котка. Пътят му из дебрите на Мосад започна, след като завърши Оксфорд с отличие по социология през 1968 година. След няколко месеца той беше взет на служба в Мосад, отскоро под ръководството на Меир Амит, който се опитваше да внедри в редиците му служители, завършили университети, за да балансират безпощадността на хора като Рафи Ейтан, придобили всичките си уменията на бойното поле.
Как, къде и от кого беше вербуван Кимше, щеше завинаги да остане тайна. Източниците на слухове сред израелската разузнавателна общност предлагаха няколко сценария. Първият, че Кимше бе вербуван по време на вечеря с някакъв лондонски издател евреин, който дълги години беше работил като саяним. Вторият, че предложението дошло от страна на равин от синагогата „Голдърс Грийн“. Или пък че за това заслуга има негов далечен роднина.
Единственото, което със сигурност се знаеше, беше, че през една пролетна утрин в началото на 60-те Кимше беше прекрачил прага на сградата, в която се намираше щабът на Мосад в Тел Авив, като най-новия член на отдела за планиране и стратегии. В едната част на сградата се помещаваше клон на Израелската
