банка, няколко бизнесофиса и кафене. Колебаейки се какво да предприеме и накъде да тръгне, Кимше останал да чака в мрачното фоайе. То беше съвсем различно от внушителния вход на ЦРУ, за който беше чел. В Ленгли ЦРУ с гордост заявяваше своето съществуване на мраморния под, където беше изобразена шестнадесетоъгълна звезда върху щит, над който се вижда главата на белоглав орел в профил, заедно с думите „Централно разузнавателно управление на Съединените американски щати“. Върху една стена бяха изписани думите на апостол Йоан, че истината прави хората свободни. Отвъд декоративната мозайка се виждаха редици асансьори, пазени от въоръжена охрана.
Ала тук, в неугледното фоайе в сградата на булевард „Цар Саул“, се виждаха само банкови касиери по своите места и хора, насядали на пластмасовите столове в кафенето. Никой отдалеч не изглеждаше като служител на Мосад. В далечния ъгъл на фоайето се отвори една врата без табела и на прага й застана познат силует. Беше служителят от консулския отдел на израелското посолство в Лондон, снабдил Кимше с необходимите за пътуването документи. Докато отвеждаше Кимше към вратата, той му обясни, че дипломатическият му статут е прикритие за същинската му дейност като катца на Мосад във Великобритания. На вратата той връчи на Кимше два ключа с думите, че отсега нататък те ще бъдат единственото средство, чрез което той ще може да влиза в главната квартира на Мосад. Единият ключ беше за тази врата, а вторият — за асансьорите, които се движеха по осемте етажа на сградата. Главната квартира представляваше „здание в зданието“ със своя собствена електрическа, канализационна и санитарна мрежа, отделено от останалата част на високата, наподобяваща кула сграда.
Постройката беше приютила Мосад малко след края на Суецката криза през 1956 година.
Същата година през октомври Великобритания, Франция и Израел предприеха съвместна офанзива срещу Египет, за да възстановят контрола си над Суецкия канал, който египетският президент Гамал Абдел Насър национализира. Настъплението преминаваше под знака на така наречената „дипломация на канонерките“, която дълго доминираше в този регион. А Съединените щати не бяха докрай известени за военната операция, което в крайна сметка се оказа последната глътка въздух за британското и френското присъствие в Близкия изток. Вашингтон оказа масиран дипломатически натиск, за да спре размяната на удари, страхувайки се от потенциалната опасност Съветският съюз да не бъда въвлечен в конфликта на страната на Египет и по този начин да се стигне до конфронтация между свръхсилите. Едва когато сраженията по бреговете на Суецкия канал приключиха, Великобритания и Франция откриха, че са изместени от Съединените щати като доминираща велика сила в Близкия изток. Тогава обаче Израел настоя да задържи земите, които беше завзел в Синайската пустиня. Ричард Хелмс, бъдещ директор на ЦРУ, отлетя за Тел Авив и беше приет от висши служители в главната квартира на Мосад. Те обаче се нахвърлиха върху Хелмс като „шайка настървени брокери на недвижими имоти, които се надпреварват да изтъкнат предимствата на предлагания от тях обект“.
Докато се изкачваха нагоре с асансьора, водачът на Кимше му обясни, че на долния етаж се помещава центърът за подслушване и свръзка, на следващия етаж бяха кабинетите на младшите служители, по- горните етажи бяха за анализаторите, плановиците и оперативния персонал. Отделът за изследвания и разработки имаше собствен етаж. На последния етаж бяха кабинетите на генералния директор и на неговия екип от съветници.
На Кимше беше отредено място сред плановиците и стратезите. Неговият кабинет беше обзаведен като всички останали. Евтино дървено бюро, стоманена кантонерка за документи само с един ключ, черен телефон и вътрешен указател, върху който беше залепен етикет с надпис „Не мести!“. Обзавеждането се допълваше от килимче. Стените бяха боядисани в масленозелено, а през прозореца се откриваше прекрасна панорамна гледка към града. За тринадесет години главната квартира беше придобила износен вид. На места боята се лющеше, а подовите настилки се бяха протъркали.
Въпреки занемарения вид на централата, Давид Кимше усещаше, че се е озовал тук във време, богато на събития. Скоро Меир Амит щеше да сдаде поста и да бъде наследен от Рафи Ейтан, който пък щеше да подбере нов екип от висши служители на Мосад.
За кратко време Кимше успя да опознае странностите на своите колеги. Един от анализаторите например винаги започваше мисълта си с думите: „Това е европейска маневра, класическа формулировка по Карл фон Клаузевиц.“ Ръководителят на отдела показваше, че обмисля някакъв ход, като пълнеше лулата си със ситно нарязан черен тютюн, а когато от нея започнеше да излиза белезникав дим, това означаваше, че вече е взел решение. Друг стратег неотменно завършваше изявленията си с думите, че шпионажът е неизчерпаем извор на познания за крехкостта на човешката природа. Всички тези мъже със заслуги посрещнаха с радост ентусиазма на Кимше, както и способността му да прониква до същината на всеки проблем. Те също така усещаха как той напълно осъзнава, че разкриването на манипулациите на врага е също толкова опасно, колкото и Мосад непрекъснато да плете интриги и измами.
Част от работата му включваше наблюдение на развитието на обстановката в Мароко. Там все още живееше сравнително голяма колония евреи под репресивния режим на крал Хасан. Стремейки се да улесни живота им, Меир Амит установи „професионални отношения“ с всяващите страх служби за сигурност на монарха, с които откри обща кауза — да бъде отстранен египетският президент Насър, чиято лична омраза към Израел можеше да се сравни единствено с ненавистта му към крал Хасан. Насър съзнаваше, че монархът е препятствие към осъществяването на мечтата му за образуване на мощна арабска коалиция, простираща се от Суецкия канал до атлантическия бряг на Мароко. Потенциалната заплаха за Израел, която би представлявала тази коалиция, накара Меир Амит да започне да обучава служителите на краля в техниките на контраразузнаването и воденето на разпити, граничещо с изтънчени мъчения.
В Мароко се беше зародила и се мъчеше да оцелее малочислена, но безкомпромисна опозиция, предвождана от Мехди Бен Барка. Кимше беше проследил кариерата на Бен Барка. Първоначално той бе служил вярно като личен настойник на краля и после беше оглавявал за един мандат Националното консултативно събрание на Мароко, на практика формално съществуващ парламент, чиято единствена функция беше да парафира безропотно указите на Хасан, които придобиваха все по-деспотичен характер. В крайна сметка Бен Барка се беше превърнал в единствения изразител на исканията на опозицията срещу крал Хасан. Той нееднократно се измъкваше на косъм от верните копои на краля. Но съзнавайки, че неговото залавяне е въпрос на време, обаятелният бивш гимназиален учител забегна в Европа. Оттам той продължи да крои заговори за свалянето на крал Хасан.
На два пъти малочисленото, но активно действащо съпротивително движение на Бен Барка в Мароко беше на крачка от успешен бомбен атентат срещу монарха. Вбесен, крал Хасан издаде задочна смъртна присъда на Бен Барка, в отговор на което той на свой ред нареди подновяване на атаките срещу краля.
През май 1963 година крал Хасан поиска от Мосад помощ, за да се справи с Бен Барка. На Давид Кимше бе поставена задачата да анализира мароканските искания. По-късно същия месец той отпътува за Лондон със своя британски паспорт. Привидно беше излязъл в отпуска, но в действителност подготвяше реализацията на своите планове. Снабден с втори перфектно фалшифициран британски паспорт, предоставен му от един саяним, с мароканска виза, Кимше отлетя за Рим. Там той прекара един ден в разглеждане на забележителности, ход, с който целеше да се увери, че не го следят, после отпътува за Мароко.
На летището в Рабат той бе посрещнат от Мохамед Уфкир, страховития министър на вътрешните работи на страната. Същата вечер, по време на вечеря, оживена от присъствието на едни от най-добрите местни ориенталски танцьорки, Уфкир сподели на ухо най-съкровеното желание на краля — главата на Бен Барка. Демонстрирайки недодялано чувство за хумор и преклонение пред еврейската история, Уфкир добавил: „В крайна сметка и Саломе поиска от вашия цар Ирод главата на онзи, който бунеше духовете.“
Кимше отвърна, че макар това в действителност да е вярно, проблемът всъщност не е от негова компетентност. Уфкир трябвало да го придружи до Израел.
На следващия ден двамата мъже отлетяха за Рим, откъдето се качиха на самолет за Тел Авив. Меир Амит ги посрещна в една тайна квартира. Беше учтив, но предпазлив. Заяви на Кимше, че „не е много ентусиазиран“ от перспективата да свърши черната работа на Уфкир, и настоя „участието им да се ограничи само до подготвителната работа“.
Без знанието на Меир Амит Уфкир вече се беше споразумял с един отдел на френската служба за външно разузнаване — СДЕСЕ, за убийството на Бен Барка, ако успеят да го подмамят да напусне превърнатия си в крепост дом в Женева и да премине от Швейцария във Франция. Все още изпълнен с колебания, Меир Амит настоя пред министър-председателя Леви Ешкол той лично да одобри участието на
