„ще играе активна роля“. Беше му отговорено отрицателно.
На свой ред Макфарлан запита Кимше какво ще е участието на Мосад: „В крайна сметка — отбеляза той — тези момчета вършат цялата ви секретна работа по света.“ Кимше го информира, че Ицхак Рабин, по онова време министър на отбраната, заедно с Шамир са взели решение да изключат Мосад и да поверят операцията на него. Макфарлан отвърна, че това ги устройва. Кимше не му каза, че шефът на Мосад по онова време, Наум Адмон, споделя страховете на Кейси, че сделката оръжие — заложници съдържа прекалено много рискове от оперативен характер.
Макфарлан замина за военноморската болница в Бетезда, за да изложи вижданията на Кимше пред Рейгън, който се възстановяваше след операция на дебелото черво. Президентът имаше само един въпрос: „Може ли Кимше да гарантира, че Израел ще запази сделката в тайна?“ Изтичането на информация би влошило отношенията на Съединените щати с по-умерените арабски страни, които се плашеха от растящия радикализъм на Техеран. Кимше заяви, че Израел „ще запуши пробойните“, и Макфарлан на свой ред увери в това Рейгън. Сделката беше сключена. Кимше отлетя обратно за Израел. След две седмици той отново беше във Вашингтон. По време на тайна вечеря изложи своя план за операцията пред Макфарлан. Кимше предава състоялия се разговор по следния начин:
— Кое предпочитате да чуете първо — добрата или лошата новина? — попита Кимше Макфарлан.
— Добрата.
— Ще доставим вместо вас по море оръжието, като използваме досегашните си маршрути.
— Няма проблеми — отвърна Макфарлан.
Планът на Кимше изключваше възможността Съединените щати да установяват директен контакт с Иран и по този начин безкомпромисната позиция на президентската администрация относно борбата с тероризма нямаше да бъде подложена на съмнение — американското оръжейно ембарго над Иран щеше да бъде спазено, а след като заложниците бъдат освободени, няма да стане известно, че са били разменени срещу оръжие.
— А лошата новина? — побърза да попита Макфарлан.
Кимше отвърнал, че свръзките му в Иран не са сигурни дали моллите наистина ще успеят да осигурят освобождаването на заложниците в Бейрут.
— Радикалните настроения там излизат извън контрола на Техеран — каза без заобикалки той на своя домакин.
Дори и да беше разочарован, Макфарлан не го показа. На следващия ден обаче държавният секретар Джордж Шулц повтори на Рейгън в Овалния кабинет, че рискът е прекалено голям. Ами ако иранците вземат оръжието, а след това дадат публичност на сделката, за да притиснат „Великия Сатана“, както моллите наричаха Съединените щати? Нямаше ли това да накара Ирак да се обвърже още по-трайно със съветския лагер? Ами заложниците? Твърде вероятно беше тяхното положение да се влоши. Споровете продължиха цялата сутрин. По обяд Рейгън беше видимо уморен. Решението беше малко неочаквано. Президентът се съгласи да подкрепи плана Съединените щати да заменят с други всички видове оръжия, които Израел щеше да продаде на Иран. За пореден път Кимше се завърна у дома, след като му беше дадена зелена светлина. Въпреки това Шамир настоя да бъдат взети всички предпазни мерки, така че „да може да отрече всякаква връзка със случая, ако изникне проблем“.
За да подсигури желания развой на събитията, Кимше събра колоритен състав за началото на операцията. Един от тях беше Аднан Хашоги, саудитският петролен милиардер, който имаше навика да похапва хайвер, мерейки го на килограм, докато хвърляше по едно око на най-нашумелите фотомодели по кориците на илюстрованите списания; Манахер Торбанифер, бивш агент от ползващите се с незавидна слава секретни служби на шаха — САВАК, който все още не се беше разделил с маниера си на шпионин да урежда срещите си посред нощ. Между тях беше и не по-малко тайнственият Яков Нимроди, обучавал агенти на Аман и бивш военен аташе на Израел в Иран по време на режима на шаха. Той беше неизменно придружаван от Ал Швимер, пословично необщителния основател на „Израел еъркрафт индъстрис“.
Хашоги бе посредник в една сделка, която беше предвестник на бъдещите събития. Той щеше да оглави консорциум, който да обезщети Съединените щати, ако Иран не съумее да изпълни задълженията си, както и да защити Иран, ако оръжията не съответстват на предварително заявените доставки. За тази роля на гарант консорциумът щеше да получи десет процента комисионна от покупката на цялото количество оръжия, а парите в брой щяха да бъдат предоставени от Съединените щати. В замяна на това консорциумът щеше да играе ролята на буфер, за да осигури правдоподобно опровержение, удобно както за иранското, така и за американското правителство, ако нещо се объркаше. На всички беше ясно, че консорциумът щеше да действа извън всякакъв политически контрол и движещият мотив щеше да бъде преди всичко печалбата.
В края на август 1985 година първият самолет, натоварен с оръжие от Израел, кацна в Техеран. На 14 септември американският заложник, преподобният Бенджамин Уиър беше освободен в Бейрут. Докато операцията набираше скорост, към консорциума се присъединиха още играчи със съмнителна репутация, между които Майлс Коупланд, бивш офицер от ЦРУ, който в навечерието на падането на шаха от власт и готвеното обявяване на Ислямска република Иран беше изпратил агенти на ЦРУ из Техеран да раздават стодоларови банкноти на всеки, който посмее да извика на улицата „Да живее шахът!“. Замесени бяха и други мрачни фигури като бившия офицер от САС, който управляваше компания в Лондон, извършвала навремето нетрадиционни услуги на Мосад. Междувременно политическите стратези в Израел и във Вашингтон гледаха на нещата по друг начин. Единственото, което имаше значение за тях, беше, че операцията вече е започнала под носа на нищо неподозиращия свят — поне за момента.
Иран щеше да получи общо двадесет и осем американски танка, двеста хиляди ракети тип „Катюша“, иззети от Южен Ливан, десет хиляди тона артилерийски снаряди от всякакъв калибър, три хиляди ракети въздух-въздух, четири хиляди пушки и петдесет милиона комплекта муниции.
От военновъздушната база Марама в Аризона над четири хиляди ракети ТОУ бяха превозени със самолет до Гватемала, откъдето щяха да поемат по дългия си път към Тел Авив. От Полша и България бяха превозени с кораби осем хиляди ракети земя-въздух „Сам–7“, заедно със сто хиляди автомата АК–47. Китай предостави стотици ракети вода-вода „Силкуорм“, бронетранспортьори и амфибии за транспортиране на жива сила. От Швеция бяха получени 105-мм артилерийски снаряди, а Белгия осигури ракети въздух- въздух.
Оръжията се превозваха по море със сертификати, удостоверяващи, че крайният потребител е Израел. От военни бази на ИДФ в пустинята Негев консорциумът уреди чартърни транспортни самолети да превозят оръжието до Иран. На консорциума щяха да се заплащат „пътните разноски“ за всяка отделна партида, а Иран щеше да осигури парите от сметки в швейцарска банка. Цялата сума възлезе на седем милиона щатски долара. Израел не получи финансова облага — единствено удовлетворението да наблюдава как Иран се усъвършенства в избиването на все повече и повече иракчани в проточилата се прекалено дълго война между двете държави. За Давид Кимше това беше още един пример колко ефективна е политиката „разделяй и владей“, на която винаги бе залагал.
Въпреки това изостреният му инстинкт подсказваше, че онова, което беше започнало като „примамлива операция“, сега имаше опасност да излезе от контрол. По думите му: „Неподходящи хора разполагаха с твърде голяма власт в консорциума.“
За да възстанови контрола, той отново демонстрира същността на израелската политика — Тел Авив е готов да помага на Съединените щати, защото осъзнава, че не може да оцелее без подкрепата на Вашингтон в други области. Това беше начин Израел да покаже, че може да действа решително на световната сцена, без да дава гласност на нещата.
Ала колкото по-дълго продължаваше операцията оръжие — заложници, толкова по-голяма ставаше опасността тя да бъде разкрита. През декември 1985 година Кимше заяви на консорциума, че повече не може да се ангажира с тяхната дейност, като използва изтъркания предлог, че е прекалено зает в Министерството на външните работи.
Консорциумът му изказа благодарност за помощта, даде в негова чест прощална вечеря в един телавивски хотел и го осведоми, че неговото място заема в качеството си на израелска свръзка Амирам Нир, всеотдайният съветник на Шимон Перес по въпросите на тероризма. Това беше моментът, както по-късно щеше да сподели Кимше, от който сделката оръжие — заложници започна стремглаво да се сгромолясва и провалът стана неизбежен. Ако имаше някой, способен да съсипе досегашните усилия, това беше Нир. Бивш
