журналист, Нир беше показал тревожна склонност да възприема същинското разузнаване като описаното в шпионските романи за Джеймс Бонд, на които той беше страстен почитател. Тази негова фатална слабост беше характерна и за някои служители в Мосад, които решиха, че могат да използват журналисти за осъществяване на своите цели.
През април 1999 година Давид Кимше за пореден път доказа, че не е изгубил умението си да преценява правилно актуалната политическа ситуация в Близкия изток. Ясер Арафат — човекът, срещу когото той някога организира заговори за убийство, „защото той беше мой заклет враг и аз бях сигурен, че неговата смърт ще бъде истинска победа за Израел“, според Кимше вече се бе превърнал в „най-голямата надежда на Израел за дълготраен мир. Господин Арафат все още не е олицетворение на моята представа за идеалния съсед, но той е единственият лидер на Палестина, способен да прави отстъпки в полза на Израел, като същевременно запазва властта си и подкрепата на своя народ.“
Кимше беше убеден, че е намерил общ език с Арафат. Той беше категоричен, че лидерът на ООП най- сетне е осъзнал онова, което Кимше беше разбрал преди четвърт век — „истинската заплаха пред новото хилядолетие ще бъде ислямският фундаментализъм“.
Докато седеше в малкия си кабинет, чиито прозорци гледаха към градината, която самият той беше засадил и видял да разцъфва и да дава плод, Кимше стигна до следната балансирана преценка: „Не мога да простя на отколешния си враг за това, че преди десетилетия одобряваше избиването на мои сънародници. Но също толкова непростимо ще бъде да откажа на Арафат — и на моя народ — шанса веднъж завинаги да сложим край на кръвопролитията.“
8.
„ОРА“ и чудовището
Мрачното фоайе на хотел „Палестин-Меридиан“ в Багдад както обикновено беше изпълнено с хора през онзи последен петък на април 1988 година, а всеобщото настроение беше жизнерадостно. Ирак току-що бе спечелил решителната битка срещу Иран в залива Басра и се налагаше мнението, че войната най-сетне отива към своя край след седем кървави, изпълнени с насилие години.
Една от причините за неизбежната победа на Ирак се дължеше на чужденците, които седяха във фоайето, облечени в добре ушити блейзери и панталони с идеално изгладени ръбове, с неизменната усмивка на преуспели бизнесмени. Те бяха търговци, пристигнали да продадат последните си модели оръжие, макар и рядко да ги наричаха така, предпочитайки по-неутрални определения като: „оптимален интерфейс“, „контролни системи“ и „възможност за нарастване“. Между тях имаше търговци, които представляваха оръжейната индустрия на Европа, Съветския съюз, Съединените щати и Китай. Работният им език беше английският, който се говореше с най-различни акценти.
Иракските им домакини не се нуждаеха от превод — предлагаха им набор от бомби, торпеда, мини и други екипировки, предназначени за унищожение. На рекламните каталози, които се разнасяха наоколо, бяха показани хеликоптери с имена на анимационни герои — Морския рицар, Чинук и Морския жребец. Един от вертолетите — „Голямата майка“, можеше да транспортира цял малък мост. На борда на „Невероятната машина“ се побираше цял взвод войници. Каталозите предлагаха оръжия, които можеха да изстрелват по две хиляди куршума в минута или да поразяват движеща се мишена в абсолютна тъмнина, тъй като бяха снабдени с компютърен чип, който им осигуряваше видимост на тъмно. С една дума, продаваха се всевъзможни видове оръжия.
Домакините говореха на разбираем само за тях жаргон: „двадесет на деня“, „тридесет на половин и половин минус едно“, тоест двадесет милиона долара в деня на доставката и тридесет милиона долара на пратка, платена на две части, едната в момента на договарянето, а другата в деня, преди оръжията да бъдат доставени. Всички плащания се извършваха в щатска валута, която продължаваше да бъде предпочитаната конвертируема парична единица в този затворен свят.
Това непрекъснато променящо се тържище на търговци и клиенти, които общуваха на чаша ментов чай, беше под зоркото наблюдение на служители от Далрат ал Мухабарат ал Амах — главната разузнавателна служба на Ирак, ръководена от Сабба, почти толкова смразяващия доведен брат на Саддам Хюсеин.
В един съвсем различен ден преди седем години някои от търговците на оръжие седяха в същото фоайе на този хотел, когато потресените им домакини им съобщиха, че Израел, враг, мразен дори повече от Иран, нанесъл сериозен удар върху иракската военна машина.
От създаването на еврейската държава между Израел и Ирак се установи и съществуваше формално положение на война. Израел се чувстваше уверен, че при една конвенционална война неговите сили сравнително лесно ще могат да извоюват победа. Но през 1977 година Мосад откри, че френското правителство, предоставило на Израел ядрени мощности, беше снабдило също и Ирак с реактор и му бе оказало „техническа помощ“. Централата се наричаше Ал Тувейтха и се намираше на север от Багдад.
Израелските ВВС започнаха да планират как да бомбардират площадката, преди тя да се е „нажежила“ от урановите заряди в активната зона на реактора. Унищожението й би предизвикало смърт и радиационно замърсяване в огромен радиус и би превърнало Багдад и значителна част от Ирак в радиоактивна пустош, а Израел щеше да бъде заклеймен от цялата международна общност.
Поради тези причини Ицхак Хофи, тогавашният генерален директор на Мосад, се противопостави на нападението, като се аргументира, че един въздушен удар при всяко положение би довел до множество жертви сред френските технически кадри и би изолирал Израел от европейските държави, които Тел Авив се стараеше да убеди в своите миролюбиви намерения. Бомбардирането на реактора със сигурност щеше да сложи край на деликатните опити Египет да бъде убеден да подпише мирен договор.
Хофи обаче се озова в ситуацията да управлява ведомство, в което мненията се разделяха на две. Няколко шефове на отдели се мъчеха да го убедят, че алтернативата е неутрализирането на реактора. Саддам бе безпощаден враг. Веднъж сдобил се с ядрено оръжие, той не би се подвоумил да го използва срещу Израел. А и откога Израел се стреми да печели приятели в Европа? От първостепенно значение винаги са били САЩ, а от Вашингтон им намекнаха, че изваждането на реактора от строя няма да доведе до по-сериозна ответна мярка от леко мъмрене от страна на американската администрация.
Тогава Хофи се опита да поеме друг курс на действие. Той предложи Съединените щати да упражнят дипломатически натиск върху Франция, за да се спре подготовката по експортирането на реактора. Ала Вашингтон получи неочакван и рязък отказ от страна на Париж. Това накара Израел да избере по-пряк път. Хофи изпрати отряд катци, които да осъществят удар върху френския завод в Ла Сен-сюр-Мер, близо до Тулон, където се строеше активната зона на иракския реактор. Тя беше унищожена от организация, за която още никой не беше чувал — „Френска екологична група“. Хофи лично бе подбрал името й.
Докато французите се заеха да строят наново активната зона на реактора, иракчаните изпратиха Яхия ал Мешад, член на Комисията за атомна енергия, в Париж, за да уговори условията за доставката на ядрено гориво за Багдад. Хофи изпрати отряд кидони да го ликвидират. Докато останалите патрулираха и наблюдаваха околните улици, двама катци използваха шперц и проникнаха в спалнята на Ал Мешад. За секунди му прерязаха гърлото и го пронизаха в сърцето. Разхвърляха стаята, за да инсценират грабеж. Проститутка от съседната стая каза на полицията, че е обслужила учения часове преди неговата смърт. По- късно, докато забавлявала друг клиент, тя чула „странен шум“ откъм стаята на Ал Мешад. Часове след като дала показания в полицията, тя стана жертва на улична злополука — беше блъсната от кола от неизвестен шофьор, избягал от местопроизшествието. Колата така и не беше открита. След приключване на задачата отрядът кидони хвана полета на „Ел Ал“ обратно за Тел Авив.
Въпреки този пореден удар Ирак, подкрепян от Франция, продължи да упорства в начинанието си да се превърне в ядрена сила. В Тел Авив израелските ВВС продължаваха да се подготвят за нов удар, докато шефове на разузнаването спореха с Хофи, тъй като той постоянно имаше възражения. Ръководителят на Мосад беше провокиран от там, откъдето най-малко очакваше. Неговият заместник, Наум Адмон, твърдеше, че унищожаването на реактора не е от съществено значение, но е важно дотолкова, доколкото ще даде „на всички останали араби с мегаломански амбиции добър урок“.
До октомври 1980 година този спор присъстваше неизменно на всяко заседание на кабинета, което се председателстваше от Менахем Бегин. Отново и отново се разменяха познати аргументи. Гласът на Хофи оставаше все по-изолиран. Въпреки това той упорстваше, дори беше формулирал обстойна писмена позиция по въпроса, макар да знаеше, че по този начин пише професионалния си некролог.
