документи, доказващи, че Базофт е провел няколко разговора от хотела с офисите на „Дифенс системс лимитед“. Компанията категорично отрече да познава някакъв си Базофт, нито пък че е свързана с Мосад.
На видеокасетата погледът на Базофт на моменти се вторачваше невиждащо, после той премигваше рязко и очите му се стрелкаха из стаята, в която на заден фон се виждаше приятна за окото завеса, изпъстрена с леко размазан флорален рисунък. Изглеждаше като човек, убеден в невъзможността да избегне собственото си елиминиране.
Психолозите на Мосад в Тел Авив внимателно изследваха всяка подробност. Според тях етапите в личностния срив на Базофт следваха модела, установен от техни служители, водещи разпити на заловени терористи, от които се мъчеха да изтръгнат признания. Първоначално Базофт вероятно не е вярвал, че случилото се е истина, и инстинктивно се е опитал да отхвърли факта, че това става с него. След това трябва да се е появило, подобно приливна вълна, внезапното, разтърсващо осъзнаване, че това наистина
От монотонния му глас можеше да се съди, че е изпаднал в депресия под влияние на външни фактори, докато е бил в плен, в резултат на това, че бе измъкнат от познатата заобикаляща го среда и че с нормалния му начин на живот е свършено. Умората му прогресивно се е засилвала и малкото сън, който са му разрешавали, не е могъл да го ободри. Именно тогава самообвиненията му са ескалирали до деструктивни, а чувството му на безпомощност е стигнало краен предел. Самообвиненията направо са го задушавали и подобно на затворника в „Процесът“ на Кафка той трябва да се е чувствал като „пълен глупак“ заради начина, по който се е държал и е изложил други хора на опасност.
На видеозаписа очите на Базофт ясно показваха, че е бил дрогиран. Фармаколозите на Мосад не можаха да установят с какви точно наркотици е бил упоен.
За Наум Адмон нямаше съмнение, че подобно малодушно признание като записаното на касетата е прелюдия към екзекуцията на Базофт. Шефът на Мосад нареди на специалистите си по водене на психологическа война да предприемат кампания, която да отклони неудобните въпроси за връзките на службата с Базофт.
Депутати от британския парламент скоро публично разкритикуваха „Обзървър“ за това, че е изпратил Базофт в Ирак. Същевременно чрез доверени репортери беше публикувана информация, че Саддам Хюсеин гледа на видеозапис всеки етап от разпита на Базофт. Възможно е и така да е било. Ала по-вероятно е това твърдение да е използвано като предлог, под който да се напомни на света, че мъченията и убийствата са част от инструментите на държавната политика в Ирак. Базофт беше обесен в Багдад през март 1990 година. Последните му документирани думи на бесилото бяха: „Не съм израелски шпионин.“
В Лондон Никълъс Дейвис прочете репортажа за екзекуцията в информацията на Ройтерс, която стигна до международния отдел на „Дейли мирър“. Следвайки инструкциите, че всички събития от Близкия изток са важни, Дейвис занесе материала в кабинета на Робърт Максуел.
От 1974 година издателят беше най-могъщият саяним във Великобритания. По този повод Дейвис си спомня, че: „Боб прочете материала без коментар“, ала самият той, „съвсем искрено“, не можеше да си спомни какво точно беше почувствал, когато беше разбрал за смъртта на Базофт.
В Тел Авив сред хората, прочели репортажа за екзекуцията, беше Ари Бен Менаше — може би най- колоритният сред големите шпиони на Израел. Дотогава той не беше и чувал за Базофт, но както обикновено това не спря непостоянния в емоционално отношение, подвластен на Меркурий, Бен Менаше да изрази съжаления, че „поредният добър човек се беше озовал на неподходящото място в неподходящото време“. Именно подобни изказвания бяха направили тъмнокосия, хубав и находчив Бен Менаше нежелан кандидат за ключов пост в израелските разузнавателни служби. Въпреки това в продължение на десет години — от 1977 до 1987 година — той беше заемал деликатен пост в Отдела за външни отношения (ЕРД) на Израелските въоръжени сили — една от най-могъщите и тайни организации в разузнаването.
Отделът за външни отношения беше създаден през 1974 година от министър-председателя Ицхак Рабин. Горчиво разочарован от начина, по който Израел беше изненадан от сирийско-египетската атака по време на Йомкипурската война, той беше стигнал до решението, че единственият начин да предотврати подобни шпионски провали, беше да има контролен орган, който да следи останалите разузнавателни служби и в същото време да събира разузнавателна информация по собствени канали.
Бяха създадени четири подотдела, които да действат под чадъра на Отдела за външни отношения. Най- важният беше СИМ. Той предоставяше „специална помощ“ за растящия брой „освободителни движения“ в Иран и Ирак и в по-малка степен в Сирия и в Саудитска Арабия. Вторият подотдел РЕШ поддържаше отношения с приятелски разузнавателни мрежи. Начело на този списък беше Южноафриканското бюро за държавна сигурност. В Мосад имаше аналогична единица, наречена ТЕВЕЛ, която също поддържаше тесни връзки с разузнавателните служби на ЮАР. Отношенията между РЕШ и ТЕВЕЛ често се изостряха заради неизбежното препокриване на дейността.
Третият подотдел на Отдела за чуждестранни отношения „Връзки с чужбина“ се занимаваше с израелските военни аташета и останалия персонал на ИДФ, работещ зад граница. Подотделът координираше и дейността на чуждестранните военни аташета в Израел. Това предизвика допълнителен конфликт, този път с Шин Бет, която дотогава единствена имаше прерогатива да докладва за тази дейност. Четвъртият подотдел се наричаше „Разузнаване 12“. Създадено, за да поддържа връзката с Мосад, това звено в още по-голяма степен влоши отношенията с вишестоящите на булевард „Цар Саул“, защото смятаха, че отделът ще узурпира част от властта им.
Бен Менаше беше прикрепен към РЕШ със специалната задача да отговаря за иранския „въпрос“. Той възникна във време, когато Израел беше на път да изгуби най-могъщия си съюзник в региона. Повече от четвърт век шахът на Иран упорито беше работил задкулисно, за да убеди арабските съседи на Израел да променят враждебното си отношение към еврейската държава. Шахът постигна определен напредък особено с крал Хюсеин в Йордания дори след като беше свален от Пауновия престол в резултат на ислямската фундаменталистка революция на аятолах Хомейни през февруари 1979 година. След идването си на власт Хомейни незабавно предаде сградата на израелското посолство в Техеран на ООП. Същевременно обаче и Израел започна да подпомага кюрдите да поведат партизанска война срещу новия режим. В същото време Израел продължаваше да доставя оръжие на Техеран, което той използваше срещу Ирак. Политиката „с един куршум — два заека“, която Давид Кимше и други негови съмишленици от Мосад приветстваха, се осъществяваше реално.
Бен Менаше се оказа част от големия план на Давид Кимше в Иран за размяната на заложници срещу оръжие. Двамата мъже пътуваха заедно до Вашингтон, където Бен Менаше твърдеше, че е обходил широките коридори на Белия дом, срещал се е с президента Рейгън и е разговарял на ти с най- приближените хора от екипа му.
Чаровен и непринуден, Бен Менаше беше популярна личност на сбирките на израелската разузнавателна общност, на които влиятелни политици разменяха истории с шпионите на взаимноизгодна основа. Малцина можеха да разказват така интригуващо както Бен Менаше. По времето, когато Кимше стартираше сделката заложници — оръжие, Бен Менаше беше назначен за „личен консултант“ на министър-председателя Ицхак Шамир по въпросите на разузнаването, след като заявил пред премиера Шамир, че знае „къде са погребани всички трупове“ по собствените му думи. Кимше реши, че това правеше Бен Менаше идеалния човек за работа с единствения служител в разузнаването, на когото се възхищаваше повече от всички останали — Рафи Ейтан. С безрезервното одобрение на министър-председателя Бен Менаше бе освободен от всичките си останали задължения, за да може да се присъедини към Рафи Ейтан. Двамата мъже се преместиха в Ню Йорк през март 1981 година. Целта им по думите на Бен Менаше беше ясно формулирана: „Нашите приятели в Техеран отчаяно се нуждаят от най-модерно електронно оборудване както за въздушната, така и за наземната си отбрана. Израел, разбира се, ще им помогне, доколкото може, в тяхната борба срещу Ирак.“
Те отпътуваха с британски паспорти за Съединените щати, любим похват на Мосад, и основаха компания във финансовата част на Ню Йорк. Своевременно наеха екип от петдесет брокери, които да проучат електронната индустрия на Съединените щати за подходящо оборудване. Всички продажби бяха придружени
