Адмон вече не се стараеше да прикрива презрението, с което се отнасяше към виждането на Хофи. Двамата мъже, някога близки приятели, се превърнаха в отчуждили се колеги. Въпреки това трябваше да минат още шест месеца на яростен конфликт между заелия отбранителна позиция директор на Мосад и неговите заместници, преди Генералният щаб да одобри нападението и да го насрочи за 15 март 1981 година.
От тактическа гледна точка атаката представляваше шедьовър. Осем бомбардировача F–16, ескортирани от шест прехващача F–15, прелетяха ниско над пясъчните дюни на Йордания, преди да навлязат във въздушното пространство на Ирак. Те достигнаха целта точно в уговорения час — пет и тридесет и четири следобед, местно време, минути след като френските строители, бяха напуснали площадката. Жертвите бяха девет. Ядрената централа беше срината със земята. Екипажът и бомбардировачите се върнаха невредими в базата си. С кариерата на Хофи в Мосад беше свършено. Неговият пост беше зает от Адмон.
Сега, през тази априлска сутрин на 1988 година, търговците на оръжие във фоайето на хотела, които седем години преди това бяха изказали съжаленията си на своите шокирани домакини за израелската атака, малко преди да продадат на Ирак по-модерна версия радарни системи, щяха да бъдат силно изненадани да научат, че в хотела агент на Мосад тихичко записва техните имена и прави списък на стоката им.
Същия петък малко по-рано преговорите във фоайето бяха прекъснати за кратко от пристигането на Сабба ал Тикрити, началника на иракската тайна полиция, придружен от личната си преторианска гвардия. Доведеният брат на Саддам Хюсеин с небрежна походка стигна до асансьора. Беше се запътил към един апартамент на най-горния етаж на сградата. Там го очакваше висока закръглена проститутка, долетяла специално от Париж, за да му достави удоволствие. Работата й беше високоплатена, но и много рискована. Някои от предишните жрици на платената любов просто изчезваха, след като Сабба приключеше с тях.
Шефът на сигурността си тръгна рано следобед. Малко по-късно от апартамента, който беше непосредствено до този на проститутката, излезе висок млад мъж, облечен в синьо памучно яке и спортен панталон. Той изглеждаше добре, макар и поуморен. Явно имаше навика да поглажда нервно мустаци или да потърква лице, което го правеше да изглежда по-уязвим.
Името му беше Фарзад Базофт. Във формуляра за регистрация в хотела — копие от който, в съответствие с установената практика, беше изпратено във ведомството, завеждано от Сабба, Базофт беше написал, че е „специален чуждестранен кореспондент“ на „Обзървър“ — националния британски неделен вестник със седалище в Лондон. Описанието му беше неточно — само щатните служители на вестника, които бяха получили акредитация извън границите на страната си, можеха да се наричат „чуждестранни кореспонденти“. Базофт беше независим журналист, чието име за последната година се свързваше с няколко истории, публикувани в „Обзървър“, посветени на Близкия изток. Беше споделил пред репортери от други медии, които пътуваха заедно с него този път за Багдад, че винаги се представял като специален чуждестранен кореспондент на „Обзървър“ при пътувания до градове като Багдад, защото така си осигурявал най-хубавата стая в хотела. Тази невинна простъпка се възприемаше от околните като пореден пример за неговата очарователна момчешка натура.
Това, което колегите му вестникари не познаваха, беше тъмната страна на личността на Базофт, която можеше да постави тяхната сигурност на изпитание, ако се заподозреше, че са свързани с истинската причина за идването му в Багдад. Базофт беше шпионин на Мосад.
Той беше вербуван, когато преди три години бе пристигнал в Лондон от Техеран, където негативното му отношение към режима на Хомейни беше изложило живота му на опасност. Както повечето пришълци, Базофт почувства Лондон като студен, чужд град, а англичаните му се сториха доста резервирани. Беше се опитал да си извоюва собствено място в иранската общност в изгнание и за известно време относително широките му сведения за настоящата политическа обстановка в Техеран го направиха желан гост на вечеря. Ала гледката на едни и същи лица бързо омръзна на амбициозния, с непокорен дух млад човек.
Базофт започна да се оглежда за нещо по-вълнуващо от тълкуването на новините от Техеран. Затова се зае да установи контакти с Ирак — смъртния враг на Иран. В средата на 80-те години в Лондон имаше многобройна колония иракчани, които бяха добре дошли, тъй като Великобритания възприемаше Ирак не само като един от основните вносители на стоки, но също и като нация, която, начело със Саддам Хюсеин, ще успее да неутрализира заплахата от ислямския фундаменталистки режим на Хомейни.
Базофт откри, че по време на събиранията на иракската общност „работи успешно за себе си“. Новите му домакини бяха по-спокойни и с по-голяма готовност от иранците сваляха маската си. На свой ред и те скоро се оказаха покорени от неговия учтив маниер и неизчерпаеми остроумия, насочени към аятоласите в Техеран.
На едно от тези събирания дойде и иракският бизнесмен Абу ал Хибид. Той слушаше Базофт — отново подпийнал порядъчно в края на вечерта, — който разпалено правеше достояние на присъстващите трайната си амбиция да бъде репортер и възхваляваше кумирите си Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, които бяха свалили от власт президента Никсън. Базофт споделил с Абу ал Хибид, че ще умре щастлив, ако успее да свали аятолах Хомейни.
Абу ал Хибид беше псевдоним на катца, роден в Ирак. В следващия си доклад до Тел Авив той включи и сведения относно Базофт, настоящата му дейност и неговите кроежи. В това нямаше нищо необичайно. Всяка седмица в архивите бяха подавани стотици имена, всяко от които намираше място в информационната банка на Мосад.
Ала откакто Наум Адмон оглавяваше Мосад, той беше станал още по-нетърпелив да развие връзките с Ирак. Лондонският катца беше инструктиран да обработи Базофт. По време на измамно идиличните вечери Базофт се оплака на Ал Хибид, че редакторът му не използвал пълноценно потенциала му. Неговият домакин подхвърли идеята, че той би трябвало да се опита да пробие в средите на водещата английска журналистика. Не можело да няма отворени врати за репортер с такива добри лингвистични умения и познания за Иран. Ал Хибид предложи за изходна точка Би Би Си.
В електронната медия имаше няколко саяними, чиито задачи включваха осъществяване на контрол над постъпващите материали от Израел и следене на служителите на арабската секцията на Би Би Си. Дали някой саяним е изиграл пряка роля в назначаването на Базофт, така и няма да стане известно със сигурност, но малко след срещата с Ал Хибид той бе нает от Би Би Си, за да направи журналистическо разследване. Справи се чудесно и последваха други ангажименти. Щатните редактори решиха, че могат да се доверят на Базофт да разгадава машинациите на Техеран.
В Тел Авив Адмон реши, че е настъпил моментът за следващия ход. Докато в Съединените щати набираха скорост разкритията във връзка с Ирангейт, директорът на Мосад реши умишлено да разобличи Яков Нимроди, бивш оперативен служител на Аман, като главен участник в разрастващия се скандал. Той влизаше в състава на консорциума, създаден от Давид Кимше, но бе използвал собствените си връзки и опит в шпионажа, за да държи Мосад настрани от случващото се. Лукав, с бърз ум, Нимроди беше внушил още в началото на сделката оръжие — заложници на държавния секретар на Съединените щати Джордж Шулц да направи изявлението, че „целите на Израел не са същите като на американците и всяко обвързване с Израел в областта на разузнаването, касаещо Иран, би могло да се окаже недостатъчно надеждно“.
Когато Кимше се оттегли от консорциума, Нимроди остана там още известно време. Но тъй като отзвукът от Вашингтон ставаше все по-силен и все повече притискаше Израел, бившият оперативен служител на Аман отново потъна в тълпата. Адмон, който бе огорчен от отношението на Нимроди към Мосад, имаше други планове — публично да изложи Нимроди и същевременно да подпомогне кариерата на Базофт, така че да е по-полезен на Мосад.
Ал Хибид предостави достатъчно подробности на репортера, за да разбере, че това може да се окаже големият му професионален шанс. Той отнесе историята в „Обзървър“ и тя беше публикувана. В материала се споменаваше за „мистериозен израелец на име Нимроди, замесен в Ирангейт“. Не след дълго Базофт се превърна в постоянен сътрудник на „Обзървър“. В крайна сметка той се сдоби със собствено бюро — мечтана награда за човек, който никога дотогава не бе имал постоянна служба. Това означаваше, че вече няма да плаща сам огромните си телефонни сметки, за да разследва някоя история от дома, а и щеше да има повече пари да заживее по-охолно. Но все още щяха да му се плащат само публикуваните материали. За него това беше стимул да търси нови истории и да се стреми да получи акредитация за Близкия изток. Тогава щяха да бъдат покрити всичките му разходи и подобно на всички репортери той щеше да манипулира работодателите
