си, за да измъква повече пари в брой, отколкото всъщност беше похарчил, като задържа разликата. Недостигът на пари беше вечен проблем за Базофт, ала той грижливо криеше това от колегите си в „Обзървър“. Със сигурност никой не подозираше, че репортерът, който прекарваше часове в телефонни разговори на фарси със свръзките си, е съден за кражба. Базофт беше прекарал осемнадесет месеца в затвора, след като ограбил някакво строително дружество. Докато излежавал присъдата си, съдията издал разпореждане Базофт да бъде екстрадиран от страната, след като излезе на свобода. Базофт отправил молба на основание, че ще бъде екзекутиран, ако бъде отново върнат в Иран. Макар че молбата му бе отхвърлена, разрешиха му „право на изключителен престой“, по силата на което той можеше да остане във Великобритания за неопределен период от време. Причините за това необичайно решение останаха скрити зад вратите на Министерството на вътрешните работи.
Дали Мосад, забелязвайки потенциала на Базофт, беше използвал един от саянимите си на висок пост в Уайтхол, за да улесни решаването на въпроса, остава без отговор. Но тази възможност не бива да бъде отхвърляна с лека ръка.
След като Базофт бе освободен от затвора, пристъпите му на депресия зачестиха. Той лекуваше страданието си с хомеопатични препарати. Този факт беше установен от катцата на Мосад. По-късно един английски писател — Рупърт Алисън, депутат в парламента от Консервативната партия и признат капацитет по методите за вербуване на шпиони, щеше да каже, че личност като Базофт веднага се превръща в първостепенна мишена за Мосад.
Година след първата им среща Ал Хибид вече беше вербувал Базофт. Кога и къде — не се знаеше. Допълнителните приходи със сигурност оставаха едно от основанията на Базофт, който все така страдаше от липса на пари. За човек, който толкова често гледаше живота през драматична призма, перспективата да изживее поредната си мечта — да стане шпионин, подобно на друг чуждестранен кореспондент, комуто се възхищаваше — Филби, също работил за „Обзървър“ като прикритие за истинската му дейност на съветски шпионин, — също беше определящ фактор.
Базофт постепенно започна да гради собствената си репутация с повече увереност. Несъвършения си стил на писане, той компенсираше с обстойни разследвания. Всяко негово разкритие в Иран веднага беше предавано на лондонския катца. Освен за „Обзървър“ Базофт работеше също за „Индипендънт телевижън нюз“ и „Мирър груп нюзпейпърс“. По онова време редактор на международния отдел в „Дейли мирър“ беше Никълъс Дейвис. Със своя костюм, стил сафари, Дейвис изглеждаше като слязъл от страниците на „Сензация“ на Ивлин Уо. Той притежаваше репортерския талант да улавя клюката, носеше на алкохол и винаги беше готов да почерпи присъстващите. Североанглийският диалект, на който първоначално говореше, вече беше изчезнал. Колегите му казваха, че прекарвал часове в усъвършенстване на мелодичната си интонация. Привличаше жените със спокойните си изискани маниери и увереността, с която поръчваше вечерята и избираше добро вино. Те обожаваха държанието му на човек, бил навсякъде и правил едва ли не всичко, начина, по който говореше за далечни места, сякаш бяха част от личното му пространство. Късно през нощта, по време на поредното питие, той започваше да разказва с недомлъвки авантюри, за които циниците казваха, че били чиста измислица.
Дори за миг никой от неговите колеги в „Мирър“, както и от широкия му приятелски кръг извън вестникарския свят, дори и съпругата му Джанет — актриса, родена в Австралия, участвала в доста нашумелия телевизионен сериал по Би Би Си „Доктор Ху“, не се беше усъмнил, че Наум Адмон лично е упълномощил своите хора да вербуват Дейвис.
Дейвис винаги бе заявявал категорично, че дори и „да установят контакт с него“, той никога не би служил като агент на Мосад и че присъствието му в хотелското фоайе през този петъчен следобед на април е просто по повод журналистическо разследване, свързано с търговците на оръжие. По-късно той нямаше да може да си спомни дори какво са си говорили двамата с Базофт във фоайето, щеше само да каже: „Предполагам, било е за нещо, свързано с актуални събития.“ Той отказа да даде допълнителни подробности — позиция, която впоследствие щеше неотклонно да отстоява.
Двойката беше пътувала до Ирак с група журналисти (между които и аз, авторът на тази книга, по поръчка на „Прес асосиейшън“ — националната телеграфна агенция на Великобритания). По време на полета за Лондон Дейвис забавляваше групата с пикантни историйки за Робърт Максуел, който най-накрая беше купил „Мирър нюзпейпърс“. Той го наричаше „сексуално чудовище с огромен апетит да прелъстява секретарки от персонала си“. Даваше да се разбере колко близък е с Максуел, макар да твърдеше, че „да бъдеш в компанията на капитан Боб си е жив ад, но той знае, че ми е известно прекалено много, за да ме изхвърли“. Твърдението на Дейвис, че е застрахован заради информираността си за медийния магнат, беше квалифицирано от слушателите му като преувеличение.
По време на полета Фарзад Базофт мълчеше. Почти не продума с околните. Ограничи се единствено до разговор с обслужващия персонал на фарси. На летището в Багдад езиковите му познания помогнаха за преодоляване на трудностите в превода с иракската „охрана“, която се присъедини към групата. На ухо Дейвис ми каза, че всъщност са агенти на службата за сигурност. „Тези глупаци не биха разпознали шпионин, дори да им го посочиш с пръст“ — промърмори Дейвис.
В „Палестин-Меридиан“ човекът от „Мирър“ уведоми спътниците си, че е тук само защото „се отегчава до смърт в Лондон“. Той обаче даде да се разбере, че няма намерение да следва официалния маршрут, който включваше посещение на района на бойните действия в Басра, където иракската армия беше готова да покаже пораженията от войната след победата си над иранските сили. Базофт не смяташе също така, че пътуването на юг към Залива би представлявало интерес за вестника му.
През тази петъчна вечер на април 1988 година, след като прекара часове във фоайето на хотела, където наблюдаваше търговците на оръжие да пристигат и да си заминават и след като разговаря с Дейвис на няколко пъти, Фарзад Базофт седна да се храни сам в кафетерията на хотела. Той отклони поканата да се присъедини към другите репортери от Лондон с обяснението, че трябва „да прегледа програмата си“. По време на храненето го извикаха, за да говори по телефона във фоайето. След няколко минути се върна със замислен вид. Макар вече да беше поръчал десерта, той рязко стана от масата, без да обръща внимание на подмятанията на репортерите, че сигурно си е намерил някоя красавица.
Върна се чак на следващия ден. Изглеждаше дори още по-напрегнат, особено когато реагира на някаква реплика на Ким Флечър (независим журналист, който тогава работеше за „Дейли мейл“) в присъствието и на другите: „Лесно ти е на теб, нали си роден във Великобритания, а и си отгледан там. Но аз съм иранец. Доста е различно.“ Флечър не беше единственият сред английските репортери, който се чудеше дали това „не е поредният блъф от страна на Базофт за това, колко трудно е на човек с произход като неговия“.
Базофт прекара по-голяма част от деня, крачейки из фоайето на хотела или из своя апартамент, на два пъти напуска хотела за малко, разговаря във фоайето с Никълъс Дейвис, който по-късно каза, че Базофт „изглеждал като човек, попаднал по следите на история, без да знае дали ще се добере до желаното“. От своя страна чуждестранният редактор на „Мирър“ оповести, че няма да пише каквото и да било, „тъй като тук няма нищо, което да заинтригува Капитан Боб“.
Късно следобед Базофт отново напусна хотела. Както обикновено, той беше следван по петите от иракска охрана. Ала когато се появи отново, беше сам. Репортери го чуха да казва на Дейвис, че „няма да им позволи да го преследват като разгонена кучка“.
Смехът на Дейвис обаче не успя особено да разведри Базофт. Той отново се качи в апартамента си. Следващия път, когато се появи във фоайето, той заяви на неколцината репортери там, че няма да се върне с тях в Лондон. „Появи се нещо“ — обясни той с тайнствен тон, който обичаше да използва понякога.
„Историята трябва наистина да си заслужава, за да ме задържи тук“ — промърмори Флечър.
След няколко часа Базофт напусна хотела. Това бе последният път, когато някой го виждаше, докато не се появи на видеокасета, разпространена по целия свят от режима в Ирак, седем седмици след ареста му и след като беше признал, че е шпионин на Мосад.
През това време Базофт изпълняваше мисия на Мосад, която би поставила на изпитание дори и уменията на опитен катца. Беше му наредено да се опита да открие докъде са стигнали плановете на Джералд Бул за осигуряване на свръхмодерно оръдие за Ирак. Фактът, че на журналиста беше възложена подобна задача, ясно показваше в каква степен неговите инструктори бяха готови да го използват. Мосад също беше взела мерки, в случай че Базофт бъде заловен, да подсигури публикуването на информацията, че той работи за компанията „Дифенс системс лимитед“ със седалище в Лондон. При залавянето на Базофт в близост до площадката за изпитания на супероръдието иракските агенти бяха открили у него достатъчно
