Тайната история на Мосад

със сертификати, в които бе посочено, че екипировката е предназначена единствено за Израел. По-късно Бен Менаше си спомняше: „Имахме купчини сертификати, които трябваше да се попълнят и да се изпратят в Тел Авив, където щяха да ги съхраняват, в случай че някой реши да направи проверка.“

Оборудването беше доставено със самолет в Тел Авив. Там, без да минава през митническа проверка, то бе прехвърлено на самолет и с чартърен полет на ирландската „Гинес Пийт“ транспортирано в Техеран. „Гинес Пийт“, добре позната компания за чартърни полети, очевидно беше правилният избор. Идеята да се използват ирландски пилоти принадлежеше на Рафи Ейтан. Той поддържаше по думите му „ирландски връзки. Когато се стигне до сделка, ирландците спазват правилата. Това, на което държат, е да се плати в уречения ден.“

С увеличаването на обема на сделката в Ню Йорк, се наложи създаването на централна холдингова компания, която да вкара в обръщение милиардите долари, свързани със закупуването и продажбата на оръжие. Компанията беше кръстена „ОРА“, което на иврит означава „светлина“.

През март 1983 година Рафи Ейтан нареди на Бен Менаше да вербува Никълъс Дейвис за целите на „ОРА“. Старият разузнавач най-вероятно беше разбрал за Дейвис от Мосад. Службата на свой ред беше научила за Дейвис от Базофт, който беше работил и като независим журналист под ръководството на чуждестранния редактор на „Мирър“. По-късно същия месец Бен Менаше и Дейвис се срещнаха във фоайето на лондонския хотел „Чърчил“. Още преди да си тръгне, Бен Менаше беше убеден, че Дейвис е „техният човек“. На следващия ден те обядваха в дома му. Там присъстваше и съпругата на Дейвис Джанет. Опитното око на Бен Менаше веднага забеляза, че изисканият, спокойно говорещ Дейвис се страхува да не я загуби. „Това е добре. Прави го уязвим.“

Ролята на Дейвис като консултант на „ОРА“ беше уточнена в подробности по време на среща в хотела „Дан Акадия“ на брега на морето, северно от Тел Авив. Бен Менаше си спомня: „Договорихме се той да бъде нашият лондонски посредник в търговията с оръжие, човекът, който да осъществява контакта както с иранската страна по сделката, така и между страните при други сделки. Домашният му адрес щеше да служи за пощенска кутия, а телефонният му номер в офиса 822–3530 да бъде използван както от нашите, така и от иранските контрагенти.“

В замяна Дейвис щеше да получава комисионни, пропорционални на неговата нова роля като ключов играч в операцията „оръжие за Иран“. Като цяло сумата възлиза на един и половина милиона долара, депозирани в банкови сметки на Каймановите острови, Белгия и Люксембург. Част от парите впоследствие отидоха за уреждане на развода му. На Джанет й бяха платени еднократно петдесет хиляди долара. Дейвис изчисти всичките си банкови задължения и си купи четириетажна къща. Тя се превърна в европейското седалище на „ОРА“. Телефонният й номер беше 231–0015 — още един начин за свръзка с оръжейните търговци, които се превърнаха в част от живота на журналиста. Благодарение на поста си на редактор по световна политика Дейвис започна по-активно да пътува до Съединените щати, Европа, Иран и Ирак.

Бен Менаше със задоволство установи, че „по време на своите пътувания той се представя от името на «ОРА Груп». Уреждаше си някаква среща, обикновено уикенда, и летеше до съответния град, където договаряше количеството оръжие за доставка и начина на плащане.“

През 1987 година иранският аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани получи съобщение от „ОРА“, касаещо продажбата на Иран на четири хиляди ракети ТОУ, всяка от които на стойност тринадесет хиляди и осемстотин долара. Съобщението завършваше с потвърждението, че Никълъс Дейвис е представител на „ОРА лимитед“ с необходимите пълномощия да подписва договори.

Време беше да се отвори шампанското за Ари Бен Менаше, Никълъс Дейвис и влиятелната фигура, чиято намеса в настоящите събития беше по-значима от всякога — Робърт Максуел. Но никой не подозираше дори и за миг колко вярна ще се окаже суровата истина, съдържаща се в холивудското клише, което Дейвис обичаше да цитира: „Няма такова нещо като безплатен обяд.“

9.Подкупи, секс и лъжи

Нещата изглеждаха съвсем различно през онази сутрин на март 1985 година, когато Ари Бен Менаше хвана полета рано сутринта на „Бритиш Еъруейз“ от Тел Авив до Лондон. Той ядеше своята самолетна закуска кашер20 и си казваше, че животът никога не е бил по-хубав за него. Не само че правеше „истински пари“, но и беше научил много рамо до рамо с Давид Кимше, докато двамата бродеха из византийския свят на оръжейните продажби за Иран. Така той задълбочи и познанията си за непрекъснатото взаимодействие между израелските политици и шефовете на разузнаването.

За Бен Менаше „в сравнение с бившите ми колеги търговците на оръжие средна ръка бяха като момченца от детски хор“. Той беше определил проблема — последиците от авантюрата на Израел в Ливан, откъдето в крайна сметка се бяха оттеглили разгромени и деморализирани. В желанието си да възвърнат загубения си престиж политиците гласуваха на разузнавателната общност дори още по-голяма свобода за водене на безпощадна война срещу ООП, организацията, която те смятаха за първопричина за всички беди на Израел. Резултатът беше поредица от скандали, при които заподозрени в терористична дейност заедно със семействата им бяха подложени на преследване и хладнокръвно избити. Ицхак Хофи, бившият шеф на Мосад, оглави създадената вследствие на сериозен обществен натиск правителствена комисия, която да разследва бруталните мерки. Комисията заключи, че агентите от разузнаването систематично са лъгали пред съда за начина, по който са били получени признанията. Използваните методи често били твърде крути. Комисията призова да бъдат установени и следвани „приемливи процедури“.

Ала Бен Менаше знаеше, че мъченията продължават. Неслучайно обичаше да повтаря: „Добре е да стоиш далеч от подобни ужасяващи неща.“ Той смяташе, че собственото му занимание — да доставя оръжие за иранците, с което те да избиват безчет иракчани, е нещо „различно“. Положението на заложниците в Бейрут, заради които пътуваше и търгуваше, същинската причина за предприетите мащабни мерки също не го интересуваше кой знае колко. Водещ мотив беше печеленето на пари. Дори и след заминаването на Кимше, Бен Менаше продължаваше да смята, че ще прекрати рискования си начин на живот едва когато сам реши, и че ще отстъпи само когато стане поне мултимилионер. Според изчисленията му бизнесът на „ОРА“ възлизаше на „стотици милиони“, по-голямата част от които постъпваха чрез резиденцията в лондонското предградие, откъдето Никълъс Дейвис ръководеше международните операции на компанията.

Бен Менаше знаеше, че Дейвис продължава да увеличава собственото си състояние, далеч по-голямо от шестдесет и петте хиляди лири годишна заплата, които получаваше като редактор по световна политика в „Дейли мирър“. Комисионната на Дейвис от „ОРА“ беше почти толкова само на месец. Бен Менаше нямаше нищо против вестникарят да взима „допълнително парче от баницата. Имаше предостатъчно за всички. Времената бяха добри — шампанското се лееше.“

Робърт Максуел го разливаше за своите гости от огромни две и половина литрови бутилки в кабинета си на последния етаж на сградата на „Мирър“. Когато самолетът на „Бритиш Еъруейз“ кацна, Бен Менаше бе откаран до кабинета на Максуел с изпратената от магната лимузина, което за Бен Менаше ще е още един знак какъв интерес представлява той за Максуел. В колата заедно с него щеше да пътува и Наум Адмон, генералният директор на Мосад, който бе пристигнал с полет на „Ел Ал“ час след реактивния самолет на „Бритиш Еъруейз“. Бен Менаше планираше да прекара времето до идването на Адмон на летище „Хийтроу“ в размисъл как могъщ медиен бос беше се превърнал в най-важния саяним в света, вербуван от Мосад.

Максуел пожела да се възползва от неговите услуги в края на една среща в Ерусалим с Шимон Перес, малко след като Перес беше съставил коалиционно правителство през 1984 година. Един член на екипа на премиера щеше да си спомня за събитието като „среща на егото с мегаломанията. Перес беше надменен и автократичен, но Максуел просто го засипваше с фрази от рода на: «Ще изсипя милиони в Израел. Ще съживя икономиката.» Приличаше на човек, който всячески се бори за пост. Беше надут, непоследователен, отплесваше се и пускаше мръсни шеги. Перес не го изпускаше от поглед с неизменната си ескимоска усмивка.“

Перес си даваше сметка, че с течение на годините Максуел разви мощни връзки с Източна Европа, и му уреди среща с Адмон, която се състоя в президентския апартамент на хотел „Цар Давид“ в Ерусалим, където Максуел беше отседнал. На нея Максуел и Адмон откриха обща тема в своя централноевропейски произход. Максуел беше роден в Чехословакия, което предизвика Перес да пусне една от редките си шеги: „Той е единственият самохвалко чех, за когото знам да има пари.“ И двамата мъже бяха отявлени привърженици на