ционизма и споделяха убеждението, че самият господ е вменил на Израел правото да се бори за оцеляване. И двамата обичаха хубавата храна и доброто вино.
Адмон проявяваше жив интерес към възгледа на Максуел, че Съединените щати и Съветският съюз еднакво се стремят към глобално превъзходство, макар методите им да са съвсем различни. Част от стратегията на Русия бе международната анархия, докато Вашингтон по-скоро делеше света на „приятели“ и „врагове“, отколкото на държави с различни идеологически интереси. Максуел го запозна със своите прозрения: тайните контакти на ЦРУ с китайските спецслужби предизвикваха безпокойство в Държавния департамент, който смяташе, че те могат да осуетят бъдещи дипломатически ходове и да навредят и на политиката като цяло.
Магнатът обрисува портретите на двама мъже, които представляваха особен интерес за Адмон. Максуел заяви, че след срещата си с Роналд Рейгън той си тръгнал с усещането, че този вечен оптимист, президентът, използва чара си, за да прикрие твърдолинейните си политически възгледи. Най-опасният недостатък на Рейгън обаче бил склонността му да опростява нещата, особено по отношение на ситуацията в Близкия изток, и дори след анализ не стигал до по-различно от спонтанно формираното си мнение.
Максуел се срещна и с Уилям Кейси. По негова преценка директорът на ЦРУ беше тесногръд човек и в никакъв случай не се числеше към приятелите на Израел. Кейси ръководеше закостеняло управление с остарели представи за ролята на разузнаването в съществуващите към настоящия момент глобални политически реалности. Това според Максуел най-ясно проличало от погрешното тълкуване на Кейси за арабските намерения в Близкия изток.
Възгледите му с Наум Адмон съвпадаха напълно. След срещата те отидоха с колата на Адмон до щаба на Мосад, където магнатът беше разведен лично от генералния директор, за да се запознае отчасти с капацитета и наличната база на службата.
Сега, една година по-късно, на 15 март 1985 година, им предстоеше нова среща.
Едва след като Адмон и Бен Менаше влязоха в огромния кабинет на Максуел в седалището на „Мирър Нюзпейпърс“ в лондонския Хай Холборн, домакинът обяви, че ще присъства още един човек, който ще сподели менюто им от франзели, пушена сьомга и кафе, които Максуел беше наредил винаги да има на разположение, когато той е в сградата.
Като фокусник, който вади заек от цилиндър, Максуел представи Виктор Чебриков, заместник- председател на КГБ, един от влиятелните разузнавачи в света. По-късно Бен Менаше сдържано коментира, че „може би изглежда невероятно ръководител на КГБ да се намира в кабинета на британски вестникарски издател, но по времето, когато президентът Горбачов поддържаше изключително приятелски отношения с министър-председателя Маргарет Тачър, беше съвсем приемливо Чебриков да се намира във Великобритания“.
По-спорно е как създателят на тачъризма и неговите принципи за свободна търговия е подредил програмата за срещата. Отпуснати в кожените фотьойли на Максуел, ръчна изработка, Адмон и Бен Менаше подеха разговор по темата. Те искаха да знаят дали ако „значителни суми“ валута бъдат прехвърлени в банки в Съветския съюз, Чебриков би могъл да гарантира сигурността на депозитите? Парите бяха от печалби на „ОРА“ от продажбите на американско оръжие за Иран.
Чебриков попита за какви парични суми става въпрос.
Бен Менаше му отговори: „Четиристотин и петдесет милиона щатски долари. Ще последват подобни суми, милиард, а може би и повече.“
Чебриков стрелна с поглед Максуел, като че ли търсеше потвърждение дали е чул правилно. Максуел закима енергично. „Това е то перестройката!“ — приповдигнато възкликна той.
За Бен Менаше очевидно лесната сделка беше допълнителен стимул. Нямаше да има безброй посредници, всеки от които да присвоява дял от комисионната. Щяха да бъдат просто „Максуел с неговите връзки и Чебриков заради властта, която притежаваше“. Участието му беше гаранция, че Съветите няма да откраднат парите. Споразумяха се първоначалната сума от четиристотин и петдесет милиона долара да бъде прехвърлена от Креди Сюис в Будапещенска банка в Унгария. Тази банка щеше да разпредели парите в други банки от съветския блок.
Робърт Максуел щеше да получи чиста комисионна от осем милиона долара за посредничеството си при сделката. Договореността беше скрепена с ръкостискания. Максуел вдигна тост с шампанско за бъдещото възцаряване на капитализма в Русия. След това гостите му бяха откарани с хеликоптера на магната до летище „Хийтроу“, за да отпътуват към дома.
Освен Никълъс Дейвис нито един друг журналист в сградата на „Мирър“ не разбра, че в този миг им се беше изплъзнала грандиозна по своето значение история. Съвсем скоро щеше да им се изплъзне още една, тъй като Максуел държеше повече да защити Израел, отколкото да задоволи журналистическите им амбиции.
В началото на отношенията му с Мосад беше договорено, че Максуел е прекалено ценна придобивка, за да бъде включен в рутинната схема за събиране на разузнавателна информация. Според служител на израелската разузнавателна общност: „Максуел беше за Мосад високопоставен. Всемогъщ. Пред него се отваряха вратите на кабинетите на най-височайши особи. Влиянието на неговите вестници караше президенти и министър-председатели да го приемат заради репутацията му. Те разговаряха с него, сякаш беше същински действащ държавник, без изобщо да съзнават докъде стигаше информацията, която неволно изпускаха. По-голяма част от чутото вероятно беше само слух, но без съмнение в него имаше някаква доза истина. Максуел умееше да задава въпроси. Той не беше обучаван при нас, но обикновено получаваше инструкции кои сфери да проучва.“
На 14 септември 1986 година Робърт Максуел се обади по пряката линия на Наум Адмон и му съобщи шокиращи новини. Един журналист на свободна практика, родом от Колумбия — Оскар Гереро, изпратил на притежавания от Максуел неделен таблоид „Сънди мирър“ сензационна история, която разкриваше истинското предназначение на Димона. Гереро твърдеше, че източникът му е бивш техник от ядрения завод. Докато работил там, мъжът тайно беше събирал снимачен и друг доказателствен материал, за да докаже, че Израел е една от водещите ядрени сили в света, която притежава немалко ядрени мощности с различна разрушителна сила.
Както всички телефонни обаждания до и от шефа на Мосад и това беше автоматично записано. Служител от израелското разузнаване по-късно щеше да твърди, че касетата със записа е съдържала следната размяна на реплики:
Адмон: Как се казва техникът?
Максуел: Вануну. Мордехай Вануну.
Адмон: Къде се намира той сега?
Максуел: Доколкото знам, в Сидни, Австралия.
Адмон: Ще ти се обадя пак.
Следващото позвъняване на Адмон беше до министър-председателя Шимон Перес, който нареди да бъдат взети всички мерки, за да „се овладее ситуацията“. С тези свои думи Перес даде разрешение за операция, която отново да демонстрира безпощадната ефективност на Мосад.
Служителите на Адмон за кратко време потвърдиха, че Вануну е работил в Димона от февруари 1977 до ноември 1986 година. Той бил зачислен към Махон–2, едно от най-секретните от десетте производствени звена в завода. Бетонната сграда без прозорци външно приличаше на склад. Ала стените й бяха достатъчно солидни, за да блокират проникването и на най-мощните обективи на сателитни камери. Вътре в тази постройка, подобна на бункер, имаше система от фалшиви стени, които водеха до асансьорите за придвижване шест нива по-надолу до мястото, където се произвеждаше ядреното оръжие. Разрешението на Вануну за секретен достъп беше достатъчно, за да получи безпрепятствен достъп до всяко кътче на Махон– 2. Специалният му пропуск номер 520, придружен от подписа му на документ по силата на израелския Закон за държавната тайна, гарантираше, че никой няма да му пречи, докато изпълняваше задълженията си на
Шокираният Адмон разбра, че почти сигурно в продължение на няколко месеца Вануну тайно е
