щяла да се чувства много уязвима за подкупващата примамливост на доверието. Но нямала право да се доверява на никого освен на колегите си. Скоро щяла да бъде въведена в изкуството на измамата, обучена да използва методи, които външно накърнявали всякакво чувство за благоприличие и чест. Трябвало да възприеме нови подходи за действие. Някои от действията, които щяха да се изискват от нея, щели да й се струват твърде неприятни, но тя винаги трябвало да ги разглежда в контекста на мисията, която изпълнява.
Вербуващият се привел над масата в стаята за разговори и й казал, че все още е възможно да промени намеренията си. Нямало да има обвинения, нито последици. Тя не трябвало да приема, че се е провалила.
Черил заявила, че е напълно готова да премине курса на обучение.
През следващите две години тя се оказа в свят, който дотогава беше част само от любимите й занимания през свободното време — да се потапя в света от филмите. Както седи на стол, се научи да вади пистолет, да запомня колкото е възможно повече имена, които преминавали едно след друго на малък екран. Показаха й как да скрие берета в панталона на хълбока си и как да изреже скрит отвор в полата или роклята си, за да има лесен достъп до личното оръжие.
От време на време някой от другите курсисти в нейния клас изчезваха от тренировъчната школа. Подобни заминавания никога не бяха предмет на обсъждане. Нея също я изпращаха да практикува наученото — внезапно нахлуване в заета хотелска стая или кражба на документи от офис. После анализираха действията й в продължение на часове. Вдигаха я от леглото посред нощ и я изпращаха на тренировки — да си избере турист в нощен клуб и след това да се измъкне от хотела му. Всяка нейна стъпка се наблюдаваше от наставниците й.
Задаваха й интимни въпроси относно сексуалния й опит. С колко мъже е била преди съпруга си? Би ли спала с непознат, ако целта на мисията й го налага? Тя отговаряше искрено: не е имала никого преди съпруга си. Ако е напълно сигурна, че успехът на мисията зависи от това, тогава би легнала с мъж. Това ще е само секс, не и любов. Тя се научи да използва секса, за да принуждава, прелъстява и доминира. Усъвършенства се в тази област.
Научиха я как да убива, като изпразва целия пълнител патрони в мишена. Посветиха я в ученията на различни секти на исляма и как да направи
Един ден я извикаха в кабинета на ръководителя на тренировъчната школа. Той я огледа от глава до пети, сякаш правеше инвентаризация, проверявайки дали всяка вещ от списъка си е на мястото. Накрая й съобщи, че е издържала изпита успешно.
Черил Бен Тов беше назначена да работи като бат левейха в Кайсрут — отдела на Мосад, който установяваше и поддържаше връзка с посолствата на Израел. Специфичната й роля беше да осигурява прикритие като приятелка и дори като „съпруга“ на катци по време на тайни операции. Тя обиколи много европейски градове, представяйки се за американска гражданка. Не спеше обаче с никого от така наречените й любовници или съпрузи.
Адмон лично я инструктира относно значимостта на предстоящата мисия — сега, когато местоположението на Вануну беше локализирано, единствено от нея зависеше да използва уменията си, за да го подмами да напусне Великобритания. Този път прикритието й щеше да бъде на американска туристка, пътуваща из Европа след болезнен развод. За да звучи тази част от личната й история по-достоверно, трябваше да използва подробности от раздялата на собствените й родители. Накрая щеше да спомене за „сестра си“, която живее в Рим. Инструкцията беше да отведе Вануну именно там.
На 23 септември, вторник, 1986 година Черил Бен Тов се присъедини към екип на девет катци на Мосад, които вече я очакваха в Лондон. Ръководеше ги лично директора на операциите на Мосад Бени Зееви — суров мъж, с пожълтели от дългогодишно пушене зъби.
Катците бяха разпределени в различни хотели между Оксфорд стрийт и Странд. Двама се регистрираха в „Риджънт Палас“. Черил Бен Тов се представи под името Синди Джонсън в „Странд Палас“ и нае стая номер 320. Самият Зееви си запази стая в „Маунтбатън“, близо до стая 105 — тази на Вануну. Твърде вероятно той да е бил един от първите, забелязали промяната в настроението на техника. В поведението на Вануну признаците на адско напрежение все повече проличаваха. Лондон беше чужда, неприветлива среда за човек, отгледан в малък град като Беершеба. И въпреки вниманието на хората около него той се чувстваше самотен, нуждаеше се от женска компания, от жена, която да сподели постелята му. Психолозите на Мосад бяха предвидили този вариант.
На 24 септември, сряда, Вануну настоя неговите наставници от „Сънди таймс“ да му позволят да излезе сам. Те се съгласиха, макар и неохотно. Въпреки това един от репортерите дискретно го проследи до Лестър скуеър. Там той видя как Вануну се заговори с някаква жена. Впоследствие вестникът щеше да я опише като „двадесет и няколко годишна, висока над метър седемдесет и три, закръглена, с изрусена коса, плътни устни, мека кафява филцова шапка, кафяв костюм с панталон от туид, обувки на висок ток, най-вероятно от еврейски произход“.
След малко те се разделиха. Когато се върна в хотела, Вануну потвърди пред човека, отговорен за сигурността му, че е срещнал „американско момиче на име Синди“. Каза, че възнамерява да се види с нея отново. Репортерите бяха разтревожени. Един от тях каза, че появата на Синди на Лестър скуеър е твърде голямо съвпадение. Вануну отхвърли притесненията им. Каквото и да му беше казала Синди, то беше достатъчно, за да го накара да желае да прекара по-дълго време с нея — и то не в Лондон, а в апартамента на „сестра й“ в Рим.
Бени Зееви и четирима други катци на Мосад бяха сред пътниците на самолета, с който Черил и Вануну отлетяха за Рим. Двойката взе такси до апартамента в старинната част на града.
Вътре ги чакаха трима катци на Мосад. Те се нахвърлиха върху Вануну, надвиха го и му инжектираха парализираща субстанция. Късно същата нощ пристигна линейка и той беше изнесен от сградата на носилка. Катците с притеснен вид довериха на съседите, че техен роднина се е разболял. Черил се качи в линейката, която незабавно потегли.
Колата напусна с шеметна скорост Рим и се отправи надолу покрай крайбрежието. На предварително уговорено място ги чакаше моторница. Вануну беше прехвърлен на нея. Моторната лодка го откара до товарен кораб, пуснал котва недалеч от брега, в открито море. Качиха Вануну на борда му. Бени Зееви и Черил отпътуваха с него. Три дни по-късно, посред нощ, товарният кораб акостира на пристанището в Хайфа.
Съвсем скоро Мордехай застана пред опитните следователи на Наум Адмон. Това бе прелюдията към бърз процес, завършил с доживотна присъда при особено строг режим — в пълна изолация. Черил Бен Тов потъна отново в своя тайнствен свят.
Повече от единадесет години Мордехай Вануну прекара в единична килия, където Израел възнамеряваше да го държи и след 2000 година. Условията на живот бяха сурови: оскъдна храна и по час упражнения на ден. Останалото време той прекарваше в молитви и четене. Под натиска на международната общественост обаче правителството на Израел склони през март 1998 година Вануну да премине на по-лек режим. Въпреки това той продължава да бъде в списъка на Амнести Интърнешънъл, осъден заради убежденията си, а „Сънди таймс“ смята за свой дълг периодично да напомня на читателите си за него. Вануну така и не спечели нищо от разтреслата света сензационна новина, която бе предоставил на вестника. Макар през 1998 година той най-сетне да беше изваден от изолация, обжалването на присъдата от страна на неговите адвокати едва ли ще се увенчае с успех — шансът да излезе някога от затвора е нищожно малък.
Десет години по-късно, леко понапълняла, с небрежно поддържана коса, която се развяваше волно от морския бриз на Флорида, Черил отново посети Орландо, привидно дошла на почивка в „Уолт Дисни уърлд“ с двете си малки дъщери.
Когато през април 1997 година един репортер от „Сънди таймс“ я попита, тя не отрече ролята си в отвличането. Единствено изрази притеснение, че публичността „ще навреди“ на „положението й“ в
