Съединените щати.
На Ари Бен Менаше не му провървя особено. Беше станал свидетел как много добри хора идват и си отиват, станали жертва на несекващите манипулации в средите на израелската разузнавателна общност. Но и през ум не му минаваше, че и той ще бъде последван от същата участ.
През 1989 година той бе арестуван в Ню Йорк и обвинен в конспирация „в съучастие с други лица“, с цел да причини вреди на „Армс експорт контрол акт“. Обвиняваха ги, че се опитали да продадат военен самолет С–130 на Иран. В действителност самолетите бяха продадени на Израел.
По време на предварителното разглеждане на делото в съда правителството на Израел заяви, че „не познава“ човек на име Бен Менаше, от чиито услуги да се е ползвало. Той обаче представи досие, съдържащо указания от шефовете му от израелското разузнаване. Израелското правителство заяви, че това е чиста фалшификация. Бен Менаше представи пред съда необходимите доказателства в подкрепа на тезата си. Тогава израелското правителство заяви, че Бен Менаше е бил „преводач на ниско равнище“, нает „от израелското разузнаване“. Бен Менаше възрази, че по същество делото срещу него се води за продажбата на самолет, извършена с позволението както на израелското, така и на американското правителство. Той спомена за получено „разрешение за оръжейни сделки с Иран на стойност стотици милиони долари“.
В Тел Авив настана смут. Към Рафи Ейтан и Давид Кимше бяха отправени питания какво всъщност знае Бен Менаше и колко големи вреди може да причини това. Отговорите не бяха особено окуражаващи. Рафи Ейтан не скри, че Ари Бен Менаше беше способен да вдигне във въздуха американско-израелската мрежа „оръжия за Иран“, чиито пипала плъзнаха по всички краища на света — от Централна и Южна Америка през Лондон до Австралия и през Африка из цяла Европа.
В очакване на процес Бен Менаше беше посетен от израелски правителствени адвокати в „Метрополитън корекшън сентър“ в Ню Йорк. Те му предложиха сделка — да се признае за виновен, като в замяна получи щедро финансово обезпечение, което ще му осигури спокоен живот, след като излезе от затвора. Бен Менаше обаче реши да разкаже нещата както са били. Той вече беше започнал да изпълнява заканата си, когато внезапно през ноември 1990 година федералните съдебни заседатели оттеглиха всички обвинения срещу него.
Много от бившите му приближени от израелското разузнаване не можеха да се начудят на късмета му да се измъкне. Те щяха да твърдят, че в усилията да си извоюва свободата, Бен Менаше е използвал така наречения от един служител на Мосад „подход на стрелба с широк обсег“, атакувайки всеки един, който го заплашваше. Кимше изрази горещите надежди на мнозина, когато по-късно обобщи: „Всичко, което искахме, беше той да изчезне от полезрението ни. Беше решен да ни навреди, на нас, на своята страна и на нейната сигурност. Този човек беше и си остава заплаха.“
Ала Израел подцени отмъщението на Бен Менаше. Той написа книга „Изгодата от войната“, с която целеше да постигне същото като Боб Удуърд и Карл Бърнстейн с разкритията си за „Уотъргейт“, които станаха причина президентът Ричард Никсън да подаде оставка.
Намерението на Бен Менаше беше публично оповестено съвсем ясно: „Да поправя ужасните грешки от 80-те години и да помогна да бъдат отстранени от власт отговорните за тях.“
В Тел Авив спешно бяха свикани няколко срещи, на които се обсъждаше въпросът дали ръкописът да не бъде откупен и заключен завинаги в сейф. Ала Бен Менаше вече беше отказал солидна сума пари — говореше се, че става въпрос за около един милион долара, — за да запази мълчание. Нямаше вероятност той да промени намеренията си. Тогава бе взето решение всеки саяним в издателския бизнес в Ню Йорк да бъде предупреден да използва всички възможни средства, за да възпрепятства излизането на книгата. Усилията не се увенчаха с успех, въпреки че ръкописът премина през няколко големи издателства, преди да бъде публикуван от „Шеридан скуеър прес“ — малка нюйоркска издателска къща.
Бен Менаше характеризира книгата си като: „Невероятен разказ за заговор на шепа висши правителствени служители — или как шепа хора от няколко разузнавателни управления определят политиката на своите правителства, като тайно осъществяват широкомащабни операции без необходимата публична прозрачност, злоупотребяват с власт и обществено доверие, лъжат, манипулират медиите и заблуждават обществото. В крайна сметка това е разказ за войната — война, водена не от генерали, а от удобно разположили се в кабинети с климатични инсталации мъже, безразлични към човешкото страдание.“
За мнозина тази книга представляваше скандален акт на изкупление от страна на автора й. За други тя беше преувеличена версия на събитията, в центъра на които се беше оказал самият Ари Бен Менаше.
В Лондон, както беше правил толкова пъти досега, Робърт Максуел, прикривайки се зад закона, заплаши да публикува писания срещу всеки, който дръзне да повтори твърденията на Ари Бен Менаше за него. Нито един английски издател не посмя да се конфронтира с магната, нито един вестник, колкото и авторитетен да бе, не се реши да проведе независимо журналистическо разследване, за да подкрепи с факти изявленията на Бен Менаше.
Робърт Максуел според убеждение на Бен Менаше остана убеден в своята недосегаемост поради една проста причина — той вече беше влязъл в ролята на крадец за Мосад. Колкото повече грабеше за тях, толкова повече растеше убедеността му, че е незаменим за тайните служби.
Пак по думите на Бен Менаше Максуел обичаше да повтаря по време на посещенията си в Израел, че той също знае къде са погребани всички трупове. Това твърдение обаче не убягна от вниманието на Мосад.
10.
Опасна връзка
Робърт Максуел, който някога беше уволнил репортер, защото мамил за разходите си, тайно беше присвоявал от пенсионния фонд на подчинените си, за да финансира Мосад. Отклоняването на суми в особено големи размери се дължеше на безпощадния, умел и непрестанно нарастващ хъс на Мосад да рискува с все по-големи залози.
Максуел лично беше прехвърлял парите чрез взаимно свързани финансови операции, които и след години щяха да изпълват със страхопочитание лицата, разследващи икономическите му престъпления, заради неговата изкусна двуличност. Максуел беше предал на крупната измама качествено ново измерение, като извършвал трансфери на стотици хиляди долари наведнъж в специална сметка на Мосад в Банк ъф Израел в Тел Авив. Тези средства понякога бяха препирани чрез сметка на израелското посолство в Лондон в Барклис Бенк. Други банки, които Максуел използваше за своите измами без тяхното знание, бяха Креди Сюис в Женева, банката от която Бен Менаше извърши трансфера на четиристотин и петдесетте милиона долара печалби на „ОРА“ с мълчаливото съгласие на Максуел. Понякога откраднатите средства от пенсионния фонд правеха околосветски обиколки, като преминаваха през Кемикъл банк в Ню Йорк, Фърст нешънъл банк в Австралия и през банки в Хонконг и Токио. Единствено Робърт Максуел знаеше, че парите са откраднати, както и къде се намираха те във всеки момент. Още по-скандално беше, че той често нареждаше на вестниците си да подлагат на унищожителна критика престъпленията на „белите якички“.
Виктор Островски, роден в Канада израелец, служител на Мосад със специално назначение от 1984 до 1986 година, е първият, който попада по дирите на случващото се: „Мосад финансираше много от операциите си в Европа с пари, откраднати от вестникарския пенсионен фонд на Максуел. Израелската служба сложи ръце на средствата почти веднага след като Максуел закупи «Мирър нюзпейпърс груп» с пари, отпуснати му от нас, заедно с експертно становище на финансовите анализатори в Мосад. Още по-зловещо от самата кражба беше, че всеки служител в неговата новинарска империя при пътуванията си из Близкия изток автоматично е заподозиран в сътрудничество с Израел и само един донос го делеше от бесилото.“
При посещенията си в Израел Максуел беше посрещан като държавен глава. Той бе почетен гост на правителствени приеми и винаги му се предоставяха най-добри условия. Мосад обаче беше взела предпазни мерки и бе подготвена, в случай че пословицата за „ръка, която я хранеше“, внезапно отклони своята щедрост. След като откри, че Максуел има силни сексуални апетити и поради своята масивна фигура предпочита оралния секс, Мосад уреди по време на посещенията на магната в Израел той да бъде обслужван от една от проститутките, които службите използваха за изнудвания. Скоро след това Мосад се сдоби с малка видеотека със записи на Максуел в компрометиращи сексуални пози. Спалнята в хотелския апартамент, където той отсядаше, беше оборудвана със скрита камера.
