като размер, но имаха памет, която съдържаше информация, еквивалентна на енциклопедия от петстотин страници.
Все още на работа в Агенцията за национална сигурност, Хамилтън видя ниша в този все по-разрастващ се пазар. Той щеше да създаде софтуерна програма, която да обработва база данни в други компютърни системи. Приложението й в работата щеше да даде възможност на притежателя й да блокира повечето други системи без знанието на потребителите им. Като убеден патриот, Хамилтън възнамеряваше първият му клиент за програмата да бъде правителството на Съединените щати.
Точно както НАСА беше дала на своята страна недостижима преднина в космическите технологии, Уилям Хамилтън беше убеден, че ще стори същото за американската разузнавателна общност. Окуражаван от Агенцията за национална сигурност, изобретателят работеше по шестнадесет часа на ден, седем дни в седмицата. Изцяло отдаден на работата си и в пълна секретност, той беше еманация на поколения изобретатели, с каквито беше пълно в Агенцията за национална сигурност.
След три години Хамилтън беше съвсем близо до изобретяването на съвършено средство за наблюдение и следене — програма, която можеше да проследява движението на практически безкрайно голям брой хора във всяка част на света. Пророческото предупреждение на президента Рейгън към терористите: „Можете да избягате, но не можете да се укриете“ — беше на път да се сбъдне.
Хамилтън напусна Агенцията за национална сигурност и закупи малка компания, наречена „Инслоу“. Обявеният от компанията предмет на дейност беше да проверява обективността на съдебните процеси, като засича информация от различни източници, дали съществуват връзки между страните по делото, свидетелите и техните семейства, дори и адвокатите им — изобщо всеки, който беше част или се превръщаше в част от един съдебен процес. Хамилтън нарече програмата „Промис“ („Обещание“). До 1981 година той я беше разработил до равнище, на което можеше да получи авторско право върху софтуера и да превърне малката компания „Инслоу“ в печеливша. Бъдещето й, както подсказваше и самото наименование на програмата, изглеждаше обещаващо.
Агенцията за национална сигурност протестира, че той се е възползвал от нейното изследователското оборудване, за да разработи програмата. Хамилтън отхвърли категорично тези твърдения, но предложи да даде под наем „Промис“ на Министерството на правосъдието при взаимноизгодни условия — всеки път, когато програмата се използва, на „Инслоу“ да се плаща такса. Предложената сделка не беше нещо непознато като практика. Министерството на правосъдието както всяко друго министерство разполагаше със стотици контрагенти, които му предоставяха услуги. Без знанието на Хамилтън министерството беше изпратило копие от програмата му на Агенцията за национална сигурност за „оценка“.
Причината за това ще остане неизвестна. Хамилтън вече беше демонстрирал пред Министерството на правосъдието възможностите на „Промис“: да проучва по електронен път живота на хората, което преди бе невъзможно. За Министерството на правосъдието и неговия разследващ орган — ФБР, „Промис“ представляваше мощно оръжие за борба с прането на мафиотски пари и друга престъпна дейност. За една нощ програмата можеше да направи революция в битката на управлението за контрол върху лекарствените средства (ДЕА) срещу колумбийските наркобарони. За ЦРУ „Промис“ можеше да се превърне в оръжие, не по-малко ефективно от шпионски сателит. Възможностите изглеждаха неограничени.
Междувременно един от онези герои, които светът на международната търговия периодично създава, вече беше чувал за „Промис“. Ърл Брайън отговаряше за здравеопазването в Калифорния по времето, когато Рейгън беше губернатор на щата. Главно поради факта, че Брайън говореше фарси, Рейгън го насърчи да изготви проекта „Медикеър“, предназначен за медицинско обслужване и предложен на правителството на Иран. Това беше една от онези донкихотовски идеи, които бъдещият президент на Съединените щати обичаше — проектът за медицинско обслужване щеше да покаже на Иран положителното отношение на Америка и в същото време да подобри имиджа на Съединените щати в региона. В забележителното си изявление пред Брайън губернаторът беше казал: „Ако «Медикеър» проработи в Калифорния, значи може да проработи навсякъде.“
По време на посещенията си в Техеран Брайън привлече вниманието на Рафи Ейтан, който тогава беше една от водещите фигури в сделката оръжие — заложници, насочили я към провал. Той покани Брайън в Израел. Допаднаха си и се разбраха от пръв поглед. Брайън беше впечатлен от разказа на своя домакин за залавянето на Айхман. Рафи Ейтан беше не по-малко очарован от описанието на живота на бързи обороти в Калифорния.
Скоро Рафи Ейтан си даде сметка, че не може да разшири контактите си в Иран, и неофициално смяташе програмата „Медикеър“ за „най-шантавото нещо, което напоследък бях чувал“. С годините двамата мъже продължиха да поддържат връзките си. Рафи Ейтан дори беше намерил време да изпрати на Брайън пощенска картичка от Аполо, Пенсилвания, когато беше командирован в „Нюмек“. На картичката беше написано „Хубаво място!“. Брайън на свой ред информираше Рафи Ейтан за „Промис“.
През 1990 година Брайън пристигна в Тел Авив. Беше изтощен от дългия полет. Освен това беше гневен, защото Министерството на правосъдието използваше версия на програмата „Промис“, за да проследява операциите по пране на пари и друга престъпна дейност.
Инстинктът на Рафи Ейтан му подсказваше, че старият му приятел е пристигнал в най-подходящия момент. За пореден път беше избухнал конфликт между Мосад и останалите членове на израелската разузнавателна общност. Причината беше новото активизиране на арабите — Интифадата. „Промис“ можеше да бъде ефективно оръжие за париране на активността им.
Въстанието се разпространи със забележителна скорост, стресна израелците и съживи палестинците по Западния бряг и ивицата Газа. Колкото повече хора арестуваше, разстрелваше, биеше и изселваше от домовете им израелската армия, толкова по-бързо се разрастваше Интифадата. Извън Израел се възцари мълчаливо разбиране, когато едно арабско момче използва делтапланер, за да избегне засилената охрана по израелската граница с Ливан, и кацна в шубраците, близо до малкия град на север Кириат Шмона. За няколко минути младежът уби шест тежковъоръжени израелски войници и рани седем, преди самият той да бъде застрелян.
Подвигът му щеше да се запечата завинаги в паметта на палестинците. Представителите на израелската разузнавателна общност започнаха да си прехвърлят вината. Шин Бет обвини Аман, двете заедно обвиниха Мосад, че не се е сдобила с предварителна информация от Ливан и не е предупредила навреме военните. Ситуацията се влоши. Шестима опасни терористи избягаха от най-строго охранявания затвор в Газа. Мосад обвини Шин Бет. В отговор Шин Бет заяви, че заговорът за бягството е организиран и ръководен извън страната, при което отговорността автоматично падна върху Мосад.
Почти всеки ден израелски войници и цивилни граждани бяха застрелвани по улиците на Ерусалим, Тел Авив и Хайфа. В отчаян стремеж да си възвърне загубения авторитет министърът на отбраната Ицхак Рабин оповести, че отсега нататък ще прилага твърда политика на „принуда, сила и безкомпромисни мерки“, но и тя има частичен ефект.
Раздирана от вътрешни конфликти, които все повече се задълбочаваха, израелската разузнавателна общност се оказа неспособна да изработи координирана политика, за да даде отпор на масовата арабска съпротива, която беше ескалирала до равнище, невиждано от Войната за независимост. Положението се усложняваше от критиката от страна на Съединените щати заради лавината от автентични свидетелства по телевизионните мрежи за бруталните методи на израелски войници. За първи път американски телевизионни компании, които по принцип бяха приятелски настроени към Израел, започнаха да излъчват кадри на крайна жестокост, която в по-ново време можеше да се сравни единствено със събитията от площад „Тянанмън“ в Пекин. Двама израелски войници бяха заснети как съвсем хладнокръвно смазват ръката на палестински младеж с камък. Патрул на ИДФ беше заснет с камера как бие бременна палестинска жена. Беше показано как пребиват деца в Хеброн с приклади на пушки заради това, че хвърлят камъни.
Силите, които подкрепяха Интифадата, се обединиха и формираха Обединено национално ръководство на въстанието. Всяка арабска общност получи инструкции на арабски как да организира масови протести, стачки, да затваря магазини, да бойкотира израелските стоки, да отказва да се подчинява на гражданската администрация. Случващото се силно напомняше Френската съпротива през последните дни на германската окупация по време на Втората световна война.
В отчаяните си опити да възстанови някогашната водеща роля на Мосад сред разузнавателната общност Наум Адмон предприе активни действия. На 14 февруари 1988 година отряд кидони беше изпратен в кипърското пристанище Лимасол. Те поставиха бомба под шасито на фолксваген голф. Автомобилът беше
