собственост на един от лидерите на Интифадата — Мохамад Тамими. С него бяха още двама ръководители на ООП. Те се бяха срещнали с либийски официални лица, които им бяха предали над един милион долара финансова помощ за Интифадата. И тримата мъже бяха убити от мощна експлозия, която разтърси цялото пристанище.
На следващия ден Мосад нанесе нов удар — заложи бомба под корпуса на „Сои Фаие“, пътнически кораб, който ООП закупи с намерението да популяризира пред света дейността си. С представители на чуждестранния печат на борда корабът щеше да отплава за Хайфа, за да напомни затрогващо „правото на палестинците да се завърнат“ по родните си земи, а също така, за да извика спомена за еврейските ладии, обезсмъртени в Изхода — Втората книга Мойсеева от Стария завет, които преди четиридесет години бяха призовали британския флот да върне оцелелите от Холокоста в Израел, отново позовавайки се на „правото им да се завърнат“. „Сои Фаие“ беше унищожен.
Бомбените атентати изобщо не намалиха решителността на арабите. Всяка успешна акция на партизаните беше приветствана от света, докато ответните действия на израелците бяха възприемани единствено като насилие. Светът следеше как Израел не само не успя да спре Интифадата, но изгуби и пропагандната война. Политическите коментатори направиха сравнението, че конфликтът е съвременната версия на борбата на Давид срещу Голиат, като Израел играеше ролята на филистимския гигант.
Ясер Арафат използваше Интифадата като възможност да си възвърне контрола над своя обезправен народ. Неговият глас гневно обясняваше по световните радио– и телевизионни канали, че случващото се е пряк резултат от израелската политика на заграбване на арабски земи. Той призоваваше всички араби да се обединят в подкрепа на палестинската кауза. Един ден Арафат беше в Кувейт, убеждаваше страховитата Хамас да се постави в услуга на ООП, на следващия се срещаше в Ливан с лидерите на ислямския Джихад. Арафат постигаше онова, което само преди известно време изглеждаше невъзможно — обединяването на араби с различни убеждения в името на една обща кауза. За всички тях той беше Господин Палестина или Председателят.
Докато Арафат обхождаше арабските столици, стратегията му държеше Мосад в непрекъснато напрежение. Обикновено тя изобщо не знаеше или само се досещаше къде ще се появи в следващия момент или кой ще е следващият лидер, застанал на негова страна.
Всичко това с най-големи подробности Рафи Ейтан обясняваше на своя гост — Ърл Брайън. На свой ред Брайън му обясняваше механизма на действие на „Промис“. Според него имаше да се свърши още работа, за да бъде задействана програмата. Рафи Ейтан беше наясно, че програма като „Промис“ можеше да им помогне в борбата срещу Интифадата. За начало програмата можеше да им осигури включване към компютрите на седемнадесетте централи на ООП, разпръснати по света, за да се разбере къде смяташе да пътува Арафат и евентуално какви бяха плановете му. Рафи Ейтан изостави за дълъг период събирането на скрап и концентрира усилията си върху това, как да бъде използвана в максимална степен качествено новата възможност, която „Промис“ разкриваше.
Вече не беше нужно да се разчита единствено на разузнаването с хора, за да се разберат намеренията на терористите. С помощта на „Промис“ ставаше възможно да се узнае къде точно и кога ще бъде нанесен ударът. „Промис“ можеше да следи всяка стъпка на терористите.
Осъществяването на такъв пробив щеше отново да направи Рафи Ейтан несъмнено силна фигура в израелската разузнавателна общност. Ала раните, които получи от бившите си съратници, ставаха все по- дълбоки. Той беше низвергнат и оставен в забвение само с една скромна пенсия. А годините му напредваха. Той беше в дълг на семейството си, заради което бе принуден да пренебрегва за дълго спецификата на своята работа. „Промис“ му предлагаше възможност да промени нещата. Ако ръководеше умело нещата, можеше накрая да се окаже богат човек. Ала въпреки високия си интелект Рафи Ейтан не беше компютърен гений. Уменията му в тази област се простираха до включването на модем. Годините, прекарани в ЛАКАМ, му бяха осигурили обаче достъп до всички експерти, от които имаше нужда.
При завръщането на Ърл Брайън в Съединените щати Рафи Ейтан сформира малък екип от бивши програмисти от ЛАКАМ. Те отвориха дискетата с „Промис“ и я препрограмираха по нов начин, като добавиха и някои нови елементи. Така вече нямаше начин някой да твърди, че новата версия на „Промис“ е нечия собственост. Рафи Ейтан реши да запази оригиналното наименование, защото то беше „удобен пазарен инструмент да се обясни какво представлява програмата“.
Служители на разузнаването, чийто опит в компютърните технологии не стигаше по-далеч от натискането на клавиши, щяха да имат достъп до информация и анализи, които бяха далеч по-задълбочени и адекватни, отколкото собствените им глави можеха да родят. Дискът с „Промис“ беше съвместим с лаптоп и можеше да избере измежду хиляди алтернативи най-точната за случая. Програмата премахваше необходимостта от дедуктивни съждения, много верни, но несъответстващи на факти, трябваше едновременно да бъдат взети предвид, което би затруднило значително човешкия ум. „Промис“ елиминираше всички безплодни лутания при разследването, като се обединяваше и съотнасяше наличната информация със скорост и обхват, надхвърлящи човешките възможности.
Преди обаче програмата да бъде продадена, според Бен Менаше Рафи Ейтан се нуждаеше от още едно подобрение. Бен Менаше потвърди, че по негово внушение е обмислен вариант за програма „капан“, вграден чип, който без знанието на купувача щеше да позволи на Рафи Ейтан да знае каква информация е издирвана.
Бен Менаше познаваше един човек, който можеше да създаде такъв капан, неоткриваем дори за най- прецизните скенери. Този човек ръководеше малка компания за компютърни изследвания и разработки в Северна Калифорния. Двамата с Бен Менаше бяха приятели от училище и за пет хиляди долара той се съгласи да създаде и произведе микрочипа. По признание на Бен Менаше цената беше твърде скромна. Следващият етап беше тестването на системата.
За изпитателен полигон бе избрана Йордания не само защото имаше обща граница с Израел, а и защото се беше превърнала в райско кътче за лидерите на Интифадата. От това пустинно кралство те ръководеха арабските улични протести и акции по Западния бряг и в Газа и предприемаха атаки срещу Израел. След всяко изстъпление на израелската армия терористите на ООП се промъкваха през границата с Йордания, най-често с мълчаливото съгласие на йорданската армия.
Поради това дълго преди Интифадата Йордания се беше превърнала в изпитателна площадка за електронните постижения на Мосад. През 70-те години техници на Мосад проникнаха в компютъра, който Ай Би Ем беше продала на йорданското военно разузнаване. Събраната информация допълваше сведенията от дълбоко законспириран катца, който Рафи Ейтан внедри в двореца на крал Хюсеин. „Промис“ щеше да предложи много повече от това.
Директната продажба на Йордания беше невъзможна, тъй като нормалните делови отношения между двете страни бяха въпрос на бъдещи споразумения. Сделката за програмно осигуряване сключи „Хадрон“ — компанията на Ърл Брайън. Докато компютърните специалисти на компанията инсталираха програми във военния щаб на Аман21, те откриха, че йорданците притежават изобретена от французите програма за следене на движението на лидери на ООП. „Промис“ беше тайно включена към френската програма. В Тел Авив Рафи Ейтан скоро се сдоби с първите резултати, тъй като капанът се беше задействал и вече се знаеше кои лидери на ООП следят йорданците.
Следващият етап беше да се подготви план за изработването на „Промис“. Ясер Арафат се оказа идеалният кандидат и изборът падна на него. Председателят на ООП беше известен като особено загрижен за сигурността си. Той постоянно променяше плановете си. Никога не спеше в едно и също легло две поредни вечери. В последния момент променяше часа на храненето си.
Всеки път, когато Арафат се придвижваше, подробностите бяха вкарвани в таен компютър на ООП, но „Промис“ беше в състояние да проникне зад защитата на компютъра и да открие какви псевдоними и фалшиви паспорти използва. „Промис“ можеше да се добере до телефонните му сметки и да открие номерата, на които се обажда. След това щеше да провери тези номера чрез други обаждания, направени от тях. По този начин „Промис“ щеше да нарисува „картината“ на комуникациите на Арафат.
Когато той беше на път, информираше местните власти, отговарящи за сигурността, за своето присъствие и се предприемаха мерки, за да му бъде осигурена охрана, „Промис“ можеше да се сдобие с подробности, като проникне в компютрите на полицията. Където и да се намираше Ясер Арафат, нямаше да може да се укрие от „Промис“.
Рафи Ейтан обаче осъзна, че нито Ърл Брайън, нито неговата компания разполагат с нужните
