все по-острите въпроси относно връзките на Максуел с Мосад. На повърхността изплуваха и стари подозрения. Защитени от депутатския си имунитет, депутатите на парламента настояваха да разберат доколко Максуел беше запознат с операциите на Мосад във Великобритания. Според Виктор Островски „земята под краката на Максуел вече гореше“.
Островски твърди, че успехът на внимателно подготвяния план на Мосад за елиминирането на Максуел зависеше от това дали щяха да го убедят да отиде на среща, по време на която Мосад да нанесе своя удар. Този план твърде много напомняше заговора, довел до смъртта на Мехди Бен Барка в Париж.
На 29 октомври 1991 година на Максуел се обади катца в израелското посолство в Мадрид. Максуел беше помолен да замине за Испания на следващия ден и според Островски „човекът, който му се обадил по телефона, обещал, че нещата ще се оправят, така че паниката е излишна“. Максуел беше инструктиран да отлети за Гибралтар и да се качи на борда на своята яхта „Лейди Гизлейн“, след което да нареди на екипажа да отплава за Канарските острови „и там да очаква съобщение“.
Робърт Максуел се съгласил да следва инструкциите.
На 30 октомври четирима израелци пристигнаха в мароканското пристанище Рабат. Декларираха пред властите, че са туристи, дошли да прекарат почивката си, като се отдадат на подводен риболов и за целта наемат презокеанска моторна яхта. Те обаче потеглиха към Канарските острови.
На 31 октомври, след като Максуел акостирал в пристанището на Санта Крус на остров Тенерифе, той вечерял сам в хотел „Менси“. После към него за малко се присъединил някакъв мъж. Кой е бил той и за какво са говорили е част от мистерията, обгръщаща последните дни на Робърт Максуел. Малко след това Максуел се върнал на своята яхта и наредил на екипажа да отплават. През следващите тридесет и шест часа „Лейди Гизлейн“ плавала сред островите, без да се приближава до сушата, като се движела с непостоянна скорост. Максуел обяснил на капитана, че му трябва време да реши накъде да се отправят. Екипажът не си спомняше друг път Максуел да е проявявал подобна нерешителност.
В рубриката „Световна сензация“ с огромни заглавия на първа страница „Как и защо Робърт Максуел беше убит“ британското списание „Бизнес ейдж“ впоследствие писа, че под прикритието на нощта ударен екип от двама души прекосил с малка гумена лодка разстоянието от моторната яхта до „Лейди Гизлейн“, която проследил. След като се качили на борда, мъжете открили Максуел на задната палуба и го повалили дори преди той да успее да извика за помощ. После „единият от убийците инжектирал мехурче въздух в югуларната вена на Максуел. Мигове след това магнатът бил мъртъв.“
Авторите на статията в списанието правеха заключението, че тялото е било изхвърлено през борда и убийците незабавно се върнали на своята яхта. Едва след шестнадесет часа Максуел бил открит — достатъчно време едно боцване от игла да се заличи в резултат от проникването на вода в организма и от това, че целостта на кожата е нарушена от ухапвания на хищни риби.
Но сигурното беше, че през нощта на 4 срещу 5 ноември 1991 година проблемът на Мосад с Максуел бе потопен в студените дълбини на Атлантическия океан. Последвалото полицейско разследване и извършената от испанските власти аутопсия приключиха с много въпросителни. Защо само двама от единадесетчленния екипаж на яхтата бяха останали будни? Обикновено петима души поемаха нощната вахта. На кого Максуел бе изпратил множество факсове през онези часове? Какво се е случило с изпратените екземпляри? Защо екипажът с такова закъснение бе установил липсата на Максуел на борда? Защо бяха отложили да бият тревога още седемдесет минути? И до ден днешен на тези въпроси не са намерени убедителни отговори.
Тримата испански патолози, назначени да извършат аутопсията, поискаха жизненоважните органи и тъкани да бъдат изпратени в Мадрид за допълнителни тестове. Преди да бъде сторено това обаче, семейството на Максуел се намеси и настоя тялото да бъде балсамирано и изпратено незабавно със самолет в Израел, за да бъде погребано там. Твърде необичайно, но испанските власти изобщо не се възпротивиха.
Кой или какво беше убедило семейството да действа по този начин, и то незабавно?
На 10 ноември 1991 година погребението на Максуел се състоя на Маслиновия хълм в Ерусалим, където се погребваха най-почитаните от нацията герои. Церемонията по своята тържественост бе достойна за погребение на държавник. На нея присъства целият състав на правителството на страната, както и опозиционни лидери. Не по-малко от шест настоящи и бивши шефове на израелското разузнаване слушаха надгробното слово, произнесено от министър-председателя Ицхак Шамир, в което той заяви: „Думите не са достатъчно, за да изразят онова, което направи той за Израел.“
Сред опечалените имаше и един мъж, облечен от горе до долу в черно. Единственият разчупващ детайл в строгия му костюм беше бялата римска якичка на ризата му, носена от някои духовници. Роден в семейство на ливански християни, той приличаше на аскет — малко над метър и шестдесет и тежащ около четиридесет и пет килограма. Ала отец Ибрахим не беше обикновен свещеник — той беше служител на Държавния секретариат на Ватикана.
Дискретното му присъствие на погребението не беше израз толкова на почитта към паметта на Робърт Максуел, колкото на тайните връзки между Светия престол и Израел. Това беше поредна илюстрация на афоризма на Меир Амит, че сътрудничеството между разузнавателните служби няма граници.
11.
Сатанински съюзи
Идеята за папата като пожизнен управник с абсолютна власт, държавен и духовен глава, който не подлежи на какъвто и да било юридически или законодателен контрол, винаги е допадала на израелските министър-председатели. С помощта на пирамидалната монархическа структура папата използваше огромното си влияние, за да формира икономическите, политическите и идеологическите възгледи не само на вярващите католици, но и на света като цяло. Давид Бен Гурион веднъж бе казал: „Не обръщайте внимание на нелепостите за това, колко разногласия имало около папата — вижте само колко много хора може да призове на помощ.“
Най-примамлива за Мосад беше тайнствеността, която обгръщаше действията на Ватикана. Този прецизен и строго съблюдаван механизъм успешно забулваше всички дела на Светия престол. Нерядко минаваха месеци, преди да се проявят първите признаци за папска намеса в някоя дипломатическа инициатива, дори тогава рядко се разбираше каква е всъщност историята. Всеки един от генералните директори на Мосад се беше опитвал да вдигне това прословуто було. Ала опитите както на правителството на Израел, така и на Мосад да установят нормални работни отношения с Ватикана бяха учтиво, но твърдо отклонявани.
В действителност в самия Държавен секретариат на Светия престол (еквивалент на светското външно министерство) действаше силна антиизраелска фракция. Тези облечени в раса висши католически духовници неизменно се позоваваха на положението на Западния бряг и ивицата Газа като „окупирани територии“, а на Голанските възвишения като „анексирани“ от Сирия. Вечер, когато напускаха своя малък град държава, те посещаваха домовете на богати араби на римската улица „Виа Кондоти“ или присъстваха на коктейли в „Пиаца Навона“, където с безизразно изражение изслушваха мечтите им за изличаването на Израел от земята.
Свещениците обаче бяха безкрайно внимателни в изказванията си. Те бяха убедени, че еврейската държава има агенти навсякъде, които наблюдават, слушат, а може би дори снимат и записват. Едно от първите предупреждения, отправяно към всеки новоназначен в секретариата, беше да внимава да не бъде „шпиониран или разкрит, особено от агенти на страни, на които Ватикана твърдо отказва дипломатическо признание“. Израел беше в челото на този списък. При избирането си през 1978 година папа Йоан Павел II се погрижи Израел да си остане в същия този списък. Той възнамеряваше да обмисли признаването на пълен дипломатически статут на Израел едва когато затвърдеше позициите си.
Информацията, която папата получаваше за Израел, бе все така повлияна от контактите на неговите свещеници дипломати с арабите. След набезите си из Рим монсеньорите се връщаха на третия етаж на Апостолическия дворец — многолюдната като мравуняк, изкуствено осветена и недобре вентилирана задушна главна квартира на папската дипломатическа служба. Известна под името „Отдел за извънредни въпроси“, службата отговаряше за водената от Светия престол външна политика. Нейните двадесет „подотдела“ бяха задръстени от също толкова голямо количество документация, колкото и всяко друго външно министерство. Това говореше за разрастващите се в световен мащаб дипломатически интереси на
