Ватикана.
Отделът за Близкия изток заема няколко работни помещения, разделени на секции, с изглед към двора „Сан Дамасо“ — великолепно оформен площад в сърцето на големия дворцов комплекс. Сред първите документи, които отделът представи на новия първосвещеник, беше един изключително оспорван случай относно международния статут на Ерусалим и патронажа на Организацията на обединените нации, според който Ватиканът трябваше да се грижи за всички християнски гробници и свети мощи в града. Новината за това предложение достигна до Тел Авив в началото на 1979 година, след като бе получено ксерокопие от документ, предаден от един монсеньор на богат ливанец християнин, живеещ в Рим. Сред служителите на въпросния ливанец беше и един саяним на Мосад. Възникналата възможност Ерусалим да добие международен статут амбицира министър-председателя Менахем Бегин, който нареди на шефа на Мосад Ицхак Хофи да удвои опитите си за установяване на дипломатически контакти с Ватикана.
И двамата знаеха какво се беше случило последния път, когато Мосад се опита да направи това под прикритието на визита на предшественичката на Бегин — бележитата Голда Меир.
През 1972 година Голда Меир най-накрая получи отговор от папа Павел VI, че ще я приеме на кратка частна аудиенция. През декември същата година тя съобщи на министрите от кабинета по време на едно от седмичните им заседания, които продължаваха да се съмняват, че срещата ще доведе до нещо значимо, че е очарована от „марксисткия структурализъм на папството. Първо, то има почти безпрецедентна финансова мощ. На следващо място, то действа без политически партии или профсъюзи. Целият апарат на папството бе създаден, за да упражнява контрол. Римската курия контролира епископите, епископите контролират духовенството, а духовенството миряните. С множеството си секретариати, комисии и структури, папството представлява система, създадена, за да шпионира и информира!“
Датата за аудиенцията при папата беше определена за 15 януари 1973 година. Голда Меир беше уведомена, че ще има на разположение точно тридесет и пет минути насаме с първосвещеника. Накрая щяха да си разменят подаръци. Нямаше определен дневен ред за срещата, но Голда Меир се надяваше да убеди папата да посети Израел. Официалният повод щеше да бъде отслужването на тържествена меса за повече от стоте хиляди християни араби, които живееха в Израел. Тя обаче знаеше какъв огромен международен отзвук щеше да предизвика посещението му.
По съображения за сигурност нямаше да се правят предварителни съобщения за срещата. В края на посещението й на международната конференция на социалистите в Париж Голда Меир щеше да отпътува за Рим с чартърен полет на „Ел Ал“. Едва на борда на самолета на журналистите щеше да бъде съобщено, че тя заминава на посещение във Ватикана.
Шефът на Мосад Цви Цамир също отлетя за Рим, за да се погрижи за сигурността. Градът беше свърталище на терористични фракции както от Близкия изток, така и от Европа. Рим също се беше превърнал в подслушвателен пост за изпълнението на най-важната задача на Мосад в момента — откриването и ликвидирането на извършителите на жестокото убийство по време на Олимпийските игри в Мюнхен.
Цви Цамир командирова Марк Хеснер, един от най-способните му катци, в Рим, за да проучи многобройната арабска общност в града. В Милано, другия център на терористични групировки, шефът на Мосад изпрати Шаи Каули, също опитен катца. Цви Цамир запозна двамата си служители с подробностите за предстоящата визита и те го придружиха до Ватикана.
Когато на 10 януари 1973 година тримата мъже пътуваха с кола от Рим за Ватикана, те знаеха много повече за отдавнашната връзка на Светия престол с друга една разузнавателна служба, отколкото техните домакини подозираха.
През 1945 година представители на военновременното Управление на стратегическите служби (ОСС), предшественик на ЦРУ, бяха посрещнати „с отворени обятия“ във Ватикана по думите на Джеймс Джизъс Енгълтън, шеф на централата на ОСС в Рим. Папа Пий XII и Римската курия поискаха помощ от Енгълтън в похода на църквата срещу войнстващите комунисти. Помощта се изразяваше в това да бъде докарана на власт Италианската християндемократическа партия (ХДП). Ревностният католик Енгълтън употреби всичките си възможности, за да подкупва, изнудва и заплашва гласоподавателите да подкрепят въпросната партия. Той получи пълен достъп до службата на Ватикана за събиране на информация в цяла Италия, която нямаше равна на себе си в света. Всеки енорийски свещеник и неговият помощник докладваха за действията на италианските комунисти в техните енории. След като Ватиканът направеше оценка на информацията, тя незабавно се предаваше на Енгълтън, който от своя страна я изпращаше във Вашингтон.
Там тя бе използвана да подсили и без това огромния страх на Държавния департамент от заплахата, която Съветският съюз представляваше за Запада. Енгълтън получи нареждане да направи всичко по силите си, за да възпрепятства активистите от военновременната съпротива на Италианската комунистическа партия да вземат властта. Подобно на папата и Енгълтън не намираше покой при мисълта за световната комунистическа заплаха, която ще раздели земното кълбо на две части — капиталистическа и социалистическа. Тези две части никога нямаше да могат да съжителстват мирно. Още повече че самият Сталин беше изрекъл подобна закана.
Папата беше убеден, че италианските комунисти стоят начело на кампанията за унищожаване на църквата на всяка цена и с всички възможни средства. Редовните срещи между папа Пий XII и набожния Енгълтън се превърнаха в разговори, в които призракът на комунизма присъстваше все по-често. Папата непрестанно напомняше на Енгълтън, че трябва да убеди Съединените щати да направят всичко възможно, за да унищожат тази заплаха. Първосвещеникът, който олицетворяваше мира на земята, стана яростен пропагандатор на американската външна политика, която в крайна сметка доведе до студената война.
До 1952 година римската централа на днешното ЦРУ се ръководеше от друг ревностен католик — Уилям Колби, който след това пое дейността на ЦРУ във Виетнам. Колби създаде мощна мрежа от информатори в Държавния секретариат, както и във всяко паство и изповедалня на Ватикана. Той използваше тази мрежа в борбата на ЦРУ със съветските шпионски мрежи и подривна дейност в цял свят. Свещениците редовно снабдяваха Ватикана с информация. В страни като Филипините, където комунистите се опитваха да си поправят път сред нация от ревностни католици, ЦРУ успя да им нанесе успешен отпор. Папата разбираше необходимостта от насилствени мерки и беше съгласен, че ако Съединените щати не предприемат онова, което той назоваваше „печални, но необходими действия“, светът ще бъде обречен на десетилетия страдания.
През 1960 година ЦРУ постигна друг голям успех, когато кардинал Монтини от Милано, станал четири години по-късно папа Павел VI, съобщи на ЦРУ имената на свещениците в САЩ, за които Ватиканът смяташе, че не са достатъчно убедени във вредата от комунизма. Студената война беше в разгара си. Вашингтон беше обхванат от параноя. ФБР се впусна в гонения на набедените свещеници и мнозина от тях напуснаха страната, като се заселиха в Централна и Южна Америка. ЦРУ разполагаше със значителен фонд за подкупи, условно наричан „финансиране на проекти“, и правеше големи дарения на различни католически благотворителни организации, училища и сиропиталища. Пари бяха осигурени и за възстановяването на църковни сгради, собственост на Ватикана. Свещеници и монахини с проамерикански убеждения имаха възможност да пътуват безплатно на почивка. Италиански кардинали и епископи получаваха каси с шампанско и кошници с изтънчени деликатеси, докато Италия все още страдаше от продоволствена криза вследствие на Втората световна война. Неколцината поредни шефове на централата на ЦРУ в Рим бяха удостоявани от Ватикана с повече почести, отколкото посланиците на САЩ в Италия.
Когато Йоан XXIII беше избран за папа през 1958 година, той изненада цялата Курия (Гражданската служба на Ватикана) с думите, че походът срещу комунизма се е провалил и нареди на италианските епископи да станат „политически неутрални“. ЦРУ направо обезумя, когато папа Йоан XXIII забрани свободния достъп до Ватикана на неговите служители. Паниката в управлението се засили още повече, когато ЦРУ научи, че папата е започнал да посява семената на източна политика и е влязъл в предпазлив диалог със съветския лидер Никита Хрушчов. Според шефа на централата на ЦРУ в Рим: „Ватиканът вече не е така безрезервно предан на американската система. Светият престол е станал враждебно настроен и отсега нататък трябва да гледаме на действията му в такава светлина.“
Анализаторите на ЦРУ във Вашингтон подготвиха изчерпателни доклади със сензационни заглавия като „Връзките между Ватикана и комунизма“. През късната пролет на 1963 година централата в Рим докладва, че Светият престол ще установи пълни дипломатически отношения с Русия. Шефът на ЦРУ Джон Маккоун отлетя за Рим и направо нахълта в кабинета на папа Йоан XXIII с думите, че идва по настояване на първия
