да застане на колене. Защо тогава този път се бяха предали толкова лесно? Посолството в Банкок несъмнено беше идеална цел, която можеше да осигури на дейността им международна публичност и да привлече мнозина за каузата им. Почти сигурно в избора им на цел нямаше нищо случайно. Всяко действие на групировката беше част от нейната целенасочена подривна дейност срещу световния демократичен ред. В случая с посолството терористите бяха послушали съвета на своя гуру — Че Гевара, да поддържат жива омразата. Безпомощните заложници бяха изложени на яростни антисемитски нападки, но дали това не беше тактика за отвличане на вниманието? Дали в някоя друга страна не се подготвяше по-мащабна операция срещу Израел? Но къде и кога?
Цви Цамир продължаваше да размишлява върху тези въпроси, когато отлетя с Голда Меир за конференцията в Париж. Там той продължи да търси отговорите на въпросите, които сами се налагаха на вниманието му.
В ранните часове на 14 януари 1973 година неочаквано изтече информация. Един саяним от телефонната централа на Рим прехвърлил две телефонни обаждания от платен телефон в жилищния блок, където понякога отсядаха членове на ООП. Първото обаждане беше от Бари, а второто от Остия — пристанището на Рим. Разговорите бяха на арабски, но саянимът говореше езика. Човекът, който се беше обадил в Рим, бе съобщил, че е време „да достави свещичките за празничната торта“.
Тези думи убедиха Цви Цамир, че се касае за кодирана заповед, свързана с предстоящо терористично нападение. „Свещички за торта“ можеше да означава оръжие, а онова, което най-много приличаше на свещички, бяха ракетите. Ракетите бяха идеалното средство да бъде унищожен самолетът на Голда Меир.
Би било безсмислено да я предупреждава. Тя принадлежеше към породата на безстрашните жени. Ако алармираше Ватикана, срещата щеше да бъде отменена, тъй като последното нещо, което Светият престол би желал, беше да бъде замесен в терористично нападение, особено такова, в резултат на което църквата щеше да е принудена да анатемоса своите арабски приятели.
Цви Цамир телефонира на своите двама катци Хеснер и Каули, които го бяха придружили първия път до Ватикана, и нареди на Каули да отпътува от Милано за Рим. Едва тогава Цви Цамир, придружаван от малък екип на Мосад, който пътуваше с Голда Меир, отлетя за столицата. Настроението им ясно се усещаше в черния хумор на шефа на Мосад, че това може да се окаже наистина вечният град за Голда Меир.
В Рим Цви Цамир сподели опасенията си с шефа на ДИГОС — италианския отряд за борба с тероризма. Негови служители направиха полицейска хайка в апартаментите, откъдето бяха засечени обажданията до Бари и Остия. При обиска в един от апартаментите беше открит руски наръчник за изстрелване на ракети. През същата нощ екипи на ДИГОС, всеки придружаван от един катца на Мосад, извършиха обиск и в други апартаменти на членове на ООП. Но не откриха нищо, което да потвърди страховете на Цви Цамир. С пукването на зората и предстоящото пристигане на самолета на Голда Меир той реши, че ще концентрира търсенето в района във и около летището.
Малко след изгрев слънце Хеснер забеляза микробус „Фиат“, паркиран на една от пистите. Катцата нареди на шофьора на микробуса да излезе от него. Вместо това обаче задната врата се отвори и оттам се разнесоха изстрели. Хеснер остана невредим, но двама от терористите в задната част на микробуса бяха лошо ранени, когато той отвърна на стрелбата. Хеснер продължи преследването на шофьора, който побягна, и го хвана тъкмо когато той се опитваше да отвлече кола, и то не коя да е, а автомобила на Каули. Двамата катци на Мосад вързаха неудачния терорист в колата и потеглиха с висока скорост към микробуса, в който се намираше мобилният команден пост на Цви Цамир.
Шефът на Мосад вече беше получил съобщение, че във фиата са открити шест ракети, но освен това трябваше да разбере дали и другаде не са скрити още. Наложи се да пребият шофьора на микробуса, за да им издаде местоположението на втория комплект ракети. Цамир подозираше, че той е бил един от мъжете, осигурили подкреплението по време на клането в Мюнхен. Цви Цамир, Хеснер и Каули потеглиха с пълна скорост на север, а между тях лежеше проснат пребитият терорист.
Тогава забелязаха още един микробус, паркиран край пътя. Нямаше съмнение, че от покрива му се показваха върховете на три ракети, подготвени за изстрелване. В далечината пък се снишаваше боинг 747 — самолетът на Голда Меир, чиито отличителни знаци блестяха на слънцето и това го превръщаше лесна мишена. Без да забавя скоростта, Цви Цамир удари микробуса с тяхната кола и го катурна на една страна. Двамата терористи бяха почти смазани от тежестта на ракетите, които се стовариха върху тях.
Цамир спря само за да изхвърли на пътя до микробуса изпадналия в безсъзнание шофьор. След това се обади на отряда за борба с тероризма със съобщението, че е станала „интересна катастрофа и не е зле и те да наминат“, и продължи пътя си. За момент Цви Цамир се поколеба дали да не застреля терористите, но тяхната смърт щеше да причини голямо неудобство на Голда Меир при предстоящата й аудиенция с папата.
Голда Меир имаше усещането, че цялото бреме на света се е стоварило върху крехките плещи на папата и заплашва да прекърши дребната фигура, облечена в бяло. В края на аудиенцията в отговор на поканата й папа Павел VI отговорил, че ще посети Светите места и характеризирал своето управление като непрекъснато поклонничество. Когато тя го попита за вероятността Израел да установи официални отношения със Светия престол, той въздъхнал и казал, че „подходящият момент още не е настъпил“. Голда Меир му подарила подвързана със скъпа кожа книга за Светите места, а той й връчил копие на „Хюмане Витае“ с лично посвещение — енцикликата, в която той описва ръкополагането си за папа.
На излизане от Ватикана Голда Меир споделила със Цви Цамир, че Светият престол явно се ръководи по часовник, който отмерва времето различно от този на останалия свят.
Оцелелите терористи от „Черен септември“, участвали в клането на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен, бяха откарани в болница, а след като се възстановиха, им беше позволено да се завърнат в Либия. Няколко месеца по-късно всички те щяха да бъдат мъртви — убити от кидони на Мосад.
Библейското отмъщение „око за око, зъб за зъб“, за което Голда Меир даде разрешението си, срещна неодобрението на папа Павел VI, чието управление изцяло се основаваше на силата на прошката. Тази случка само затвърди още повече връзките на Ватикана с ООП, които Йоан Павел II продължи след избора си през 1978 година.
След встъпване в длъжност новият папа прие на няколко дълги частни аудиенции Ясер Арафат и неговите най-приближени помощници. По време на всички тези срещи папа Йоан Павел II всеки път изразяваше активната си подкрепа за борбата на Палестина за отечество. ООП, чийто щаб вече се помещаваше в Тунис, имаше постоянен представител в Държавния секретариат, а Светият престол разчиташе на своя пратеник в лицето на отец Иди Аяд, акредитиран към организацията.
Със своето протрито расо, влачещо се по пясъка на пустинята, и свещеническата си шапка, нахлупена над изпитото му лице, Аяд служеше еднакво предано и на папата, и на ООП. На стената над леглото си той беше окачил фотографии с лично посвещение от папа Йоан Павел II и от Ясер Арафат. Аяд беше помогнал през 1980 година на Арафат при съчиняването на писмо до папата, което толкова го бе зарадвало: „Моля ви, позволете ми да мечтая. Виждам ви как отивате в Ерусалим, обграден от завърналите се в Палестина бежанци, в ръце с маслинови клонки, които разпръсвате в нозете си.“
Аяд предложи Арафат и папата да си разменят жестове на учтивост в дните на най-свещените си празници: Арафат започна да изпраща поздравителни картички за Рождество Христово на папа Йоан Павел II, а папата от своя страна — картички за рождения ден на пророка Мохамед. Неуморимият отец успя да уреди и среща между външния министър на ООП и кардинал Касароли — държавния секретар на Светия престол. Отделът, който отговаряше за връзките с Близкия изток, беше разширен, а папските нунции — посланиците на Светия престол, получиха нареждане да убедят правителствата, към които бяха акредитирани, да подкрепят националистическите амбиции на ООП. Всички тези действия озадачиха Израел. Официалните контакти на страната все още бяха ограничени до редки визити на някой член на правителството и присъствие на папата за няколко минути.
Хладните отношения между двете страни се дължаха отчасти на един странен инцидент, случил се веднага след създаването на държавата Израел през 1948 година. Тогавашният държавен секретар на Ватикана беше изпратил емисар до главния прокурор на Израел Хаим Коен с молба Израел да разгледа отново процеса за Христос и да промени присъдата. След това Ватиканът щеше да признае официално държавата Израел. Коен си даваше сметка какво значение биха имали нормалните дипломатически
