Това бе само една от многобройните заплахи за живота на светия отец, които Ватиканът беше получил. По всеки сигнал беше направено разследване, доколкото това изобщо беше възможно. По-късно Магий щеше да признае: „Всъщност не ни оставаше друго, освен да седим и да чакаме. Иначе трябваше да затворим светия отец в противокуршумен кафез, когато се появява пред хората, но на това той никога нямаше да се съгласи. Така че не ни оставаше голям избор.“
В седемнадесет часа и осемнадесет минути изсвистя първият изстрел на площад „Св. Петър“.
Папа Йоан Павел II остана прав, вкопчен в перилата на автомобила. Изведнъж обаче се олюля. Първият изстрел на Мехмед Али Агджа беше проникнал в стомаха, причинявайки многобройни рани в тънките черва, долната част на дебелото черво, както и в мезентерия — тъканта, която свързваше червата с коремната стена. Папа Йоан Павел II инстинктивно затисна с ръка входното отверстие на раната, за да спре бликащата кръв. Лицето му се сгърчи от болка и той бавно започна да се свлича надолу. Всичко се разви за няколко секунди.
Вторият изстрел на Агджа уцели понтифекса в дясната ръка, която увисна безпомощно до тялото му. Белите му одежди се обагриха в яркочервена кръв. Третият куршум от деветмилиметровия пистолет улучи папата малко по-високо в дясната ръка.
Шофьорът на кампаньолата се извърна назад с невярващ поглед и зяпнала уста, неспособен да промълви и дума. Чибин му крещеше да се размърда. Един от помощниците на папата го прикри с тялото си. Автомобилът започна да си проправя път напред. Хилядното множество се олюля сякаш под напора на силен вятър. На мястото на покушението се чуваше едно-единствено изречение, което изразяваше шока и изумлението на присъстващите. На множество различни езици се носеше шепот на изумление: „Застреляха папата, застреляха папата…“
Чибин и хората му от охраната на Ватикана заедно с римските полицаи размахваха пистолети, крещяха заповеди и контразаповеди, търсеха стрелеца. Агджа разблъска тълпата, тичайки с пистолет в дясната ръка. Хората отстъпваха пред него. Изведнъж той захвърли оръжието. В същия момент го ритнаха в краката и той падна. Един полицай беше успял да се хвърли върху него и да го арестува. За момент и двамата останаха под телата на останалите притичали полицаи, струпали се върху тях като ръгбисти в борба за топката. Някои от полицаите ритаха и удряха Агджа, преди да го завлекат до полицейския микробус.
Папският автомобил продължаваше да пъпли през множеството към най-близката линейка, спряла до бронзовата порта на Ватикана. Ала в линейката нямаше кислороден апарат, затова папата беше прехвърлен във втора линейка, която се намираше наблизо. Бяха изгубени ценни минути.
Линейката потегли с включени светлини и сирени към най-близката до Ватикана болница — римската „Джемели“, където пристигна за рекордните осем минути. По време на пътуването папата не пророни дори и звук на отчаяние или омраза. Единствените му думи бяха на прочувствена молитва: „Дево Марийо! Дево Марийо!“
В болницата той беше качен незабавно в хирургичното отделение на деветия етаж, където имаше зала за предоперативна подготовка, операционна и реанимация. Тук проблемите се решаваха без паника, без нито едно излишно движение или дума. Към спешните случаи се подхождаше мълчаливо, при най-строга дисциплина. Тук може би раненият папа усети първия лъч на надежда.
Пропитите му с кръв одежди, фланела и бельо бяха срязани много внимателно, а окървавеният кръст, който висеше на дебел златен ланец, беше свален. Тялото му беше покрито с хирургически кърпи. Над него се протягаха облечени в ръкавици ръце, с които държаха инструментите за манипулациите, които екипът владееше до съвършенство.
След шестчасова операция папа Йоан Павел II вярваше, че е станало чудо и е бил спасен след намесата на една от най-почитаните в католическия свят светици — Девата от Фатима, чиито празник съвпадаше с деня на покушението срещу него.
През дългите месеци на възстановяване папата все по-често размишляваше кой беше наредил убийството му. Той държеше да се запознае с всяко едно доказателство на полицията и разузнавателните служби, сред които бяха ЦРУ, германската федерална разузнавателна служба (БНД), както и тайните служби на Турция и Австрия. Беше невъзможно да изчете цялата документация, тъй като тя съдържаше милиони думи под формата на доклади, изявления и оценки.
Нито един от тези документи не успя да даде отговор на въпроса на папа Йоан Павел II: кой беше пожелал смъртта му? Той все още нямаше отговор, когато Агджа беше изправен пред съда в Рим през последната седмица на юли 1981 година. Тридневното изслушване не хвърли светлина върху мотивите на атентатора. Агджа беше осъден на доживотен затвор. При добро поведение можеше да поиска помилване едва през 2009 година.
Две години след делото срещу Агджа папа Йоан Павел II получи най-сетне обещание да разбере отговора на въпроса, който продължаваше да го измъчва. Отговорът щеше да дойде от един свещеник, комуто папата имаше най-голямо доверие. Неговата титла бе „Нунцио апостолико кон инкаричи специали“. От нея обаче не личеше, че архиепископ Луиджи Поджи е естественият наследник на света на тайната папска политика, чиято специална задача и отговорност беше събирането на разузнавателна информация за комунистическа Европа. Хората във Ватикана го наричаха просто „шпионина на папата“.
От месеци Луиджи Поджи беше установил тайни контакти с Мосад. Едва неотдавна обаче, когато тези контакти вече бяха в напреднала фаза, той информира папата за начинанието си. Папа Йоан Павел II го поощри да продължава в същата насока. Тогава той се срещна с хора на Мосад във Виена, Париж, Варшава и София. Както свещеникът, така и катцата искаха да се убедят в онова, което им се предлагаше, и в онова, което очакваха един от друг. След всяка среща те се оттегляха за кратък размисъл, преди да направят следващия си ход.
Преди няколко дни те се видяха отново във Виена — града, който Луиджи Поджи и агентът бяха харесали за място на тайните си срещи.
Оттам Луиджи Поджи се завърна във Ватикана през една мразовита ноемврийска нощ на 1983 година с още по-смразяващия отговор на въпроса кой беше наредил на Агджа да убие папата.
12.
Благословени да са супершпионите
Една от масивните порти на Арката на камбаните вече беше затворена — начало на ритуала за затваряне на всички входове към Ватикана точно в полунощ, — когато тъмносиня лимузина „Фиат“ премина по павираната улица и освети с фаровете си двамата швейцарски гвардейци, които бяха на пост. Зад тях стоеше служител на „Виджили“. Един от войниците пристъпи напред и вдигна ръка отчасти за поздрав, отчасти за да даде знак на шофьора да спре. Те очакваха колата. Зад волана се виждаше познатото лице на един от шофьорите на Ватикана. Ала след опита за убийство на папата никой не се осмеляваше да поема рискове.
Шофьорът беше чакал цял час на летището в Рим да кацне самолетът от Виена, който имаше закъснение заради влошената метеорологична обстановка. Войникът се върна на мястото си и отдаде чест на пътника на задната седалка, скрит в сянката. Той не отвърна на поздрава.
Колата подмина базиликата „Св. Петър“ и продължи по павирания двор „Сан Дамасо“, преди да спре пред главния вход на Апостолическия дворец. Шофьорът побърза да отвори вратата на височайшия пътник. От колата слезе архиепископ Луиджи Поджи, целият в черно, с шал, прикриващ бялата му свещеническа якичка. Физически той много напомняше Рафи Ейтан — същите широки рамене и силни бицепси, същата плавна походка и поглед, студен като нощта.
Както обикновено Луиджи Поджи пътуваше с малък кожен куфар за личните си вещи и куфар с кодирани ключалки. Той се шегуваше понякога, че прекарва повече време задрямал на седалката си в някой самолет, отколкото в собственото си легло в просторния апартамент, който обитаваше в задната част на Апостолическия дворец.
Малко от пътуванията му напоследък завършваха с толкова важни резултати както последната му среща в стария еврейски квартал на Виена. В една сграда със стръмен покрив, само на няколко пресечки от службата на прославилия се в цял свят ловец на нацисти Симон Визентал, архиепископът изслуша захласнато мъжа, за когото се бяха уговорили да наричат само с малкото му име — Ели.
Луиджи Поджи вече беше свикнал със строгите предпазни мерки при контактите си с Мосад. Никой не се отнасяше толкова сериозно към сигурността, колкото служителите на Мосад. Единствената подробност от
