речите на Хомейни показа, че той и преди това е назовавал папа Йоан Павел II „предводител на кръстоносците“ и „предводителя папа“.
В крайна сметка визитата на папата премина без никакви инциденти. Името и снимката на Агджа влязоха в компютрите на множество разузнавателни служби, но не и на Мосад. Ото Кормек, служител със специално назначение от австрийската тайна служба, който по-късно водеше и разпитите за стрелбата срещу папата, сметна, че „не е необходимо да информират Мосад. Израел е последното място, където Агджа би отишъл.“
Разследването на Мосад разкри, че след бягството си от затвора Агджа е бил откаран в Иран, където е бил обработван идейно няколко месеца в различни тренировъчни лагери. От своите източници в лагерите Мосад успя да си състави реалистична картина за живота на Агджа по онова време.
Събуждаше се преди изгрев слънце. Лицето му беше изпито, а малките му хлътнали зачервени очи следяха зорко останалите новобранци, докато се събудят. Първите слънчеви лъчи осветяваха плакатите по стените на бараката — снимки на аятолах Хомейни и революционни лозунги, всеки един от тях замислен така, че да разпалва въображението на курсистите. Ефектът се подсилваше от песните, които звучаха по високоговорителя в бараката.
Облечен в шорти и потник, Агджа беше отблъскващ на вид. Големите му длани и стъпала не подхождаха на структурата на тялото му — вдлъбнат гръден кош, стърчащи лопатки на раменете, кльощави ръце и пищяли. Първото нещо, което правеше всяка сутрин, както и всички останали новобранци, беше да простре на земята молитвеното си килимче и да се просне три пъти по очи, като всеки път докосваше чело до земята и мълвеше името на Аллах, повелителя на света, всемъдрия, всемилосърдния, върховния властелин в деня на страшния съд. След това започваше да рецитира дългия списък от врагове, който инструкторът му го беше поощрил да напише. Списъкът набъбваше, имената в него бяха най-разнообразни — всички империалисти, НАТО и онези арабски страни, които бяха отказали да спрат доставките на петрол за Запада. Той призоваваше Аллах да унищожи Съединените щати, най-силната страна на земното кълбо, и нейния народ, като се молеше да му бъде отнето благоденствието, да бъдат потъпкани неговите ценности и обичаи, самият извор на съществуването им.
Накрая бе отредил място на религиозните си врагове, които го разяждаха отвътре като раково образувание. Той смяташе, че всички останали вероизповедания заплашват да унищожат вярата, която той изповядваше. Неговите инструктори му бяха внушили да концентрира омразата си до една доста позната фигура — мъж, облечен целия в бяло, който живееше в голям дворец, отвъд планините. Оттам той управляваше като всемогъщ халиф, издаваше укази и заповеди, на които се подчиняваха милиони хора. Този мъж ревностно разпространяваше своето омразно послание подобно на своите предшественици през последните деветнадесет века. Обграден с помпозност и слава, присвоил повече титли и от Аллах, този мъж беше познат като пръв служител на господа, патриарх на Запада, наместник на Христос на земята, епископ на Рим, суверен на града-държава Ватикан, върховен първосвещеник, Негово светейшество папа Йоан Павел II.
Мехмед Али Агджа получи обещанието, че когато настъпи подходящият момент, той ще има привилегията да убие папата. Неговите инструктори непрекъснато му повтаряха, че няма никакво съвпадение в обстоятелството, че папата е заел поста почти по същото време, когато техният любим и тачен Хомейни е освободил Иран от режима на шаха. „Неверникът в Рим“, както Агджа беше научен да нарича папа Йоан Павел II, се беше опитал да унищожи революцията, която аятолахът беше обявил в името на свещения Коран.
В това обвинение имаше зрънце истина. Папа Йоан Павел II не беше пестил сурови хули срещу исляма и опасностите, които по негово мнение криеше това вероизповедание в своята фундаменталистка форма. По време на едно свое посещение във фабриката „Оливети“ в Ивреа, Италия, папа Йоан Павел II беше озадачил работниците с един импровизиран пасаж в речта си:
Онова, на което Коранът учи хората, е агресия. Онова, на което ние учим хората, е мир. Разбира се, винаги съществува факторът човешка природа, който обезсмисля всяко религиозно послание. Въпреки че хората могат да тръгнат по лош път, водени от пороци и лоши навици, християнството внушава мир и любов. Ислямът е религия, която безмилостно атакува. Ако първият урок, който се втълпява на една общност, е агресията, това е поощряване на най-лошите страни на човешката природа, които се крият във всеки един от нас. А вие знаете до какво води това — тези хора ще ни нападнат.
През януари 1981 година Агджа замина за Либия. В началото Мосад останала учудена от избора на посоката, докато един информатор от Триполи не откри, че по това време в страната пребивава дезертирал низвергнат от ЦРУ офицер на име Франк Търпил. Търпил бил обвинен от Голямото жури във Вашингтон, че е снабдявал с оръжие Либия, участвал е в заговор за убийството на един от противниците на Кадафи в Кайро и е вербувал бивши американски военни пилоти да летят с либийски самолет и зелени барети, които да ръководят тренировъчните лагери за терористи на Кадафи. В Либия той инструктирал терористите как да се предпазят да не бъдат засечени от западните разузнавателни служби. После Търпил продължил към Бейрут, където потънал вдън земя. Мосад предполагаше, че е бил убит, след като е станал непотребен.
Мосад знаеше, че контактът на Агджа с Търпил е бил подготвен от неговите наставници в Техеран. Информацията за това изтекла към КГБ след опита за убийство на папа Йоан Павел II, което дало възможност на руснаците да обвинят ЦРУ в режисирането на заговора. Подобно на Мосад и КГБ разполагаше с превъзходно обучен отдел за водене на психологическа война. Измислиците за ЦРУ изпълваха дълги вестникарски колони и часове в ефир. За да размътят още повече водата, моллите от Техеран уредиха, след като Агджа напусна Либия през февруари 1981 година, да пристигне в София, България. Там той се срещна с хора, които му казаха, че са представители на местните тайни служби, но така и не представиха доказателства, които да потвърждават принадлежността им към тях. Разгневено от опитите на КГБ да го опетни, ЦРУ отвърна с обвинението, че българите са направлявали Агджа по заповед на Кремъл.
Според Мосад ситуацията напълно отговаряше на античната максима „Разделяй и владей“. Мосад не само бе в състояние да дискредитира ЦРУ пред Ватикана, но най-сетне се откриваше възможност да привлекат вниманието на папата, като прокарат своята версия за заговора като най-меродавна. Оттам нататък всичко щеше да потръгне — служителите на Мосад щяха да имат достъп до забележителната мрежа за събиране на информация към държавния секретар, катците можеха да работят със свещеници и монахини и ако се наложи, да ги използват за целите си. А когато се появеше възможност, електронни подслушвателни устройства щяха да бъдат заредени на всички онези места, които Цви Цамир лично бе набелязал и посочил.
Когато одисеята на Мехмед Али Агджа беше напълно сглобена в Тел Авив, Наум Адмон се зае да открие отговора на единствения въпрос, който можеше да сбъдне всичките му въжделения. За тази цел той отново прибягна до компютърно издирване. Един от „оцелелите шпиони“ на Рафи Ейтан — католик, който живееше в Мюнхен, беше споменал за необикновената роля, която Луиджи Поджи играеше в папството. Тогава Наум Адмон повика Ели и му нареди да се свърже с Луиджи Поджи.
Сега, две години след като Агджа беше стрелял по папата, архиепископът разказваше на папа Йоан Павел II всичко онова, което Ели му беше доверил.
Един месец по-късно, на 23 декември 1983 година, в четири и половина сутринта, почти три часа преди светлините на коледното дърво на площад „Св. Петър“ да бъдат изключени за през деня, папата беше събуден от своя камериер.
Спалнята беше учудващо малка. Стените й все така бяха облицовани с пастелните текстилни тапети, който предшественикът му бе харесвал. Дървеният под, който блестеше от пастата за лъскане, беше покрит отчасти от постелка, изтъкана от полски монахини. На стената над леглото, в което четирима от предшествениците на папа Йоан Павел II бяха дочакали сетния си час, висеше разпятие. На другата стена меко сияеше прекрасна картина, изобразяваща светата майка. И двете бяха дар от Полша. Както папският камериер, така и другите посетители в този ранен час, обикновено някой свещеник от администрацията, дошъл с новини, които не можеха да чакат, с облекчение забелязваха, че папа Йоан Павел II е възвърнал част от предишната си енергичност и жизненост.
Както обикновено папата започна деня си, коленичил на молитвеното столче в личния си параклис. След
