личен характер, която той знаеше за Ели, беше, че говори свободно няколко езика. Той бе човекът, който най-накрая му съобщи отговора на въпроса кой е поръчал покушението срещу папа Йоан Павел II.
От друга страна, задачата на Луиджи Поджи беше толкова секретна, че в Ануарио понтифицио — регистъра на Ватикана, в който се записваха имената и длъжностите на всички служители, нямаше никакъв знак, че повече от двадесет години архиепископът си беше създал свои собствени, изпробвани и проверени тайни канали, които стигаха чак до Кремъл, Вашингтон и коридорите на властта в Европа. Той беше един от първите, които научиха, че съветският лидер Юри Андропов бавно гасне от хроничен хепатит. Луиджи Поджи ръководеше римската мисия в Женева, помещаваща се в едно имение от XIX век, запасено неслучайно с огромни количества водка и хайвер. Точно там архиепископът разбра от източници от първа ръка, че Москва се готви да демонтира ядрените си бойни глави, насочени към Европа, ако Вашингтон промени безкомпромисната си позиция в преговорите за разоръжаване. Тази новина беше съобщена на шефа на централата на ЦРУ по време на редовната му късна петъчна среща с папата. През последните две десетилетия Луиджи Поджи снабдяваше папите с ценна информация, която им даваше възможност да преценяват и анализират по-надеждно сведенията, получавани от други източници. Архиепископът притежаваше умение, рядко срещано дори сред дипломатите, да прави уравновесена и бърза преценка на информацията от десетки източници на десетки езици, повечето от които владееше перфектно.
По време на следващата си среща с Ели, Луиджи Поджи говореше с характерния си тих глас, негова запазена марка открай време, кафявите му очи преценяваха обстановката, а преди да зададе поредния си въпрос, той стискаше устни. Спокойствието и увереността не му изневеряваха нито за миг.
През тази мразовита нощ обаче припряност и вълнение се долавяха в походката му, макар да беше уморен до смърт от пътуването. Луиджи Поджи влезе в Апостолическия дворец, подмина агентите на „Виджили“ и швейцарската стража, които, верни на задълженията си, го изпратиха с напрегнати погледи, и взе асансьора към папското жилище.
Икономът на папата въведе Поджи в кабинета на Светия отец. Плътните лавици с книги в стаята подсказваха за разностранните интереси на папата. Наред с подвързаните в кожа полски издания на класически творби и трактатите на теолози и философи имаше и броеве от „Интернешънъл дифенс ривю“, както и книги с необичайни за това свято място заглавия като „Проблеми на бойната готовност“ или „Военният баланс и изненадващото нападение“. Цялата тази литература говореше за убеждението на първосвещеника, че главният враг на света през 1983 година си оставаше неизменно съветският комунизъм.
Папа Йоан Павел II никога не пропускаше възможността да напомни на служителите си, че преди да е настъпило новото хилядолетие, в света ще се случи нещо „решаващо“. Той отказваше да даде повече подробности и да отговори на въпроса какво ще бъде това събитие, като поклащаше голямата си глава и казваше, че всички те трябва да се молят църквата да не бъде победена от комунизма или секуларизма, който властваше в страни като Съединените щати, Германия и Холандия. Той твърдеше, че животът му е бил пощаден на площад „Св. Петър“, за да поведе борбата наново.
Луиджи Поджи знаеше, че именно подобни тежнения влияеха най-силно на папата както в духовен, така и във физически план. След като се поздравиха, Поджи забеляза, че далеч от хорските очи папа Йоан Павел II някакси се отдръпваше от света и се затваряше в себе си. Куршумите на Агджа бяха поразкъсали не само плътта и костите му, но му причиниха и емоционални рани, които го правеха самовглъбен и понякога отвлечен.
Луиджи Поджи седна с ръце на коленете, положение, което заемаше винаги, когато трябваше да съобщава мрачни новини, и започна да разказва история, започнала още в първите седмици, след като Агджа бе стрелял по папата.
Когато до Тел Авив достигнаха новините за случилото се на площад „Св. Петър“ следобеда на 13 май 1981 година, първата реакция на генералния директор на Мосад Ицхак Хофи беше, че стрелбата е дело на някой фанатик. Колкото й шокиращ да беше инцидентът в Рим, той нямаше пряка връзка с настоящите проблеми и задачи на Мосад.
Арабите в Израел ставаха все по-радикално настроени, докато в същото време евреите екстремисти, направлявани от членове на партията Кахане Каш, ставаха все по-настъпателни. Навреме беше разкрит и предотвратен заговор за взривяването на най-свещената мюсюлманска гробница в Ерусалим — Купола на скалата. Последиците от евентуален успешен атентат биха били непредвидими. Войната в Ливан продължаваше въпреки непрекъснатите американски дипломатически совалки между Дамаск, Бейрут и Ерусалим. Министър-председателят Бегин беше представител на партия, решена да поведе „окончателна“, открита война с ООП. Убийството на Ясер Арафат продължаваше да стои на дневен ред в Мосад. През същия месец, когато беше ранен папата, имаше два неуспешни атентата срещу лидера на ООП.
Фактът, че буквално всички западни разузнавателни служби разследваха стрелбата по папата, повлия върху решението на Хофи да държи Мосад далеч от проблема. Той очакваше в крайна сметка да научи мотивите за атентата от някоя от същите тези служби.
Ицхак Хофи все още очакваше информация, когато през септември 1982 година беше заменен на поста си от Наум Адмон. Адмон беше от полски произход, родителите му бяха емигранти средна ръка от малко градче, близо до Гданск, и той не питаеше случаен интерес към католическата църква. Докато работеше под прикритие в Съединените щати и Франция, той беше видял на практика колко могъщо може да бъде влиянието на църквата. Рим активно беше спомогнал един католик — Джон Ф. Кенеди, да бъде избран в Белия дом. Във Франция църквата също продължаваше да играе важна роля в политиката.
Веднага щом встъпи в длъжност, Адмон нареди да му бъде донесена папката с информацията за атентата срещу папата. В нея имаше главно изрезки от вестници и доклада на един катца в Рим, който не съдържаше много сведения. Беше странно, но усилията на шестте тайни служби, които извършваха разследването, включително и разпитите на Агджа в строго охраняваната му килия в римския затвор „Ребибия“, не се увенчаха с особен успех. Адмон реши да започне свое собствено разследване.
Уилям Кейси, който тогава заемаше поста генерален директор на ЦРУ, по-късно щеше да посочи като най-вероятна причина за това решение, че „Мосад може би е съзрял възможност за установяване на контакти с Ватикана. Адмон е сметнал, че може да открие нещо, което да послужи за разменна монета в преговорите със Светия престол.“
По време на неуспешния опит на Голда Меир за установяване на дипломатически отношения с Ватикана Цви Цамир организира постоянно присъствие на Мосад в Рим с цел да проникне във Ватикана. Тайната квартира беше разположена в близост до израелското посолство, но катцата се провали в опитите си да вербува свещеници за информатори. По-голяма част от сведенията му бяха клюки, разпространявани из барове и ресторанти, посещавани често от служители на Ватикана. Той не отбеляза никакъв напредък и със завист наблюдаваше как шефът на централата на ЦРУ в Рим влизаше във Ватикана за редовната си късна петъчна среща с папата. Тези срещи бяха възобновени веднага щом папа Йоан Павел II се възстанови след операцията.
По време на възстановяването му кардинал Агостино Касароли, който заемаше високия пост държавен секретар, ръководеше делата на Ватикана. Катцата беше чул, че Касароли е изразил някои доста кратки мнения относно стрелбата — ЦРУ трябвало да знае за Агджа и за заговора. Катцата изпрати в Тел Авив доклад за становището на държавния секретар.
Сред американската разузнавателна общност се ширеше мнението, че Агджа е дръпнал спусъка в изпълнение на заговор за покушение срещу папата, режисиран от КГБ. В доклад с гриф „Строго секретно“, озаглавен „Опитът на Агджа да убие папата: Въпросът за съветското участие“, се изтъкваше страхът на Москва, че първосвещеникът може да запали огъня на полския национализъм.
През 1981 година обаче профсъюзът „Солидарност“, ръководен от Лех Валенса, съсредоточи усилията си върху работниците в промишлеността и официалните власти бяха подложени на изключително силен натиск от страна на Москва да ограничат синдикалната дейност.
Папата посъветва Валенса да не предприема нищо, което би довело до пряка съветска военна намеса. Папа Йоан Павел II подтикна умиращия кардинал на Полша Щефан Вишински да увери комунистическите лидери, че първосвещеникът няма да позволи на „Солидарност“ да престъпи чертата. Когато синдикатът насрочи всеобща стачка, кардинал Вишински се просна в краката на Валенса в кабинета му, сграбчи слисания докер за крачола и заяви, че е решен да остане в това положение до смъртта си. Валенса отмени стачката.
