това се избръсна, изкъпа и облече дрехите, които слугата му беше подготвил — тежки вълнени одежди с късо наметало на раменете, бяла свещеническа риза, три-четвърти бели чорапи, кафяви обувки и бяла шапчица на темето. Той беше готов за посещението си при Агджа в римския затвор „Ребибия“.
Срещата щеше да се състои по молба на папата и имаше за цел по думите му да бъде „акт на прошка“. Всъщност папа Йоан Павел II искаше да разбере дали информацията на Мосад е вярна. До затвора го закара същият шофьор, който седеше зад волана на папския автомобил на площад „Св. Петър“, когато Агджа стреля по него. Придружавана от ескорт на римската полиция, лимузината се отправи през града в североизточна посока към затвора. Зад тях караше кола с няколко журналисти, сред които бях и аз, авторът на тази книга. Бяхме поканени да присъстваме на историческия момент, когато папата и човекът, който стреля по него, щяха да се срещнат лице в лице.
Два часа по-късно папа Йоан Павел II беше допуснат в строго охраняваното крило на „Ребибия“. Той мина сам по коридора към отворената врата на килия Т4, където Агджа го очакваше. Репортерите останаха в другия край на коридора. До тях стояха и надзиратели от затвора, готови да влязат в килията, ако Агджа се опита да заплаши с нещо живота на своя височайш посетител.
Когато папата протегна дясната си ръка, Агджа понечи да я стисне, после се поколеба, и се наведе да целуне Пръстена с рибаря. След това хвана ръката на папата и я постави за малко на челото си.
— Вие сте Мехмед Али Агджа, нали?
Папата зададе въпроса си тихо. Той знаеше, че Агджа е научил италиански в затвора.
Отговорът му беше придружен от бърза усмивка, сякаш се притесняваше да признае кой е в действителност.
— А, това ли място обитавате?
Папа Йоан Павел II огледа килията, искрено заинтересуван къде ще прекара остатъка от живота си неговият несполучил убиец.
Папа Йоан Павел II се настани на един стол до вратата на килията. Агджа седна на леглото си, като потриваше нервно ръце.
— Как се чувствате?
Интересът на папата към здравето на Агджа прозвуча почти бащински.
— Добре.
Изведнъж Агджа започна да говори бързо, многословно, но тихо, така че само папата да може да го чува.
Изражението на папа Йоан Павел II ставаше все по-замислено. Беше склонил лице близо до това на Агджа и отчасти го скриваше от погледа на надзирателите и журналистите.
Агджа шепнеше нещо в лявото ухо на папата. Папата поклати едва доловимо глава. Агджа направи пауза, на лицето му се изписа несигурност. С бързо и отсечено движение на дясната ръка папа Йоан Павел II го подкани да продължи. Двамата мъже бяха толкова близо един до друг, че главите им почти се докосваха. Устните на Агджа мърдаха едва доловимо. На лицето на папа Йоан Павел II беше изписана болка. Той затвори очи, сякаш това щеше да му помогне да се съсредоточи по-добре.
Изведнъж Агджа спря по средата на изречението. Папа Йоан Павел II не отвори очи. Помръднаха единствено устните му. Думите му долови само Агджа.
Турчинът поднови разказа си. След няколко минути папата направи повторно рязко, отсечено движение с ръка. Агджа млъкна. Папа Йоан Павел II постави лявата си ръка на челото си, сякаш искаше да скрие погледа си от Агджа.
Тогава папа Йоан Павел II стисна младия мъж за рамото, сякаш му благодареше за казаното. Разговорът продължи точно двадесет и една минути. Папата се изправи бавно на крака. Той протегна ръка и даде на Агджа да разбере, че трябва да направи същото. Двамата мъже се спогледаха продължително. Папата прекъсна драматичния миг, като бръкна в джоба на одеждите си и извади мукавена кутийка, на която беше изрисуван папският кръст. Даде я на Агджа. Той я оглеждаше озадачено и въртеше кутийката в ръката си.
Папата чакаше. Устните му бяха разтегнати в най-нежната усмивка. Агджа отвори кутийката. Вътре имаше една молитвена броеница от сребро и седеф.
— Благодаря ви — промълви трогнато Агджа.
— Нищо. Нищо — отвърна папата. Наведе се и каза няколко думи на Агджа.
После, без нито дума повече, първосвещеникът напусна килията.
По-късно един от говорителите на Ватикана каза: „Али Агджа е запознат със заговора само на определено равнище. На по-висше равнище той не знае нищо. Ако наистина е имало конспирация, тя е замислена от професионалисти, а професионалистите никога не оставят следи. Никога няма да знаем със сигурност кои са истинските подбудители.“
Не се случваше за пръв път Ватиканът да спестява истината. Агджа потвърди сведенията на Луиджи Поджи от Мосад — заговорът за убийството на папата е бил замислен в Техеран. Това щеше да промени отношението на папа Йоан Павел II както към исляма, така и към Израел. Той продължаваше да повтаря на служителите си, че неизбежният близък конфликт няма да е между Изтока и Запада, Съединените щати и Русия, а между ислямския фундаментализъм и християнството. Пред обществеността внимаваше да не смесва понятия като ислям, вяра и ислямски фундаментализъм.
В Израел анализаторите на Мосад съзряха в новата нагласа на папата първия знак, че доказателствата, представени на Луиджи Поджи, са били приети. Макар да не последва покана към Мосад за сътрудничество в пропагандиране на новата доктрина на папа Йоан Павел II за света, първосвещеникът се беше убедил в ползата от диалога между Ели и Луиджи Поджи. В Тел Авив Адмон нареди на Ели да продължи да контактува активно с Луиджи Поджи. Те се срещаха в различни европейски градове, понякога в местното израелско посолство, друг път в папския нунциат. Разговорите обхващаха много наболели теми, но най-често се съсредоточаваха върху два проблема — ситуацията в Близкия изток и желанието на папата да посети Палестина. С тези два въпроса бяха свързани и несекващите усилия на папа Йоан Павел II ООП да се установи най-накрая някъде за постоянно.
Луиджи Поджи даде ясно да се разбере, че папата харесва Ясер Арафат и се интересува от личността му. Папа Йоан Павел II не споделяше вижданията на хора като Рафи Ейтан, Давид Кимше и Ури Сагуй, че лидерът на ООП по думите на Ейтан е безмилостен убиец и „палач за еврейските жени и деца, човек, който би убил с голи ръце“.
Според първосвещеника, отраснал по време на героичната полска съпротива срещу нацистите, Арафат беше ужасяваща жертва на обществена несправедливост, харизматична фигура, която успяваше да избегне многобройните опити на Мосад да го убие. Луиджи Поджи преразказа на Ели как Арафат веднъж споменал на папа Йоан Павел II, че е развил шесто чувство „и дори нещо като седмо“ — кога е в опасност. „Такъв човек заслужава да живее“ — беше казал Поджи на Ели.
Въз основа на подобни разкази Ели придоби по-ясна представа за начина на мислене на папата. Папа Йоан Павел II обаче не вярваше само на думи в историческата истина, че еврейските корени на християнството не трябва да бъдат забравяни, както и че антисемитизмът, толкова разпространен в неговата обична Полша, трябва да бъде изкоренен.
През май 1984 година Луиджи Поджи покани Ели във Ватикана. Срещата между двамата продължи часове в кабинета на архиепископа в Апостолическия дворец. И до ден днешен никой не знае за какво са си говорили.
В Израел за пореден път назряваше скандал, в който щеше да бъде намесена и разузнавателната общност. Месец преди това, на 12 април 1984 година, четирима терористи от ООП отвлякоха автобус с тридесет и петима пътници, който бяха отклонили към град Ашкелон в южната част на страната. Официалната версия за инцидента беше, че агенти на Шин Бет са нахлули в автобуса и по време на последвалата престрелка са убили двама терористи, а други двама, тежко ранени, са починали от раните си на път за болницата.
Вестниците отразяваха случилото се със снимки на терористите, които видимо не изглеждаха сериозно ранени, докато ги извеждаха от автобуса. Оказа се, че агенти на Шин Бет ги пребили до смърт в линейката. Репутацията на Мосад, която не беше замесена директно, беше опетнена, след като международната общественост осъди гневно инцидента.
На фона на тези събития Луиджи Поджи обясни на Ели, че не може да става и дума папата да установи
