Две групи агенти работеха независимо една от друга в доста многобройната нигерийска общност. Хората на Юсуфу се представяха за бежанци от новия режим, а катците — за симпатизанти на стремежите на чернокожите африканци да свалят режима в ЮАР. Постепенно те ограничиха търсенето в Западен Лондон в района около Хайд парк, където живееха в изгнание много богати нигерийци. Започнаха да преглеждат избирателните списъци, до които имаше свободен достъп в районите на кметството. Всеки път обаче удряха на камък.
Седем месеца след бягството си от Лагос Дико най-накрая се появи. На 30 юни 1984 година един катца, който шофираше по натоварената пътна артерия Куйнсуей, недалеч от Бейзуотър роуд, забеляза мъж с описанието на Умару Дико. Той изглеждаше остарял и отслабнал, но широкото му лице и черните като въглени очи не можеха да бъдат сбъркани, затова катцата не се подвоуми.
Намери място за паркиране и проследи пеша Дико близо до една къща на Дорчестър теръс. Адмон бе уведомен незабавно. Той нареди непрекъснато наблюдение на къщата. През първите три дни на юли 1984 година двама оперативни работници непрекъснато наблюдаваха Дико. Междувременно нигерийците използваха посолството си в Лондон като база за организиране и подготовка на акция по отвличане, наподобяваща операцията на Рафи Ейтан за залавянето на Адолф Айхман.
Необичайното в случая беше, че ключова роля в операцията играеше външен човек — уважаваният лекар Леви-Арие Шапиро, консултант анестезиолог и главен лекар на интензивното отделение в болница „Хашарон“ в Тел Авив. Той беше вербуван от Александър Барак, катца, като заложи на патриотичните чувства на лекаря. Шапиро се беше съгласил да лети до Лондон и да похарчи хилядата долара, дадени му от Барак за медицинско оборудване, между които упойващи средства и интубационна тръба. В Лондон щеше да получи допълнителни инструкции. Шапиро отказа да приеме такса за услугите си, като заяви, че за него е чест да работи за Израел. Друг катца, Феликс Абитол, пристигна в Лондон с полет от Амстердам на 2 юли. Той нае стая в хотел „Ръсел скуеър“. Първата му заповед към ръководителя на нигерийския екип майор Юсуфу беше да наеме каравана. Един от хората на Юсуфу избра яркожълта. И като че ли от този момент нататък планът се задейства.
Късно вечерта на 3 юли товарен самолет 707 на нигерийските авиолинии кацна на летище „Станстед“, петдесет километра североизточно от Лондон. Той пристигнал от Лагос празен. Пилотът съобщи на летищните власти, че очаква дипломатически багаж от посолството в Лондон. С екипажа на самолета пътуваха и няколко човека от нигерийските служби за охрана, които се представиха открито и казаха, че задачата им е да охраняват багажа. За присъствието им бе уведомено специалното звено на Скотланд ярд. През последния месец имаше няколко оплаквания, че военният режим в Лагос заплашва изгнаници в Лондон. Властите забраниха на нигерийските служители от службите за охрана да напускат летището. Като се изключат посещенията до кафенето на терминала, те бяха помолени да останат на борда на самолета.
В късните сутрешни часове на следващия ден яркожълтата каравана напусна гаража в Нотинг хил гейт, нает от един от нигерийците. Зад волана седеше Юсуфу. В задната част до един кош беше приклекнал доктор Шапиро. До него се бяха свили Барак и Абитол. Капитанът на самолет 707 на летище „Станстед“ съобщи по обяд на властите на летището, че излита за Лагос в три часа същия следобед. В митническата декларация беше вписан товар от два коша с „документация“ за Министерството на външните работи в Лагос. Документите осигуряваха дипломатически имунитет и на двата товара.
Малко преди обяд караваната беше паркирала пред къщата на Дорчестър теръс. След минута Умару Дико излезе, за да обядва със свой приятел в един ресторант наблизо. От прозореца го наблюдаваше личната му секретарка Елизабет Хейс. Когато тя се махна от прозореца, задната врата на караваната се отвори и „двама с тъмни кожи сграбчиха Дико и го вкараха вътре. Той успя само да извика нещо, но нигерийците се качиха бързо в караваната и тя потегли с бясна скорост.“
След като се опомни, секретарката набра телефона за спешни случаи 999. Полицаите пристигнаха след няколко минути, а веднага след тях и командирът на отряда за борба с тероризма към Скотланд ярд — Уилям Хъкълсби. Той предполагаше какво е станало. Всички пристанища и летища бяха вдигнати под тревога. Според Хъкълсби ситуацията сама по себе си беше трудна и много специфична. Ако Дико бе отвлечен от нигерийския режим, случаят щеше да се превърне в деликатен политически въпрос. Форин офис беше вдигнат под тревога, както и Даунинг стрийт. Хъкълсби получи заповед да предприеме всякакви действия, които сметне за уместни.
Малко преди три часа следобед караваната пристигна на товарния терминал на летище „Станстед“. Юсуфу размаха нигерийския си дипломатически паспорт пред митническите служители. Те проследиха съвсем формално товаренето на двата коша на борда на самолета. Ала изведнъж един от служителите, Чарлс Мороу, забеляза нещо съмнително: „Имаше нещо странно в единия от кошовете. Чух шум от него. Ама че работа! Тогава си помислих, че независимо от дипломатическия имунитет трябва да проверя какво има вътре“ — спомня си той по-късно.
Кошовете бяха свалени от самолета и внесени в един от хангарите въпреки яростните протести на Юсуфу, че те са неприкосновен дипломатически багаж. В първия кош бе открит Умару Дико, завързан и в безсъзнание от упойващите лекарства. До него седеше доктор Шапиро със спринцовка в ръка, готов да увеличи дозата на Дико във всеки един момент. В гърлото на Дико имаше интубационна тръба, която да попречи да се задуши, в случай че повърне. В другия кош пък седяха свити Барак и Абитол.
На процеса и двамата агенти упорито поддържаха версията, че били наети от група нигерийски бизнесмени, които искали Дико да бъде върнат в родината си и да бъде изправен пред съда. Един от най- видните и скъпоплатени адвокати във Великобритания, Джордж Кармен, кралски съветник, е нает да ги защитава. В своята заключителна реч пред съдебните заседатели той заяви: „Може би най- правдоподобното обяснение е, че израелските разузнавателни служби така и не успяха да останат настрани в операцията.“
Обвинението не представило никакви доказателства за вината на Мосад. То оставило съдията сам да стигне до това заключение в своето изложение. Той се обърна към съдебните заседатели с думите: „Всичко сочи, че пръст в цялата тази работа има израелската разузнавателна служба Мосад.“
Барак е осъден на четиринадесет години затвор, а доктор Шапиро и Абитол — на по десет. Юсуфу получи присъда от дванадесет години затвор. Всички те бяха освободени предсрочно за добро поведение и тихомълком депортирани в Израел. Както и за други преди тях, служили вярно на Мосад, службата се погрижила да останат далеч от прожекторите, за да не се налага да отговарят на неудобни въпроси като например защо доктор Шапиро, който така явно беше нарушил Хипократовата клетва, продължаваше да практикува лекарската си професия и кои всъщност са неговите пациенти.
МИ5 обаче предупредили Наум Адмон, че при още една такава грешка и ще започне да гледат на Мосад като на вражеска разузнавателна служба. Ала по това време шефът на Мосад беше подготвил още една операция, която да напомни на Великобритания кои са всъщност истинските й врагове, като същевременно спечели съпричастие към каузата на Израел.
14.
Бомба в чантата на камериерка
През една безоблачна февруарска утрин на 1986 година два израелски изтребителя на ВВС връхлетяха върху един лиърджет с либийска регистрация, изпълняващ полет между Триполи и Дамаск. Гражданският самолет летеше в международното въздушно пространство, десет километра над Средиземно море, и тъкмо започваше да се снижава при навлизане във въздушното пространство на Сирия. На борда на самолета имаше делегати, които се завръщаха от конференцията на палестински и други радикално настроени групировки, свикани от Муамар Кадафи, за да обсъдят новите стъпки за осуетяване на маниакалната идея на либийския лидер — Израел да бъде заличена от земята.
Изтребителите, заемали позиции от двете страни на лиърджета, предизвикаха паника сред четиринадесетте пътници, и то напълно основателно. Четири месеца преди това, на 1 октомври, четвъртък, 1985 година, израелски бомбардировачи F–15 бяха унищожили главната квартира на ООП, разположена югоизточно от Тунис, а това изискваше прелитане в двете посоки общо на близо пет хиляди километра, зареждане с гориво във въздуха и безпогрешна разузнавателна дейност, което караше целия арабски свят да тръпне от страх.
Това внезапно въздушно нападение бе в отговор на убийството на трима израелски туристи на средна
