което щеше да предизвика неминуемо смъртта му, и по този начин го принудиха да замине за Лондон. Снабдиха го с фалшиви документи, според които той трябваше да се представя за бизнесмен, както и с подобаваща сума джобни пари, за да може да изпълнява безпроблемно ролята си на човек, който живее нашироко. За негов инструктор беше назначен Тов Леви.
Абу идеално отговаряше на класическата дефиниция на Узи Махнаими, бивш служител на израелското разузнаване, за това, какъв трябва да бъде един агент: „Прекарвате с него часове, дори дни; учите го на всичко, което знаете; преминавате заедно с него курсовете на обучение; помагате му, общувате с него, разглеждате заедно семейните му албуми, знаете имената и възрастта на всяко едно от децата му. Ала агентът не е човешко същество и никога не бива да го възприемат по този начин. Агентът е само оръжие, средство за постигане на целта подобно на автоматите «Калашников» — нещо подобно. Ако се наложи да го изпратите на бесилото, не трябва дори и за миг да се замисляте над това. Агентът е само шифър, никога човек.“
Абу играеше до съвършенство ролята си и за кратко време се превърна в позната фигура в игралните зали в Мейфеър. Заради успеха, който бележеше, сексуалните му апетити и алкохолните му пристрастия бяха толерирани. Абу успя да проникне в свърталищата на търговците на оръжие и техните богати спонсори от ООП, като по този начин снабдяваше Мосад с информация, позволяваща на службата да нанася безпогрешно удари срещу най-големите си врагове. Петнадесет членове на ООП бяха убити от Мосад само за няколко седмици благодарение на информацията на Абу.
Някои от срещите му с Тов Леви бяха в баровете или ресторантите на хотел „Хилтън“ на Парк лейн. Там работеше една ирландка от Дъблин на име Ан-Мари Мърфи.
Подобно на мнозина други тя се беше изкушила да прекоси Ирландско море заради възможността да припечелва повече в Лондон. Успя обаче да си намери работа единствено като камериерка. Заплащането беше ниско, а работното време продължително. Малкото си свободно време Ан-Мари прекарваше из баровете в района Шепърдс буш, който от край време се славеше като убежище на ирландски изгнаници. Присъединяваше се към бунтовните песни над чаша „Гинес“. После се прибираше в самотната си стая, за да се подготви за поредния дълъг ден, през който щеше да сменя чаршафи, търка бидета и тоалетни чинии и да излъсква всяка една хотелска стая с прословутата за „Хилтън“ прецизност. Беше се озовала в задънена улица, за кариера не можеше да става и дума.
Малко преди Коледа на 1985 година, почти разплакана от перспективата да прекара сама празника в град, толкова различен от изпълнения с веселие Дъблин, по който често бленуваше, Ан-Мари се запозна случайно с тъмнокож арабин, който й се стори много красив. Облечен в копринен костюм, с лъскава вратовръзка, той излъчваше състоятелност. Когато й се усмихна, тя му отвърна. Името му беше Незар Хиндави и се падаше далечен братовчед на Абу. Хиндави беше на тридесет и пет години, но спести на Ан- Мари малко от възрастта си. Каза й, че също като нея е на тридесет и две. Но това беше само началото на лъжите, които тепърва щеше да изрече пред тази доверчива и наивна жена.
Запознаха се в един бар, в непосредствена близост до Би Би Си и театъра на Шепърдс буш грийн. Никога преди това не беше посещавала този бар и остана изненадана, когато откри Хиндави сред червенобузестите строителни работници, от чийто акцент се разбираше, че са дошли от всички краища на Ирландия. Изглежда, Хиндави познаваше много от хората там, тъй като отвръщаше на грубите им шеги и не им отстъпваше по нищо, когато дойдеше неговият ред.
Седмици наред Хиндави посещаваше бара с надеждата да установи контакти с ИРА. Абу му беше поставил тази задача, макар да не бе му обяснил защо е необходимо това. Неколкократните опити на Хиндави да поведе разговор за политическата ситуация в Ирландия бяха безцеремонно прекъснати от мъжете, които се интересуваха единствено от това дали халбите им с бира са достатъчно пълни. Що се отнасяше до Хиндави, планът, който Абу замисляше, щеше да остане тайна за него. Пристигането на Ан- Мари също му даде повод за размисъл.
Очарована от добрите му обноски и чара му, Ан-Мари скоро започна да се смее на историите на Хиндави за живота му в Близкия изток. За жена, която не беше пътувала по-далече от Лондон, разказите му със сигурност звучаха като истории от „Хиляда и една нощ“. Същата вечер Хиндави я закара до дома й, целуна я по двете бузи и си тръгна. Ан-Мари се замисли дали шеметните усещания, които току-що беше изпитала, не бяха един от първите признаци, че се влюбва. На следващия ден той я заведе на обяд в един сирийски ресторант и я посвети в гастрономическите тайни на арабската кухня. Леко замаяна от превъзходното ливанско вино, тя не оказа почти никаква съпротива, когато той я покани в апартамента си. Още същия следобед те се любиха. Ан-Мари беше запазила до този момент девствеността си. Възпитана в строгите католически традиции на Ирландия, изключващи употребата на контрацептиви, тя не взе никакви предпазни мерки.
Така през февруари 1986 година тя разбра, че е бременна. Незабавно съобщи новината на Хиндави. Той й отправи окуражителна усмивка и обеща, че ще се погрижи за всичко. Разтревожена, Ан-Мари заяви, че никога няма да се съгласи да направи аборт. Той й отвърна, че подобна възможност дори не му е хрумнала. В действителност се боеше от перспективата да се ожени за жена с по-низше потекло. Опасяваше се също, че тя ще съобщи на властите за случилото се и ще подаде оплакване. Той дори не подозираше колко безразлично се отнасяха официалните власти към подобен род въпроси. Изплаши се, че разрешението му за пребиваване във Великобритания ще бъде анулирано и ще бъде депортиран като персона нон грата. Тогава Хиндави се обърна към единствения човек, който можеше да му помогне — братовчед му Абу.
По това време обаче Абу също си имаше проблеми, тъй като беше загубил доста пари на комар. Той директно отказа на Хиндави да му заеме парите, които той беше решил да предложи на Ан-Мари, за да се върне в Дъблин, да роди бебето и да го даде за осиновяване. Тя му беше казала, че това е обичайната практика в Ирландия.
На следващия ден Абу се срещна с Тов Леви. По време на вечерята катцата съобщи на Абу, че трябва да направи нещо, което да накара британското правителство да затвори сирийското посолство в Лондон и да екстрадира служителите му, за които отдавна имаше подозрения, че са замесени в терористична дейност. Леви заяви, че има нужда от „примамка“, с която да постигне това. Може ли Абу да му посочи нещо или някого, който да му бъде от полза? Тогава Абу спомена, че има братовчед, чиято приятелка ирландка е бременна и е в Лондон.
Заговорът започна да набира скорост, след като отзвучаха последиците, разтърсили израелското разузнаване, след разкритията на Вашингтон по сделката оръжие — заложници с Иран. Безкомпромисната репутация на Израел в борбата с тероризма си каза думата. В Мосад се гневяха на Рейгън, че администрацията му беше позволила ситуацията да се влоши дотолкова, че да бъде разкрито участието на Израел в Ирангейт.
Разкритията направиха още по-трудни опитите дори и за минимална подкрепа на съседни, донякъде приятелски държави като Египет и Йордания. Те проявяваха приятелското си отношение предпазливо, а беше настъпил и момент, когато започнаха да се уморяват както от ООП, така и от спектаклите, които Ясер Арафат организираше. Лидерът на ООП все повече заприличваше на политически заложник на своята собствена екстремистка организация. Макар самият той да не беше марксист по убеждения, сякаш беше принуден да прокламира тази идеология, като призоваваше повсеместно за „ликвидация на ционистката общност в политическо, културно и военно отношение“.
Злословията и хулите с нищо не спомагаха за подобряване на положението му сред различните отцепили се от ООП фракции. За тях Арафат беше човекът, принуден да осъществи унизителното изтегляне от Бейрут под защитата на ООН от зоркия поглед на израелците. Петнадесет хиляди палестински бойци се качиха на кораби и отплаваха за Тунис. Други дезертираха от организацията на Арафат, тъй като Сирия им обеща помощта си, и станаха още по-войнствени както спрямо него, така и спрямо Израел, след като бяха осигурили нови бази край Дамаск.
Според Мосад обаче Арафат си оставаше главното препятствие по пътя към мира. Убийството му продължаваше да е приоритет. Арафат беше главната мишена на Мосад. До смъртта си той щеше да бъде единственият виновен за всеки акт на жестокост, извършен от отцепилите се палестински групировки в Сирия.
Тогава последваха два инцидента, които веднага изместиха центъра на общественото внимание от Арафат и окончателно оформиха заговора, в който Абу щеше да изиграе ключова роля.
