дипломатически контакти с Израел. Ели повтори, че докато не го направи, и дума не може да става за посещение в Палестина.
В името на изграждането на сътрудничество и двамата мъже стигнаха до съгласие, че този въпрос не бива да бъде изоставян.
На 13 април 1986 година папа Йоан Павел II стори нещо, което нито един понтифекс преди него не беше правил. Той посети синагогата в Рим, която се намираше на „Лунготевере деи Ченци“, където главният равин на града радушно го посрещна с прегръдка. Всеки от тях беше облечен в символите на своята власт и двамата мъже преминаха през смълчаното паство до
Най-отзад седеше Ели, който вече беше изиграл своята роля за този исторически момент. Израел обаче още не беше постигнал онова, което желаеше — папско дипломатическо признание.
Това щеше да стане едва през декември 1993 година, когато въпреки несекващите протести на хардлайнерите в Секретариата бяха установени официални дипломатически отношения.
Тогава обаче Наум Адмон вече нямаше да бъде генерален директор на Мосад. Неговият наследник на поста — Шабтай Шавит, продължи деликатния процес на сближаване на Мосад с Ватикана. Част от действията му се състояха в това да се покаже на папата, че както Израел, така и ООП най-накрая искрено желаят да сключат примирие и да признаят всеобщата заплаха, която представляваше ислямският фундаментализъм. Папа Йоан Павел II щеше да носи по тялото си белезите на тази истина, докато е жив.
Междувременно Мосад се активизира на континент, за който Ватиканът таеше големи надежди за бъдещето — Африка. Оттам светият престол очакваше един ден да се появи първият чернокож папа. Именно там обаче Мосад се прояви като умел манипулатор в тъмната игра да настройва една разузнавателна служба срещу друга с единствената цел да затвърди собствените си позиции.
13.
Африкански връзки
На няколко пресечки от ползващия се с добро име хотел „Норфолк“ в Найроби се намираше клуб „Оейзис“, от дълго време предпочитано място за срещи на представители на кенийските делови среди. Господата можеха да пият по цяла нощ сред мрачния интериор на клуба, а след това да заведат някое от момичетата от бара в една от стаите в задната част, след като са проверили последното й медицинско удостоверение, че не страда от венерически болести.
От 1964 година клубът приемаше и други посетители — китайци в костюми за сафари, руснаци с недодялани физиономии и мъже, които можеха да принадлежат към която и да е националност от страните в средиземноморския басейн. Те не идваха тук заради студената бира или заради рекламата за „най- възбуждащите момичета в цяла Африка“. Тези мъже работеха за разузнавателни служби, които се опитваха да си извоюват място в Централна Африка, където за кратко беше действала тайно само британската МИ6. Новодошлите представляваха Китайската тайна разузнавателна служба (КТРС), съветския КГБ и Мосад. Всяка от службите имаше план, действие, чиято цел най-често беше да се противопоставят една на друга останалите две служби. Никой обаче не можеше да се мери с Мосад в това отношение.
Освен това около Екватора бяха командировани десетина катци с регион на действие от Дар ес Салам на брега на Индийския океан до Фрийтаун на брега на Атлантическия. Агентите бяха снабдени с внушителен брой фалшиви паспорти, бяха млади и изключително добре подготвени физически, но освен обичайните умения бяха усвоили най-важното от полевата медицина и хирургия, за да могат да оцелеят в шубраците, обитавани от хищни лъвове и леопарди и враждебно настроени племена.
Африканското приключение на Мосад започна малко след като Фидел Кастро дойде на власт в Куба през 1959 година и се зае да прави опити да прилага и в други страни своите революционни идеи. Той отбеляза първия си успех, когато неговият последовател Джон Окело, „фелдмаршал“ със свой собствен стил, открит от вербовчиците на Кастро, бе обучен за кратко време на методите на партизанската война в Хавана и получи заповед да превземе малкия остров Занзибар край източните брегове на Африка. Височината и теглото му (той тежеше около сто и тридесет килограма) бяха достатъчни, за да сплашат малцината полицаи на острова, които незабавно му се подчиниха. Сганта, която Окело наричаше своя армия, наложи бруталната си власт над населението, чиито единствени оръжия бяха примитивните земеделски сечива, с които отглеждаха подправките, прославили Занзибар из цял свят. Островът се превърна в отправна точка на Кастро за проникване в африканския континент. В пристанището на Дар ес Салам живееха етнически китайци. Техните писма до близки и приятели в родината описваха събитията в Занзибар, които достигнаха до знанието на правителството в Пекин. Тази революция в ембрионален стадий предоставяше на Китай възможност да стъпи в Африка и КТРС получи заповед да се внедри в региона и да помага на революционерите с всички възможни средства.
Междувременно Кастро предприе мащабна акция за кубанизиране на едва проходилото освободително движение на чернокожите. Център на операцията беше пристанището Казабланка на западноафриканския бряг. Там пристигаха кораби с кубински оръжия, а на връщане към Хавана трюмовете бяха претъпкани с курсисти за обучение в партизанска война от цяла Централна Африка. Скоро КТРС се включиха в подбора им.
Перспективата само на няколко часа път от Израел да има хиляди обучени и добре въоръжени революционери силно обезпокои израелските политици и разузнавателните служби. Но всякакви провокации по отношение на тази партизанска армия, без тя да е отправила директна заплаха, биха довели до нежелана от Израел конфронтация. Страната беше достатъчно заета да отблъсква атаките на арабските терористи и беше за предпочитане да избягва прякото въвличане в акции и срещу чернокожи революционери. Меир Амит нареди на своите катци в Африка да следят нещата отблизо, но да не се замесват.
Излизането на КГБ на сцената обаче промени коренно ситуацията. Руснаците отправиха предложение към бъдещите терористи, на което те не можеха да откажат — възможност да се обучават в университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Там те щяха да усвоят уменията на най-добрите инструктори на КГБ по партизанска тактика и как да я използват, за да изглежда сякаш помагат на лишените от земя, власт и право на глас в демократични държави. И за да подплати предложението си, КГБ даде за пример някои от най-прочутите възпитаници на „Патрис Лумумба“ — арабските терористи.
Меир Амит прати на своите катци подкрепление от кидони. Новите заповеди гласяха: да бъдат прекъснати с всички възможни средства връзките между руснаците и техните африкански домакини, както и между КГБ и КТРС; при първа възможност да бъдат ликвидирани арабските активисти; да се поощряват връзките с африканските революционери с обещанието, че Израел ще подпомогне техните движения да надхвърлят партизанската тактика и организациите им да придобият политическа легитимност. Израел искаше единствено гаранция, че няма да бъде нападнат от тези движения.
Клуб „Оейзис“ се превърна в арена на битката за завоюване на сърцата и умовете на африканските революционери. Нощите преминаваха в дълги дискусии на тема как без особена публичност тероризмът да се превърне в оръжие, целещо се единствено в предварително избрани мишени, или за необходимостта никога да не губят от поглед крайната цел — извоюването на свобода и независимост. В задушния клуб се крояха заговори, сключваха се сделки, определяха се цели, които да бъдат унищожаване и екзекутиране. Някои ставаха жертва на засади на пътя, други срещаха смъртта в леглата си. Един ден бе екзекутиран агент на КГБ, на следващия — шпионин на КТРС. Всяка от страните обвиняваше другата за стореното, което всъщност беше дело на Мосад.
В „Оейзис“ нощите продължаваха постарому и край бамбуковите масички се крояха нови планове, докато дъждът барабанеше по тенекиения покрив и къпеше хълмовете. Нямаше дори нужда да шепнат, но старите навици трудно отмираха.
Меир Амит изложи накратко всичко, което беше научил за КТРС. Тази служба се славеше с традиции в шпионажа, които можеха да бъдат проследени 2 500 години назад. Векове наред бе служила на императорите, за да шпионират подчинените си. Но с възкачването на Мао, а след него и на Дън Сяопин китайското разузнаване, както и много други неща в страната, поеха в нова посока. КТРС започна да разпростира мрежата си отвъд Тихия океан в Съединените щати, в Европа, в Близкия изток и най-накрая — в Африка.
