Съществуваха и по-сериозни основания за притеснения у Максуел. Той беше отклонил и големи суми от печалбите на „ОРА“, поверени му да ги укрие в банки в съветския блок. Той беше използвал парите, за да се опита да изправи на крака „Мирър груп“. Максуел вече бе прибрал каквото имаше за присвояване от пенсионния фонд на своите служители, а и от парите на „ОРА“ не беше останало много.
За разлика от израелските инвеститори при разкриването на тези кражби той щеше да се изправи пред неумолими хора като Рафи Ейтан. Максуел познаваше достатъчно добре бившия висш служител на Мосад, за да съзнава, че изживяването изобщо нямаше да бъде от приятните.
От своя хотелски апартамент Максуел започна да крои планове как да излезе от ситуацията. Неговият дял от печалбата от пласирането на „Промис“ от страна на „Дегем“ нямаше да е достатъчен, за да го извади от кризата. Нито пък печалбата от „Маарив“ — израелския таблоид, който беше създаден по модела на символа на неговата империя — „Дейли мирър“. Но оставаше една възможност — неговата компания „Сайтекс“ със седалище в Тел Авив, която произвеждаше високотехнологично печатарско оборудване. Своевременната продажба на „Сайтекс“ щеше да помогне за решаването на проблема.
Максуел повика в своя хотелски апартамент изпълнителния директор на „Сайтекс“ — сина на министър- председателя Ицхак Шамир. Ала той му носеше лоши новини — бърза продажба беше малко вероятна. „Сайтекс“, макар все още да успяваше да се задържи на повърхността, се сблъскваше с нарастваща конкуренция. Сега не беше най-подходящият момент компанията да бъде обявена за продан. Продажбата й щеше да изхвърли на улицата истински професионалисти във време, когато безработицата представляваше сериозен проблем за Израел.
Този отговор провокира гневно избухване от страна на Максуел. Пропадаше и последната му надежда за спасение. От тактическа гледна точка той допусна грешка, като влезе в открит конфликт със сина на министър-председателя, който не пропусна да спомене пред баща си, че Максуел е изпаднал в сериозно финансово затруднение. Министър-председателят, който беше наясно за връзката на магната с Мосад, веднага уведоми за това Наум Адмон. Той от своя страна свика съвещание на висшия състав, за да решат как да се справят с възникналата проблематична ситуация.
По-късно се разбра, че са били обсъждани няколко варианта за действие.
Според първия Мосад трябваше да помоли министър-председателя да използва значителното си влияние сред израелските инвеститори не само да изчакат с връщането на инвестициите си, но и да мобилизират собствените си източници и контакти, за да намерят пари, с които да измъкнат Максуел от тежкото положение. Идеята обаче бе отхвърлена с довода, че Максуел е притеснил Шамир с безцеремонното си държание. На всички беше добре известно силното чувство за самосъхранение на Шамир и се очакваше в създалата се ситуация той да се дистанцира от Максуел.
Друга възможност беше Мосад да се обърне към своите високопоставени саяними в лондонското Сити и да ги помоли да подкрепят спасителна операция на Мосад. Същевременно приятелски настроените към Мосад журналисти във Великобритания можеха да бъдат насърчени да публикуват статии в подкрепа на изпадналия в затруднение магнат.
И тези предложения бяха отхвърлени. Сведенията, които Адмон получи от Лондон, сочеха, че много от саянимите биха приветствали краха на Максуел и че малцина журналисти извън шапката на „Мирър“ биха посмели да напишат хвалебствени статии за магната, който години наред заплашваше конкурентните медии.
Последната възможност беше Мосад да прекрати окончателно всякакви контакти с Максуел. Тук имаше известен риск. Ако се вземеха предвид сведенията за непредсказуемостта на Максуел в определени моменти, беше твърде вероятно той да използва вестниците си, за да атакува директно Мосад. Като се имаше предвид достъпът до информация, който му беше даден, това можеше да има особено сериозни последици.
При тези мрачни прогнози участниците в срещата заключиха, че Адмон трябва да се срещне с Максуел и да му напомни за отговорността, която носи пред Мосад и пред Израел като цяло. Още същата нощ двамата мъже вечеряха в хотелския апартамент на Максуел. Какво са говорили остава загадка. Часове по-късно обаче Робърт Максуел напусна Тел Авив с личния си самолет. И това беше последният път, когато някой в Израел го видя жив.
От Лондон обаче достигаха сведения, че въпреки очакванията, изглежда, Максуел успява да поддържа по някакъв начин вестникарската си групировка. Оприличаваха го на изпаднал в транс арабски дервиш, който тича от една среща на друга с единствената цел да си осигури финансова подкрепа. От време на време той звънеше на Мосад, за да разговаря с Адмон, като винаги информираше секретарката на генералния директор, че на телефона е Малкия чех. Максуел беше получил това прозвище, след като го бяха вербували. Съдържанието на тези разговори също остава неизвестно.
По-късно обаче се появи нишка с източник бившия катца Виктор Островски. Според него Максуел е настоявал, че е дошло време за разплата и огромните суми, които е отклонил от пенсионния фонд на „Мирър“, трябваше да му бъдат върнати. В същото време Максуел предложил Мосад да лобира от негово име Мордехай Вануну да бъде освободен от затвора и да му бъде предаден. Максуел смяташе да откара техника със самолет в Лондон и лично да го интервюира от името на „Дейли мирър“. Историята щеше да е за Вануну „актът на изкупление“ и щеше да е написана така, че да предизвика съпричастие към Израел. С присъщата си дързост Максуел добавил, че това ще вдигне чувствително тиража на „Мирър“ и щеше да отключи онези врати, които все още оставаха заключени за него в лондонското Сити.
Островски не беше единственият, който смяташе, че именно този нелеп план в последна сметка накара Мосад да реши, че Робърт Максуел се е превърнал в опасна бита карта.
На 30 септември 1991 година сведенията за неуравновесеното поведение на Максуел се потвърдиха, когато той телефонира на Адмон. Този път заплахата му беше недвусмислена. Финансовите му афери отново бяха изплували на дневен ред и той беше разследван от парламента и британските медии, които досега бяха държани на почетно разстояние от неговата гвардия високоплатени адвокати и техния запас от призовки. Тогава Максуел заяви, че ако Мосад не уреди незабавното връщане на всички отклонени от пенсионния фонд на „Мирър“ пари, той не може да е сигурен, че ще съумее да запази в тайна срещата на Адмон с Владимир Крючков, бившия шеф на КГБ. Сега Крючков беше в един московски затвор в очакване на процеса за участието си в неуспелия опит за преврат, чиято цел беше свалянето на Михаил Горбачов. Основен елемент в заговора беше срещата на Крючков с Адмон на яхтата на Максуел в Адриатическо море малко преди да бъде даден сигнал за преврата.
Мосад обеща, че Израел ще използва влиянието си в Съединените щати и в ключови европейски страни, за да бъде признат по дипломатически път новият режим в Москва. В замяна на това Крючков пое ангажимента да уреди на всички съветски евреи да бъде дадено правото и свободата да отпътуват за Израел. Обсъждането не доведе доникъде. Разкритията обаче можеха сериозно да навредят на доверието, е което се ползваше Израел пред управляващия в Русия режим, както и пред Съединените щати.
Именно в този момент, щеше да напише Виктор Островски, „една малка сбирка на радикално настроени висши служители, състояла се в главната квартира на Мосад, постигна единодушното решение за ликвидирането на Максуел“.
Ако твърдението на Островски е вярно — а то никога не е било официално отхвърляно от Израел, — немислимо е тази група да е действала без разрешение от най-високо равнище и дори вероятно с мълчаливото съгласие на министър-председателя на Израел Ицхак Шамир — човекът, който някога беше дал своя личен принос в унищожаването на враговете на Мосад.
Решаването на въпроса ставаше още по-належащо за Москва след публикуването на книгата на американския журналист Сиймор М. Хърш „Изборът на Самсон: Израел, САЩ и бомбата“, в която се засягаше темата за превръщането на Израел в ядрена сила. Новината за тази книга изненада Мосад и веднага в Тел Авив бяха изпратени копия от нея. След като книгата беше обстойно проучена, бе преценено, че най- доброто решение в случая е да се запази мълчание. Болезнената поука от грешката, допусната при конфронтирането с издателя на Островски (който беше издател и на тази книга), беше добре усвоена. Но имаше един проблем — Хърш разкриваше връзката на Максуел с Мосад. Ставаше дума преди всичко за действията на „Мирър груп“ по отношение на Вануну и връзката между Ник Дейвис, „ОРА“ и Ари Бен Менаше. Както можеше и да се очаква, Максуел се беше прикрил зад гвардията си от адвокати, като публикуваше статии, клеймящи Хърш и неговите лондонски издатели. За пръв път обаче той срещна достоен противник — Хърш беше носител на наградата „Пулицър“ и не можеше да бъде лесно сплашен. А в парламента зачестиха
