— Да, госпожо, всичките.
— Всичките!… Как, нима и петте наведнъж? Колко странно! А вие сте едва втората… По-малките вече излизат, преди по-големите да са се задомили! Тогава по-малките трябва да са наистина много малки.
— Да, най-малката още няма шестнайсет. Може би тя
— Ей богу! — възкликна нейно благородие. — Много самоуверено приказвате за вашата възраст… На колко сте години, моля?
— Нима ваше благородие очаква от мен да й кажа, след като по-малките ми сестри са толкова пораснали? — усмихна се Елизабет.
Леди Катрин много се изненада от този уклончив отговор; а Елизабет си каза, че тя е първото живо същество, осмелило се да се пошегува с тази самоуверена, нагла дама.
— Не ми изглеждате на повече от двайсет — защо тогава си криете възрастта?
— Скоро ще стана на двайсет и една.
Щом господата се присъединиха към тях и като изпиха чая, донесоха масите за карти. Лейди Катрин, сър Уилям и мистър и мисис Колинс седнаха на кадрил5; мис де Бърг поиска да играе казино6 и двете девойки, както и мисис Дженкинсън имаха честта да образуват нейното каре. Прекараха скучно. Разговаряха единствено за играта освен когато мисис Дженкинсън питаше мис де Бърг не й ли е горещо или пък студено, не й ли е много светло, вижда ли достатъчно ясно. На другата маса беше по-оживено. Говореше предимно лейди Катрин — изтъкваше грешките на другите или разказваше свои преживелици. Мистър Колинс неспирно изразяваше съгласие, благодареше за всеки спечелен жетон и просеше извинение винаги щом сметнеше, че е спечелил повече, отколкото му се полага. Сър Уилям кротуваше. Той зареждаше паметта си с описаните случки и с имена на благородници.
Когато лейди Катрин и дъщеря й усетиха досада от играта, всички спряха, предложиха на мисис Колинс каретата, тя прие с благодарност и незабавно изпратиха за кочияша. Тогава се събраха край камината, за да чуят изявлението на лейди Катрин за времето на другия ден. Откъснаха ги от тези разяснения, защото каретата бе вече пред вратата; и след многословните благодарности на мистър Колинс и безбройните поклони на сър Уилям най-сетне тръгнаха. Щом потеглиха, мистър Колинс пожела да чуе впечатленията на Елизабет от всичко видяно и чуто в Розингс и за да поласкае Шарлот, тя вложи в думите си много по-голям възторг. Ала благородните й усилия останаха напразни — мистър Колинс се видя принуден да поеме възхвалата на лейди Катрин в своите здрави ръце.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Сър Уилям прекара в Хънсфорд само една седмица; но и тя му стигаше да се увери, че дъщеря му е за домена сполучливо и си има съпруг и съседка, каквито рядко се срещат. Докато сър Уилям беше при тях, мистър Колинс посвещаваше утрините да го разхожда с двуколката и да му показва околността; но като си замина, животът в дома потече по установения ред и Елизабет с облекчение установи, че и сега не го виждат по-често, защото прекарваше часовете между закуската и обяда или в градинарска работа, или се затваряше да чете и пише и да наднича през прозореца на работната си стая, който гледаше към пътя. Дамите стояха в стаята с изглед към полето. Отначало Елизабет се почуди защо Шарлот не е предпочела за всекидневна трапезарията; тя беше по-просторна, с по-хубав изглед; но скоро се увери, че приятелката й е постъпила благоразумно, защото иначе, ако и тяхната стая бе привлекателна като неговата, мистър Колинс щеше да стои много повече с тях.
От всекидневната не виждаха какво става на пътя; и само благодарение на мистър Колинс узнаваха какви карети минават и най-вече, накъде е отишъл файтонът с мис де Бърг, нещо, което той не пропускаше да съобщи, макар да се случваше почти всеки ден. Понякога тя спираше пред енорийския дом да поприказва с Шарлот, но ни веднъж не склони да влезе.
Не минаваше ден мистър Колинс да не отиде в Розингс, а и съпругата му често се запътваше нататък; и едва когато Елизабет съобрази, че вероятно и други енории наоколо скоро ще се освободят, едва тогава разбра защо тъй пилеят своето време. Случваше се и нейно благородие да ги удостои с присъствието си и тогава нищо от онова, което ставаше в стаята, не убягваше от острия й поглед. Разпитваше ги с какво се занимават, разглеждаше ръкоделията им и всякога им намираше грешки; не одобряваше разположението на мебелите или обвиняваше прислужничката в немарливост; а благоволеше ли да хапне от предложените й закуски, правеше го само за да разбере дали мисис Колинс не разхищава много месо за малкото си домакинство.
Елизабет скоро откри, че макар тази видна дама да не бе в колегията на мировите съдии на графството, проявяваше се като най-дейния магистрат в своята енория — узнаваше за най-малките несгоди на енориашите от самия мистър Колинс; и щом някой от селяните започваше да се заяжда, да роптае или пък стигаше до просешка тояга, тя се втурваше в селото и се захващаше да заглажда разногласия, да успокоява, да мъмри и помирява, да помага.
Поканите за обяд в Розингс се редяха по две на седмица; и освен дето сър Уилям не беше вече с тях и след обед се слагаше само една маса за карти, следващите посещения по нищо не се различаваха от първото. Всъщност то бе единственото им развлечение, защото Колинсови не бяха достатъчно заможни, та да участвуват на равна нога в забавленията на другите съседи. За Елизабет това бе добро дошло и тя, общо взето, прекарваше приятно; водеше кратки и приятни разговори с Шарлот, а и времето бе топло за сезона, та не се застояваше в къщи. Най-хубавата разходка, на която тръгваше всеки път, щом другите отиваха у лейди Катрин, беше край рядката горичка, ограждаща отсамната страна на парка; харесваше й равната, закътана самотна пътечка, която я криеше от любопитните очи на лейди Катрин.
Тъй неусетно и спокойно изминаха първите петнадесет дни. Наближаваше Великден, а седмицата преди празника щеше да доведе в Розингс посетители, които нямаше да останат незабелязани в тоя малък семеен кръг. Още когато пристигна, Елизабет разбра, че там очакват мистър Дарси и макар че много повече щеше да се зарадва на някои от другите си познати, появяването му обещаваше да разведри посещенията им в Розингс, а и тя щеше да се развлича, като наблюдава как се осуетяват стремежите на мис Бингли — защото вярваше, че той идва да ухажва братовчедка си, за която очевидно бе определен от лейди Катрин; тази дама го очакваше с нетърпение, говореше за него с нескрито възхищение и едва ли не се разгневи, когато откри, че мис Лукас и тя вече го познават.
Че е пристигнал, научиха, веднага, защото мистър Колинс рано-рано бе тръгнал да обикаля семействата край пътя за Хънсфорд, та да го зърне пръв и щом се поклони на каретата, която зави към имението, изтича у дома със смайващата вест. На другата сутрин забърза към Розингс да поднесе приветствия. Всъщност двама племенници на лейди Катрин изпитаха наслада от посещението му, защото мистър Дарси беше довел и полковник Фицуилям, най-малкият син на чичо си, лорд…, и какво бе смайването, когато мистър Колинс се прибра у дома, придружаван от двамата господа. През прозореца на стаята му Шарлот ги забеляза да прекосяват пътя, втурна се в другата стая, извести на девойките каква чест ги очаква и добави:
— На теб дължим тази голяма почит, Елайза. Мистър Дарси никога не би дошъл тъй скоро да ме посети.
Елизабет не успя да я разубеди, защото в този миг звънецът възвести, че са дошли, и миг по-късно тримата влязоха в стаята. Полковник Фицуилям, който вървеше отпред, бе тридесетгодишен, не беше хубав, но и външността, а и обноските му показваха, че е достоен човек. Мистър Дарси си беше същият; поздрави сдържано мисис Колинс и каквито да бяха чувствата му към нейната приятелка, срещна я любезно. Елизабет мълчаливо направи реверанс.
Полковник Фицуилям ги заприказва с лекота, както подобава на всеки приятен и благовъзпитан човек; братовчед му обаче след като похвали и дома, и градината на мисис Колинс, дълго време не продума. Накрая запита Елизабет как са близките й. Тя отговори, помълча, а после каза:
— Голямата ми сестра е трети месец в Лондон. Не се ли е случвало да се срещнете?
Знаеше, че не я е видял; но все пак щеше й се да разбере дали ще се издаде, че знае за онова, което
