Гордост и предразсъдъци

на Джейн, когато звънна звънчето на входната врата — знак, че някой идва. Не беше чула шум от карета, затова си каза, че може би е лейди Катрин, и притеснена, набързо сгъна недописаното писмо, за да избегне наглите й въпроси; в този миг вратата се отвори и за голяма нейна изненада влезе не друг, а самият мистър Дарси.

Той също се изненада да я види сама и се извини, че идва без предизвестие — разбрал бил, че всички дами са си у дома.

Тя го покани да седне, попита какво става в Розингс, след това замълчаха. Налагаше се да измисли тема за разговор н като си припомни кога за последен път го е видяла в Хъртфордшър, а и защото й се щеше да чуе как ще обясни причината за неочакваното им заминаване, каза:

— Колко внезапно напуснахте Недърфийлд миналия ноември, мистър Дарси! Мистър Бингли сигурно се е зарадвал, че го последвахте веднага; защото, доколкото си спомням, заминал бе в деня преди вас. Вярвам, че и той, и сестрите му са били добре, като сте тръгнали от Лондон?

— О, да, благодаря.

Разбра, че нищо повече няма да й каже — затова след малко пак подхвана:

— Както чувам, мистър Бингли не е много склонен да се връща в Недърфийлд?

— Самият той нищо не ми е казвал, но твърде е възможно да не се застоява там в бъдеще. Има много приятели, а е във възрастта, когато и приятелите, и връзките в обществото се увеличават.

— Но ако смята да не идва в Недърфийлд, за всички нас, съседите, ще бъде по-добре да се откаже от това имение, да го наеме някое семейство, което ще живее там постоянно. Ала в същност мистър Бингли не е наел тази къща за удобство на съседите, а за себе си; негово право е да я задържи или изостави пак по същите причини.

— Не би ме изненадало, ако се откаже от нея при първото приемливо предложение — кимна Дарси.

Елизабет замълча. Сметна за по-благоразумно да не говори повече за приятеля му; и понеже нямаше какво друго да каже, реши да го остави той да си блъска ума над нова тема за разговор.

Дарси разбра и скоро каза:

— Това жилище ми изглежда много удобно. Лейди Катрин сигурно го е постегнала при идването на мистър Колинс в Хънсфорд.

— Така изглежда — и е отдала, смятам, благоволението си на човек, който го оценява най-високо.

— Мистър Колинс си е избрал чудесна съпруга.

— О, да, приятелите му би трябвало да се радват, че е намерил една от малобройните разумни жени, която да го вземе, а освен всичко — да го направи и щастлив. Приятелката ми е много практична — макар според мен бракът й с мистър Колинс да не е най-благоразумната й постъпка. Но ми се струва задоволена и ако не е прекалено взискателна, смятам, че е сполучила.

— Хубаво е, че е тъй близко до роднините и приятелите си.

— Намирате го за близко? Та това са цели петдесет мили!

— Но какво са петдесет мили днес при този хубав път? Няколко часа. Да, намирам, че е много близко.

— Никога не съм приемала разстоянието като едно от предимствата на този брак — възкликна Елизабет. — Не бих казала, че мисис Колинс се е омъжила близо до своите.

— То само доказва колко сте привързана към Хъртфордшър. За вас, изглежда, всичко, което не е на хвърлей от Лонгборн, ви се струва далече.

Докато изричаше това, той се поусмихна и Елизабет реши, че го е разбрала както трябва; очевидно намекваше за Джейн, в Недърфийлд; затова се изчерви и каза:

— Не смятам, че жената не бива да се задомява близо до своите. Думите близко и далеч са нещо относително и зависят от най-различни обстоятелства. Когато имаш пари и пътните не са от значение, разстоянието е нищо. Но тук случаят е друг. Мистър и мисис Колинс наистина имат приличен доход, ала недостатъчен за чести пътешествия — затова и смятам, че за приятелката ми близките й ще бъдат далеч дори ако разстоянието беше наполовина по-късо…

Мистър Дарси придърпа стола си към нея и каза:

— Но вие не бива да сте чак толкова привързана към родното си място. Вие не можете да живеете вечно в Лонгборн!

Елизабет се стъписа. А Дарси се сепна; той изтегли стола си, грабна един вестник от масата и като погледна над него, вече по-сдържано запита:

— Харесва ли ви Кент?

Подхванаха вял и безразличен разговор за тукашната живописна природа, който скоро бе прекъснат от появата на Шарлот и сестра й. Този tete-a-tete ги изненада. Мистър Дарси им обясни недоразумението, което го натрапило на мис Бенит, постоя още малко, почти без да продума, и си отиде.

— Но какво означава това! — възкликна Шарлот, щом той си тръгна. — Мила Елайза, влюбил се е в теб, иначе нямаше да дойде, без да предупреди.

Но когато Елизабет разказа колко е бил неразговорлив, дори Шарлот, на която наистина й се щеше да е влюбен, се разколеба; и като огледаха нещата от всички страни, решиха, че е дошъл просто защото не е имал какво да прави, което в тези хладни пролетни дни изглеждаше убедително. Не беше още нито за лов, нито за излети. Да стои в къщи, значеше да разговаря с лейди Катрин, да чете или да играе билярд, но мъжете не обичат да се застояват, а пасторският дом беше близо, разходката дотам — приятна, хората — приветливи, затова братовчедите се изкушаваха да запълват времето си, като се отбиваха почти всеки ден. Появяваха се в различни часове преди обед, понякога поотделно, друг път заедно, а от време на време придружавани от леля си. За всички бе ясно, че полковник Фицуилям идва, защото компанията им му е приятна, а това ги караше още повече да го харесват; удоволствието, което изпитваше, когато бяха заедно, както и нескритото му възхищение към нея, извикваше у Елизабет спомена за предишния й любимец, Джордж Уикъм; и макар полковник Фицуилям да не притежаваше Уикъмовото очарование, признаваше го за по-интелигентен.

Честото появяване на мистър Дарси в пасторския дом беше по-необяснимо. Че не идваше да си поприказват, бе очевидно — понякога минаваха десет минути, без да продума; заговореше ли, правеше го по-скоро по принуда, не по необходимост — от благоприличие, а не за свое удоволствие. Много рядко беше истински оживен. Мисис Колинс недоумяваше от добродушния присмех, с който полковник Фицуилям критикуваше държането му, разбираше, че не всякога е такъв, нещо, в което не се бе уверила със собствените си очи; и понеже й се щеше да отдаде тази промяна на любовна мъка, а обектът на тази любов да е приятелката й Елайза, реши да се увери. Наблюдаваше го и когато бяха в Розингс, и като идваше в дома й, но безуспешно. Наистина, заглеждаше се в приятелката й, но какво говореше погледът му, бе трудно да се каже. Гледаше я сериозно, продължително, ала тя не четеше в очите му особена любов, а често сякаш гледаше към нея, без да я вижда.

На няколко пъти подхвърли на Елизабет, че може би наистина я харесва, но Елизабет отминаваше думите й с усмивка; от своя страна мисис Колинс усещаше, че не бива да упорствува, за да не породи напразни надежди; защото не се и съмняваше, че безразличието на приятелката й ще се стопи в мига, в който повярва, че го е запленила.

В добронамерените си кроежи за Елизабет тя понякога мечтаеше да я омъжи за полковник Фицуилям. Без съмнение той беше чудесен; не криеше, че е увлечен по нея, а беше и заможен; ала от друга страна, мистър Дарси беше влиятелен в църковните дела, докато братовчед му нямаше дума по тези въпроси.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Често, като се разхождаше из парка, Елизабет неочаквано се сблъскваше с мистър Дарси. И всякога се дразнеше от прищевките на случайността, която го довеждаше там, където не стъпваше жива душа. За да се предпази от повторна среща, първия път ясно му даде да разбере, че тя често идва насам. Затова, когато пак го застигна, много се учуди … А сетне го срещна и трети път! Защо го правеше — дали от проклетия или за покаяние, наистина не можеше да разбере, защото той не се задоволяваше с някой и друг учтив въпрос, нито пък замълчаваше неловко, а се обръщаше и тръгваше с нея. Не разговаряше, а и тя не си правеше труда да го заприказва, нито да го слуша; но при третата им среща я поразиха