Гордост и предразсъдъци

запази мистър Бингли за собствената си сестра.

Вълнението и сълзите от тези тревоги й донесоха тежко главоболие; след обед главата я заболя още по-силно, а и нежеланието да среща мистър Дарси затвърди решението да не отива с братовчедите си в Розингс, където бяха канени на чай. Мисис Колинс видя че е неразположена, и се опита да повлияе и на мистър Колинс да я оставят да почива у дома; ала той истински се разтревожи при мисълта, че това ще разгневи лейди Катрин.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Когато всички излязоха сякаш за да се настрои докрай срещу мистър Дарси, Елизабет реши да препрочете писмата от Джейн, получени откакто бе в Кент. В ни едно Джейн не се оплакваше направо, не преповтаряше стари случки, с нищо не показваше, че страда. Но от всичките и почти от всеки ред лъхаше тъга, нямаше я жизнерадостта, тъй привична за нея, защото се изливаше от душа ведра и спокойна, отворена към всекиго и винаги приветлива. Сега, при втория прочит, Елизабет прозря във всяко изречение смут, на който не бе обърнала внимание преди. Безсрамното самохвалство на мистър Дарси за страданията, които бил способен да причинява, я накара да почувствува по-остро онова, което изживяваше сестра й. Добре, че в други ден той щеше да се махне от Розингс, а още по-добре, че тя самата след две седмици щеше да е при Джейн и да й вдъхне сила с обичта си.

Като мислеше за отпътуването на Дарси, без да ще, си помисли и за братовчед му, който тръгваше с него; но полковник Фицуилям ясно й беше дал да разбере, че изобщо не възнамерява да се жени, и колкото да й бе приятен, нямаше да тъгува по него.

Унесена в подобни мисли, Елизабет чу звънеца на входната врата и трепна — каза си, че сигурно е полковник Фицуилям, който често наминаваше привечер и сега вероятно идваше да я види. Но тази надежда отмря и тя още помръкна, когато с дълбоко изумление видя, че в стаята влиза Дарси. Забързан и задъхан, той я запита много ли е болна; обясни, че идвал нарочно, за да провери дали е по-добре. Тя му отвърна учтиво и хладно. Той поседя известно време, сетне стана и тръгна из стаята. Учудена, Елизабет не каза нито дума. Продължиха да мълчат; изведнъж той пристъпи към нея и развълнувано започна:

— Напразно се възпирах. Всичко е безполезно. Не мога да се овладея. Позволете ми да ви кажа — безкрайно ви се възхищавам, обичам ви.

Елизабет бе поразена; загледа го вторачено, поруменя, смути се, занемя. А той реши, че е готова да го слуша и започна да излива всичко, което чувствувал към нея, каквото отдавна изпитвам към нея. Говореше красноречиво, но изясняваше и други страсти, различни от любовната — анализираше еднакво обстоятелствено и любовта, и гордостта си. Съзнанието, че не е равна нему (приемаше го като унижение), пречките в нейното семейство, които принуждавали разума му да смазва нежните му чувства — изтъкна всички тези съображения много пламенно, подтикван очевидно от стремежа да постигне желаната от него цел, целта, от която, без да съзнава, същата тази пламенност сега го отдалечаваше.

Въпреки дълбоката неприязън Елизабет бе поласкана, че е извикала любовта на този мъж; и макар и за миг да не се поблазни, дожаля й за раната, която щеше да му причини; но постепенно от следващите му слова съчувствието се превърна в гняв. И все пак наложи си да се овладее, та да отвърне сдържано, когато дойде ред. Накрая той обобщи изреченото, като изтъкна силата на своето чувство, което въпреки всички съзнателни усилия не съумял да победи; и изрази надежда, че тя сега ще го възнагради, като приеме предложението му за женитба. Когато изрече и това, тогава чак Елизабет осъзна, че той не се и съмнява в утвърдителния отговор. Изричаше думите „колебание“ и „притеснение“, но по лицето му се четеше дълбока увереност в благополучния край. Това вече наистина я разгневи и щом той млъкна, поруменяла, тя започна:

— Прието е, доколкото зная, в случай като този да се изказва благодарност за обяснението дори когато чувството на любов не е споделено. Естествено е да се изпитва благодарност и ако я изпитвах сега, щях да ви поблагодаря. Ала не мога — никога не съм търсила любовта ви, а пък и вие ми я дарявате против волята си. Съжалявам, ако ви причинявам страдание. Но правя го неволно, затова, вярвам, скоро ще ви мине. Онези чувства, които, както чух, тъй дълго са ви спирали да изразите любовта си, лесно ще се преборят с нея след това обяснение.

Мистър Дарси, облегнат на полицата на камината и вгледан в нея очаквателно, прие думите й с обида и изненада. Лицето му пребледня, а гневът изкриви чертите му. Опитваше да се сдържа и не продума, докато не се овладя. За Елизабет настъпилата тишина беше ужасна. Накрая, с привидно спокойствие, той каза:

— Значи, този отговор заслужих да получа! А смея ли да ви запитам, защо ми отказвате тъй неучтиво? Но всъщност все едно!

— И аз от своя страна бих искала да зная — отвърна тя, — защо тъй преднамерено язвително и обидно решихте да ми обясните, че ме харесвате против волята, разума и дори против вкуса си? Ако аз съм откровено неучтива, то вие умишлено потърсихте и форма, за да прикриете вашата неучтивост. Но моите причини за това са други. Вие пи знаете. Ако сърцето не ме караше да ви откажа, ако дори ми бяхте безразличен, дори и ако ви харесвах, кажете кой на този свят може да ме насили да се омъжа за човека, който е разбил, и кой знае дали не завинаги, щастието на любимата ми сестра?

Докато тя изричаше тези думи, мистър Дарси пребледня, но бързо се окопити и заслуша, без да я прекъсва.

— Имам всичките основания да мисля само лошо за вас. Нищо не може да оправдае несправедливата, нечестна роля, която изиграхте спрямо тях. Не смеете, а и не можете да отречете, че сте основната, ако ли не единствена причина те да се разделят, че направихте тъй, щото него да го охулят като човек своенравен и лекомислен, тя да вехне по несбъднатите си надежди, и потопихте и двамата в тежка мъка.

Замълча и възмутена забеляза, че я слуша с изражение, в което не се съзираше никакво разкаяние. Дори я гледаше с престорено недоверчива усмивка.

— Ще отречете ли, че сте го сторили? — повтори тя. Тогава, привидно спокоен, Дарси отговори:

— Не отричам — сторих всичко по силите си да разделя приятеля си от сестра ви и се радвах на сполуката. Към него постъпих по-състрадателно, отколкото към себе си.

Елизабет не благоволи да покаже, че долавя учтивостта, а и това не я омилостиви.

— Тази история не е единственото, което ме настрои срещу вас — продължи тя. — Мнението ми се изгради много преди това. Какъв сте всъщност, разбрах от мистър Уикъм, когато ми разказа своите несгоди. Какво оправдание ще намерите за тях? С какви въображаеми приятелски постъпки ще се извините? С какви измислени доказателства ще обясните намесата си в чуждите съдби?

— Много отблизо ви засягат бедите на този господин! — възкликна Дарси нервно и почервеня.

— Всеки, който е разбрал какво е препатил, не може да не му съчувствува.

— Препатил! — повтори Дарси презрително. — Да, патилата му бяха наистина големи.

— А злините, които сте му причинили? — възмутено вдигна глас Елизабет. — Вие сте го довели до сегашната му бедност, относителна бедност. Вие сте му отнели придобивките, които несъмнено знаете, са били предназначени за него. Лишили сте го в най-свежата му младост от средства, негови не само по право, ами и по заслуга. Всичко това сте го сторили вие! А сега се отнасяте към тези несгоди с презрение и присмех!

Значи, това било мнението ви за мен! — извика Дарси и нервно закрачи из стаята. — Такъв ме преценявате! Благодаря, че тъй подробно ми го изяснихте. По тази сметка прегрешенията ми са наистина непростими! А дали всъщност нямаше да затворите очи за тези мои провинения, ако не бях наранил гордостта ви с искреното признание за колебанията, които ме възпираха да ви направя предложение? Може би щяхте да премълчите тези горчиви обвинения, ако бях скрил с какво съм се преборвал, ако ви бях подлъгал, че ме е тласнала единствено най-чиста, несдържана любов; любов разумна и премислена, любов над всичко? Но не — аз ненавиждам всякаква преструвка. А и не се свеня от чувствата, които ви описах. Те бяха много истински и оправдани. Нима очаквате да се гордея с общественото положение на вашите роднини? Да тържествувам, че ще се сродя с хора, чието място в живота е толкова по-долу от моето?