Елизабет усещаше да я обхваща все по-голяма ярост; насили се да се въздържи и му каза:
— А, мистър Дарси, грешите, ако мислите, че начинът, по който ми се обяснихте, е повлиял на моето решение — не, не, с това вие само ми спестихте притеснението, което щях да изпитам, ако се бяхте държали с мен като истински благородник.
При тези думи той трепна, но не се обади и тя продължи:
— Както и да ми бяхте предложили ръката си, нямаше да се изкуша да я приема.
Той отново трепна изненадан; и я погледна с очи, в които се четеше изумление и обида.
— От самото начало, от първия миг, бих казала, е който ви срещнах, обноските ви ми разкриха колко сте надменен, самолюбив и безогледен към чувствата на другите; тогава още у мен се наслои неодобрение, а последвалите събития забиха в него дълбоките, непоклатими корени на неприязънта; не беше минал и месец, откакто ви познавах, и вече знаех, че вие сте последният човек на този свят, за когото бих се омъжила.
— Казахте достатъчно, мадам. Отлично разбирам чувствата ви и мога само да се срамувам от моите. Простете, че ви отнех толкова време и приемете най-добри благопожелания за здраве и щастие.
След тези думи той бързо излезе и Елизабет го чу миг след това да отваря входната врата и да си отива.
В душата й настъпи хаос. И като не знаеше какво друго да стори, обхваната от слабост, седна и дълго рида. Колкото повече мислеше за случилото се, толкова по-голямо ставаше изумлението й. Да получи предложение от мистър Дарси! Да е бил влюбен в нея от месеци насам! Толкова влюбен, че да я поиска за жена въпреки всички възражения, които го бяха подтикнали да отклони приятеля си от сестра й, възражения, също тъй важни и в неговия случай! Невероятно! Хубаво е неволно да извикаш любов с такава сила.
Но гордостта му, тази негова отвратителна гордост, безсрамното признание за възмутителната и неоправдана постъпка към Джейн и бездушният начин, по който се е изказал за мистър Уикъм, без дори да отрече жестокостта към него, всичко това скоро взе връх над съчувствието, трепнало у нея при мисълта, че я обича. Отдадена на тези бурни мисли, тя чу каретата на лейди Катрин и осъзнавайки, че в този вид не бива да се мярка пред Шарлот, бързо изтича в стаята си.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
На другата сутрин Елизабет се събуди от същите мисли и размишления, които едва я бяха оставили да заспи. Все още бе замаяна от станалото; да мисли за друго, не й бе възможно и като не я свърташе на едно място, реши веднага след закуска да излезе да се поразходи. Тръгна към любимата си пътека, но се сети, че мистър Дарси и той понякога отива нататък, затова вместо да влезе в парка, свърна по широката алея, която я изведе отвъд кръстопътя. От едната страна оставаше оградата на парка и тя скоро мина край един от порталите.
Разходи се по тази отсечка на алеята, а прелестната утрин накрая я подмами да спре пред портала и да погледне в парка. Вече ставаха пет седмици, откакто бе в Кент, пролетта бе настъпила и дърветата се раззеленяваха. Тъкмо тръгваше, някакъв мъж й се мярна в близката горичка; крачеше към нея; уплаши се да не е мистър Дарси и понечи да се извърне. Но той я видя, забърза подире й и я повика. Вече тръгнала, щом чу името си, макар да позна Дарси, тя се върна към портала. Той също бе стигнал там, подаде й някакво писмо, което тя инстинктивно пое и надменно и сдържано каза:
— Разхождах се насам с надежда да пи срещна. Ще бъдете ли тъй добра да прочетете това писмо?
След това се поклони, извърна се и се изгуби сред дърветата.
Елизабет отвори писмото; не очакваше да я зарадва, но бе обхваната от силно любопитство, а още повече се изненада, като видя в плика два големи листа, изписани гъсто, със ситен почерк. Пое по алеята и се зачете. Беше датирано в Розингс, писано бе в осем сутринта. Ето какво се казваше в него:
Не бойте се, госпожице, това писмо не преповтаря онези чувства, не подновява предложението, което снощи тъй много Ви отблъсна. Пиша го не за да Ви огорча, нито пък да се унижавам, напомняйки желания, които за наше общо спокойствие трябва нас по-скоро да изчезнат в забрава; усилието да го напиша и насилието — да го прочетете, биха могли да се спестят, но нещо ме тласкаше да го напиша, за да го прочетете. Моля, простете свободата, с която настоявам за вниманието Ви; зная, че е принуда над чувствата Ви, но разчитам на Вашата справедливост.
Снощи ми хвърлихте две обвинения, различни по характер и по значимост. Първото бе, че безогледен към чувствата и на двамата, съм бил разделил мистър Бингли и сестра Ви, а другото, че аз самият, пренебрегнал едно основателно искане, потъпкал и чест, и човечност, съм лишил от средства за препитание, и съм разбил бъдещето на мистър Уикъм… Да пропъдиш умишлено и безпричинно другаря от своето детство, признатия любимец на своя баща, младеж, чието единствено упование е било нашето покровителство, и то — обещано драговолно, е престъпление, несравнимо по-тежко от това да разделиш двама млади, влюбени едва от няколко седмици… Но аз се надявам да ме оневините за двете сурови обвинения, които снощи тъй несдържано стоварихте върху ми, след като прочетете изложението на постъпките ми и основанията за тях. Ако докато ги изяснявам, ми се наложи да дам израз на чувства, които ще Ви засегнат, искрено ще съжалявам. Но щом е необходимо да го сторя, излишно е да се извинявам.
Скоро след като пристигнахме в Хъртфордшър, забелязах, както и другите край мен, че Бингли предпочита по-голямата Ви сестра пред всички други млади дами. Но едва на бала в Недърфийлд осъзнах, че е влюбен. На този бал, докато танцувах с Вас, от случайните думи на сър Уилям Лукас за пръв път ми стана ясно, че начинът, по който Бингли ухажва сестра Ви, е дал повод да се смята, че те ще се оженят. Сър Уилям го спомена като нещо предстоящо, нещо, за което само денят не е определен. От този миг нататък започнах внимателно да наблюдавам приятеля си, и се уверих, че отношението му към мис Бенит е много по-различно от всичко, което бях виждал у него дотогава. Наблюдавах и мис Бенит… Тя изглеждаше, а се и държеше открито, дружелюбно и мило както винаги, но по нищо не личеше да е по-различна към него, отколкото към другите; и от видяното през онази вечер се уверих, че се ласкае от ухажването, ала не отвръща на чувствата му… Щом сте убедена, че Вие не грешите в това, значи, сбъркал съм аз. Познавате сестра си по-добре и вероятно сте права… Ако е тъй, ако съм бил подведен от подобна грешка и съм й причинил страдания, сърдите ми се с право. Ала без колебание ще кажа: ведрото изражение на сестра Ви и цялото й поведение биха оставили и у най-внимателния наблюдател впечатлението, че въпреки дружелюбното и държане сърцето й е безразлично. Вярно, самият аз много желаех да е тъй, но — осмелявам се да заявя — наблюденията и заключенията ми трудно се влияят от собствените ми надежди или опасения… Не съм я сметнал за безразлична само защото съм го пожелал; вярвах го с такава безпристрастност, както го желаех с разума си. Възраженията ми срещу този брак не бяха единствено ония, с които, както снощи Ви изложих, самият аз се преборих само благодарение на силната любов към Вас; това, че семейството Ви е по-нискостоящо, не е от същото значение за приятеля ми, от каквото е за мен. Други причини ме възпираха; причини, които макар още да съществуват, и то в не по-малка степен по отношение и на него, и на мен, аз се опитах да забравя, защото сега не са ми пред очите. Налага се да ги изложа накратко. Общественото положение на майчиния Ви род, макар и неподходящо, е нищо, сравнено с пълната липса на благопристойност, проявявана почти непрестанно от нея самата, от трите Ви по-малки сестри, та дори понякога и от баща Ви. Простете ми… Боли ме да Ви огорчавам. Но в тази обида заради несъвършенствата на Вашите най-близки, в огорчението да Ви ги опиша такива, каквито аз ги виждам, трябва да Ви кажа, с възхита, че Вие се държите по начин, който не заслужава ни най-малко подобно порицание — похвалата отдавам от все сърце на Вас и на сестра Ви; и двете сте надарени с благороден ум и възхитителен характер… Ще добавя само, че видяното през онази вечер затвърди окончателно мнението ми за всички и това още по-силно ме подтикна да предпазя приятеля си от един според мен извънредно неравностоен брак. Той замина от Недърфийлд за Лондон на другия ден, както сигурно си спомняте, с намерение да се върне скоро… А сега ще изясня ролята си в последвалите събития… Сестрите му и те бяха разтревожени като мен; разбрахме, че всички мислим еднакво; а и като виждахме, че час по-скоро трябва да отстраним брат им от Вашата сестра, набързо решихме да го последваме в Лондон. Щом стигнахме там, аз се заех усърдно да изтъквам на моя приятел неизбежните последствия от подобен несполучлив избор. Описвах ги и ги подсилвах умишлено. Всичко това обаче щеше само да позабави или да отложи решението
