Но когато от тази история премина към обясненията за Уикъм, когато прочете по-задълбочено изложението на събития, които, ако бяха верни, разрушаваха всяка илюзия за неговите достойнства и тъй много наподобяваха собствената му версия за него самия, чувствата й станаха още по-бурни и още по- трудни за определяне. Удивление, мрачни предчувствия и дори ужас се стовариха върху й. В желанието си да ги отхвърли напълно, тя непрестанно възклицаваше: „Това е лъжа! Не може да бъде! Това е ужасна измислица!“ А като стигна до края на писмото, макар че едва бе разбрала смисъла на последните една-две страници, бързо го сгъна, мушна го в джоба, решена да го забрави, да не го поглежда никога вече.
Дълбоко объркана, без да намери опора за мислите си, тя продължаваше да крачи; напразно; не минаха няколко мига, и тя отново разгъна писмото, опита да се овладее и препрочете разобличителните редове относно Уикъм, но този път се насили да вникне в смисъла на всяко изречение. Описанието на връзката му с обитателите на Пембърли не се отличаваше от онова, разказано от него самия; щедрата благосклонност на покойния мистър Дарси, макар тя досега да не знаеше на колко възлиза, отговаряше на собствените му думи. Дотук всичко казано съвпадаше: ала когато стигна до завещанието, различието бе голямо. Казаното от Уикъм за бенефицията7 тя помнеше съвсем точно и като възстанови всяка негова дума, стана й ясно, че един от двамата лъже; дори за известно време се остави да повярва, че е така, както на нея й се искаше да бъде. Ала когато прочете и пак препрочете много внимателно следващите подробности за това, как Уикъм се е отказал от всичките си намерения за духовно поприще и е поискал в замяна огромната сума от три хиляди лири, отново се разколеба. Откъсна поглед от писмото, опита се да прецени всяко обстоятелство най-безпристрастно — внимателно обмисляше вероятностите „за“ и „против“, — ала и това бе напразно. И двамата й предлагаха единствено уверения. Отново зачете. Но с всеки ред осъзнаваше все по-ясно, че тази история, която според нея и най- невероятната измислица не можеше да преиначи дотолкова, щото да оправдае поне мъничко възмутителната постъпка на мистър Дарси, би могла да се обърне така, че той да се окаже напълно невинен и чист.
Разточителството и пълната разюзданост, в които той съвсем открито обвиняваше мистър Уикъм, дълбоко я потресоха; още повече, защото нямаше доказателства за противното. Не знаеше нищо за живота му до появяването му в доброволческия полк, към който се бе присъединил, подканен от оня младеж, с когото, срещайки го случайно в Лондон, бе подновил бегло предишно познанство. В Хъртфордшър за миналото му знаеха единствено онова, което сам бе разказал. Що се отнася до истинската му същност, дори и да бе имала възможност да я опознае, тя не бе пожелала. Хубавото лице, гласът, приятните му обноски бяха й внушили, че притежава всички добродетели. Пожела да си припомни някакъв пример за вътрешна доброта, някакъв отличителен белег за почтеност или милосърдие, които да го очистят от нападките на мистър Дарси; или поне достатъчно други добродетели, които да натежат над неволните прегрешения, както би й се искало да назове онези постъпки, заклеймени от мистър Дарси като дългогодишно прахосничество и разпътен живот. Но, уви, нямаше нищо такова. Виждаше го пред себе си като жив, с чаровна външност и усмихнато лице; ала не си припомняше ни едно друго качество освен всеобщата възхита на познатите си и благоразположението на офицерите, спечелено с дружелюбното му държане. Дълго мисли над това, после продължи да чете. За жалост разказът, който следваше по-нататък, за коварните му намерения спрямо мис Дарси се потвърждаваше от думите, подметнати й предишната сутрин от полковник Фицуилям; а пък накрая направо я препращаха за потвърждение на казаното към самия полковник Фицуилям — от когото преди това бе научила за близкото му участие във всички дела на неговия братовчед и в чиято добросъвестност нямаше никакви основания да се съмнява. В един миг почти реши да се обърне към него, но отхвърли тази идея, защото щеше да й е неловко, а накрая изобщо отпрати тези мисли, тъй като се увери, че мистър Дарси никога не би го предложил, ако не е напълно уверен в подкрепата на братовчед си.
Не бе забравила ни една подробност от разговора с Уикъм, когато се бяха запознали на вечерята у мистър Филипс. Много негови изрази бяха свежи в паметта й. Изведнъж осъзна колко непристойни са били тези съкровени изповеди пред една непозната и се учуди, че чак сега го е разбрала. Осъзна, че това самоизтъкване е било невъзпитано, а изявленията му — противоположни на неговото поведение. Спомни си как се бе перчил, че не го било страх от мистър Дарси — че мистър Дарси можел, ако искал, да напусне това графство, но той самият нямало да мръдне оттам; а още на другата седмица беше избягал заради бала в Недърфийлд. Припомни си тъй също, че дотогава, докато обитателите на Недърфийлд живееха в имението, единствено на нея беше доверил своята тъжна история; ала веднага щом си заминаха, беше я разгласил на всеослушание; а след това без задръжки, без угризения бе очернил името на мистър Дарси, макар да я бе уверявал, че уважението към бащата не му позволявало да изобличи сина.
О, колко различно изглеждаше сега всичко, свързано с него! Любовта му към мис Кинг изведнъж лъсна като плод на чисто материални стремежи; а незначителното й наследство вече бе знак не за безразличие към парите, а алчност да сграбчи каквото може. Отношението му към нея самата беше по-трудно да се обясни; или е бил заблуден и я е смятал за богата, или пък е задоволявал суетността си и е подхранвал увлечението й, което по всяка вероятност тя не е съумявала да прикрие. Желанието й да го защити гаснеше бързо; докато, в оправдание на мистър Дарси, се видя принудена да признае, че още на времето, когато Джейн бе запитала мистър Бингли, той напълно го бе оневинил в цялата история; трябваше да признае също така, че макар държането му да бе надменно и отблъскващо от деня на познанството им — познанство, което напоследък ги бе сближило, бе й позволило да го опознае — никога не бе проявявал несправедливост или безпринципност, нищо, което да разкрие, че е нечестен или безнравствен. Трябваше да признае също, че близките му го ценяха и уважаваха — дори Уикъм не отрече да е предан брат, а и тя самата неведнъж го бе чувала да говори с любов за сестра си и това разкриваше, че е способен да изпитва и нежност, че ако деянията му отговаряха на описанията на Уикъм, подобно чудовищно погазване на справедливостта едва ли би могло да се прикрие от света; и че приятелство между човек, способен на подобни простъпки, и личност, дружелюбна като мистър Бингли, би било съвсем необяснимо.
Обзе я чувство на дълбок срам. Всяка мисъл за Дарси или за Уикъм я караше да прозре — била е заслепена, пристрастна, робиня на предразсъдъци, смешна и жалка.
„Колко отвратително съм се държала! — изохка тя. — Аз, гдето се гордеех с дълбока прозорливост! Аз, тъй уверена в своите качества! О, колко се дразнех от великодушната искреност на сестра си, как подхранвах собствената си суетност с излишна и осъдителна недоверчивост, Какво унижаващо за мен откритие! И колко заслужено унижение! И любовта дори не можеше по-страшно да ме заслепи. Но не любов, суетността ме опозори. Поласкана от вниманието на Уикъм, обидена от пренебрежението на Дарси, още в началото на нашето познанство нежно прегърнах предубеждението и в пълно неведение отритнах здравия разум във всичко, във всичко… До този миг аз съм се мислела за друг човек!“
От нея към Джейн, от Джейн — към Бингли, мислите й се точеха в нишка, която я доведе до обяснението на Дарси по този въпрос, и тя си спомни, че й се бе сторило неубедително; отново препрочете редовете. Този път й прозвучаха съвсем другояче. Би ли могла да не му повярва за това, след като във всичко друго бе принудена да го признае за прав? Той твърдеше, че не е и подозирал за чувствата на сестра й; в ушите й прозвучаха предупредителните думи на Шарлот. Да опровергае описанието му за Джейн, също бе невъзможно. Той беше прав — любовта на Джейн, макар и пламенна, оставаше дълбоко скрита и поведението й, винаги дружелюбно и приветливо, рядко издаваше някаква пламенност.
Когато стигна до онази част на писмото, където споменаваше семейството й с такъв унищожителен, макар и заслужен укор, тя запламтя от срам. Обвинението бе справедливо — не можеше да го отрече, а обстоятелствата, на които се позоваваше, тъй като се бяха случили на бала в Недърфийлд и обосноваваха първоначалното му неодобрение, бяха го поразили не по-малко, отколкото бяха раздразнили и нея.
Високата оценка за нея и сестра й я поласка. Това я утешаваше, ала не можеше да я примири с възмущението, което останалата част от семейството й само си бе навлякло; а само като си представи, че злощастието на Джейн бе в същност дело на най-близките й роднини и като си помисли за петното, лепнато върху двете от възмутителното поведение на останалите, налегна я униние, каквото не бе изпитвала никога досега.
Продължи да кръстосва по алеята цели два часа, унесени от най-разнообразни мисли; преосмисляте случки, уточняваше вероятности и полагаше усилия да се приспособи към тази промяна, тъй внезапна и толкова съществена, докато накрая умората и досещането, че отдавна е излязла, я накараха да се запътя към дома; отвори портата с желание да се покаже дружелюбна, както й бе привично, и решена да подтисне ония мисли, които ще й пречат да бъде общителна.
