Гордост и предразсъдъци

изпревариха другите, а като стигнаха до каретата, мистър и мисис Гарднър бяха далече зад тях.

Тогава той й предложи да влязат в дома, но тя обясни, че не е изморена, затова останаха на моравата. В момент като този можеше да се каже много, мълчанието тежеше. Искаше й се да заговори, но сякаш всяка дума криеше опасност. Накрая заприказваха за пътешествието, подробно обсъдиха Матлок и Доувдейл. Но и времето, и леля й вървяха бавно, та и търпението, и хрумванията й се изчерпаха. Когато мистър и мисис Гарднър най-сетне дойдоха, Дарси ги покани да влязат и да закусят; отказаха и се сбогуваха учтиво. Мистър Дарси помогна на дамите да се качат в каретата, потеглиха и Елизабет го видя, бавно да се запътва към дома.

Близките й започнаха да споделят впечатленията си; и за двамата запознанството бе надминало очакванията им.

— Има съвършени обноски, много учтив е и много скромен — заяви чичо й.

— Истина е, че излъчва надменност — отвърна леля й, — но това идва по-скоро от изражението и не отблъсква. Сега съм съгласна с икономката — макар някои да го намират горд, аз самата не забелязах подобно нещо.

— Изненада ме отношението му към нас. Беше повече от учтив; беше искрено внимателен; такова внимание е необяснимо. Та те едва се познават с Елизабет.

— Вярно, Лизи — каза леля й, — не е толкова хубав като Уикъм; по-скоро не е тъй лъчезарен като Уикъм, защото иначе е с много правилни черти. Кое те накара да кажеш, че бил неприятен?

Елизабет отговори уклончиво; обясни, че в Кент й се бил сторил по-симпатичен, отколкото преди, а любезен, както тази сутрин, го виждала за първи път.

— Вероятно е човек на настроенията — реши чичо й. — То е обичайно за знатните; затова по-добре да забравя поканата за риболова, защото утре може да съжали и да ме изпъди оттам.

Елизабет разбра, че изобщо не са прозрели какъв е, но замълча.

— Такъв, какъвто го видях — продължи мистър Гарднър, — чудно ми е, че може да постъпи безжалостно към когото и да е, особено пък към бедния Уикъм. Не изглежда лош. Напротив, когато заговори, край устата му се появява приятно изражение. Освен това излъчва достойнство, което ме кара да мисля, че е с добро сърце. А тази мила жена, като ни развеждаше из къщата, как го похвали! Едва се сдържах да не се засмея. Очевидно е щедър господар, а това за един прислужник замества всички други добродетели.

Елизабет се принуди да го оневини в отношението му към Уикъм; даде им да разберат, че според роднините му в Кент постъпките му могат да се изтълкуват съвсем различно; и че той самият никак не бил толкова лош, нито пък Уикъм — чак толкова приятен, колкото са си мислели в Хъртфордшър. За потвърждение описа подробно материалните им взаимоотношения, но не разкри източника на сведенията, а само им обясни, че е напълно достоверен.

Мисис Гарднър се изненада и се разтревожи, но вече приближаваха мястото на младежките й преживявания и всичко друго отстъпи пред милите спомени; тя така се вдаде да посочва на съпруга си познатите й околности, че забрави и Дарси, и Уикъм. И макар сутринта да се бе усещала смазана от умора, щом се навечеряха, тръгна да издирва старите приятели и прекара цялата вечер в насладата от разговори, подновени след многогодишно прекъсване.

Събитията на деня бяха толкова замайващи, че Елизабет не обърна внимание на новите познати; единственото, за което можеше да мисли, и то с удоволствие, бе вниманието на мистър Дарси и най-вече желанието му да я запознае със сестра си.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Елизабет си бе наумила, че мистър Дарси ще доведе Джорджиана на другия ден след като пристигне в Пембърли, и съответно реши цялата сутрин да не излиза от странноприемницата. Но предположенията й бяха неверни, защото посетителите се появиха в първата сутрин, когато те самите отседнаха в Ламбтън. Разхождали се бяха из градчето с някои от новите познати и се върнаха в странноприемницата да се преоблекат и да обядват със същото това семейство, когато тропот на колела ги привлече към прозореца и те видяха да се задава двуконен лек кабриолет, а в него — дама и господин. Елизабет, познала ливреята на кочияша, разбра какво е това и изрази учудване пред близките си, като им обясни честта, която я очаква. Чичото и лелята бяха удивени, а развълнуваните й думи, прибавени към обстоятелствата и към събитията от предишния ден, им разкриха нещата от нова страна. И макар досега нищо да не им го бе подсказало, осъзнаха, че подобно внимание от такова високопоставено място можеше да се обясни единствено с по- особени чувства към племенницата им. Докато новите мисли се въртяха в съзнанието им, вълнението на Елизабет нарастваше. Самата тя се изненада от своето смущение, но сред многобройните причини за тревога боеше се, че пристрастието на брата я е представило в по-блестяща от истинската светлина и понеже искаше да се хареса, плашеше се, и то с основание, че няма да се представи достойно.

Дръпна се от прозореца, да не я видят, а докато кръстосваше стаята неспокойно и се мъчеше да се овладее, учудените и любопитни погледи на близките й още повече я смутиха.

Мис Дарси и брат й се появиха и запознанството стана. Елизабет се изненада, че новата й позната е смутена повече и от нея. Тук, в Ламбтън, беше чула, че мис Дарси е необикновено горда, ала още в първите мигове се убеди, че е само много стеснителна. Едва успя да изтръгне от нея две-три едносрични слова.

Мис Дарси беше стройна, по-едра от Елизабет; макар и шестнайсетгодишна, фигурата й бе оформена, излъчваше женственост и нежност. Не беше хубава като брат си, но лицето й бе умно н добродушно, държеше се непринудено и дружелюбно. Елизабет, очаквала да види в нея проницателен и самоуверен наблюдател като мистър Дарси, въздъхна облекчено.

След малко Дарси й съобщи, че и Бингли ще я посети; и преди още да е изразила радостта си и да се е подготвила за този гост, бързите стъпки на Бингли долетяха откъм стълбите, а миг след това той влезе. Елизабет отдавна бе забравила гнева си, но и да му се сърдеше, щеше да му прости заради сърдечната усмивка, с която я погледна. Разпита я, макар и твърде общо, за близките й, държеше се приятелски и непринудено както преди.

За мистър и мисис Гарднър той бе не по-малко интересен. Отдавна им се щеше да го видят. Изобщо цялата група пред тях ги интересуваше. Подозрението, породило се за мистър Дарси и племенницата им, ги караше да наблюдават и двамата с любопитство и скоро се убедиха, че поне единият от тях знае какво е любов. За нейните чувства не бяха сигурни, но че той пламти от обожание — бе очевидно.

Елизабет от своя страна се чудеше какво по-напред да стори. Искаше й се да прозре във всеки от гостите, искаше да овладее своите чувства, а и да се хареса на всички и наистина сполучи, защото онези, които желаеше да спечели, бяха с открити към нея сърца. Бингли отдавна я ценеше, Джорджиана гореше от желание да я приеме, а Дарси бе твърдо решен да я хареса.

Щом видя Бингли, мислите й се насочиха към сестра й и тя закопня да разбере дали и неговата мисъл е отправена нататък. Понякога й се струваше, че не е много разговорлив, а един-два пъти се поласка, че като гледа нея, търси прилика с Джейн. Ала ако другото бе само плод на въображението, държането му към мис Дарси, която й бе представена като съперница на Джейн, я увери в противното. Не проличаваше да се харесват. С нищо не се виждаше да оправдават надеждите на сестра му. В това отношение тя скоро се успокои, а от незначителните наглед неща, които се случиха, преди да си отидат, реши, че той мисли за Джейн с нежност и че му се иска да наведе разговора към нея, ала не смее. Докато другите разговаряха с глас, в който се четеше искрено съжаление, той каза, че „отдавна не бил изживявал удоволствието да я види“, и преди още да му е отговорила, додаде: „Повече от осем месеца оттогава. Не сме се срещали от двадесет и шести ноември, когато всички танцувахме в Недърфийлд,“

Елизабет се зарадва, че си спомня всичко с такива подробности, а след малко, когато другите не слушаха, запита я дали всичките й сестри са в Лонгборн. Въпросът, както и предишната му забележка, не бяха кой знае какви, ала и в погледа, и в поведението му имаше нещо, което им придаваше особен смисъл.

Рядко успяваше да поглежда към Дарси, но хвърлеше ли поглед нататък, прочиташе в лицето му искреност, а в думите му не проличаваше надменност, нито ирония към събеседниците и това я караше да вярва, че се е променил, макар и временно. Като го виждаше как търси познанството, как иска да се хареса на хора с които преди няколко месеца смяташе унизително да разговаря; като го гледаше така учтив не само към нея, но към роднините, които тъй открито беше презрял, и като си припомняше последния им тежък