щастие държеше в ръцете си той като брат, като земевладелец и като господар! Колко много радости и колко несгоди имаше власт да създава! Колко добрини и колко злини бе в състояние да извърши! Всичко, разказано от икономката, говореше за вътрешни достойнства и както стоеше пред платното с неговия образ, който я гледаше втренчено, тя си помисли за любовта му с чувство на много по-дълбока благодарност, припомни си вълнението и му прости злополучния начин, по който се бе изповядал.
Като разгледаха всичко, предназначено за посетители, пак слязоха долу, сбогуваха се с икономката и тръгнаха с градинаря, който ги чакаше пред входа.
Докато прекосяваха моравата към реката, Елизабет се обърна да погледне пак; чичо й и леля й и те се спряха, и докато чичо й гадаеше кога е построена сградата, собственикът изникна внезапно откъм алеята, която отвеждаше към конюшните.
Озоваха се на двайсет крачки един от друг, а той се появи тъй неочаквано, че й бе невъзможно да се скрие. Погледите им се срещнаха и по лицата и на двамата плъзна гъста червенина. Той се закова, сразен от изненада, но бързо се съвзе, пристъпи към тях и заговори Елизабет, ако не хладнокръвно, то много учтиво.
Тя инстинктивно се извърна да бяга, но спря, щом той пристъпи, и прие поздрава му с дълбоко смущение. Ако появата или приликата с портрета, който току-що бяха видели, не стигаха, за да уверят другите двама, че пред тях е самият мистър Дарси, то изненадата на градинаря ги увери. Останаха настрана, докато той разговаряше с племенницата им, която, объркана и смутена, не смееше да вдигне поглед и не осъзнаваше какво отговаря на учтивите му въпроси за близките й. Смаяна от милото му държане, всяка негова дума я смущаваше все повече, а като си представяше колко унизително е за нея, че я намира тук, минутите, в които разговаряха насаме, й се сториха най-ужасните в живота й. А и той изглеждаше смутен; говореше непривично бързо и няколко пъти припряно я запита кога точно е напуснала Лонгборн и откога е в Дарбишър — личеше, че и той е развълнуван.
Накрая вече не се сещаше какво да каже, постоя, без да отрони дума, но изведнъж се овладя и се сбогува.
Тогава другите двама отидоха при нея и започнаха да се възхищават от стройната му осанка, ала Елизабет не ги и чу; потънала в мислите си, тя мълчаливо тръгна подире им. Смазана беше от срам и от яд. Идването й тук бе най-злополучното, най-необмисленото нещо! Как ли го е изтълкувал! В каква позорна светлина се е представила пред този тъй суетен човек! Казал си е, че нарочно е търсила да се изпречи на пътя му! А, защо бе дошла! А и той — защо бе пристигнал цял един ден по-рано! Преди десет минути да бяха тръгнали, нямаше да ги види, защото бе ясно, че сега пристига, току-що е слязъл от коня или от каретата. Не спираше да руменее при спомена за злополучната среща. А и държането му, тъй силно променено — какво ли означаваше пък то? Че изобщо пожела да разговаря с нея, бе удивително! Не стигаше това, а беше и учтив, разпита я за близките й! Никога не бе разговарял толкова сърдечно, толкова мило, както при тази неочаквана среща. Каква разлика от последното им виждане в парка Розингс, когато тикна писмото в ръката й! Не знаеше какво да мисли, как да си го обясни.
Вървяха по красива алея край речния бряг и с всяка стъпка пред тях се разкриваше по-прекрасна гледка, все по-красив пейзаж към близките гори, но мина време, докато Елизабет осъзнае околните прелести; и макар да отговаряше механично на непрестанните възклицания на сродниците си и уж извръщаше поглед към пейзажа, не виждаше нищо. Мисълта й бе прикована към онова единствено място в къщата на Пембърли, все едно кое, където в момента бе мистър Дарси. Копнееше да разбере какво мисли, какви чувства питае към нея и дали въпреки всичко все още му е скъпа. Ами ако е бил учтив просто защото му е все едно? Ала в гласа му бе доловила
Накрая обаче забележката на спътниците й, че е разсеяна, я стресна и тя се помъчи да се овладее.
Навлязоха в гората, разделиха се с реката и се изкачиха на по-високо; оттам, през пролуките на дърветата, погледът обхождаше красивите кътове на долината, отсрещните хълмове, обвити от гъсти гори, и тук-там — реката. Мистър Гарднър изрази желание да обиколи целия парк, но предположи, че е прекалено обширен. С тържествуваща усмивка градинарят заяви, че в обиколка бил десет мили! Това разреши въпроса; и те продължиха по обичайния път, който скоро ги заведе отново до брега на потока, в ниска долчинка сред високата гора. Прекосиха рекичката по грубо дървено мостче; местността бе девствена, а тясната долчинка едва побираше реката и пътечката край ракитака. Елизабет изпита желание да тръгне по нейните извивки, ала като забелязаха колко са се отдалечили, мисис Гарднър, вече изморена, пожела да се връщат. Племенницата й се подчини и те поеха по най-прекия път към отвъдния бряг; вървяха бавно, защото мистър Гарднър, макар да не вкусваше риба, беше страстен рибар и тъй се увлече да наблюдава играта на пъстървите и да разговаря с градинаря за риболов, че пристъпяше едва. И ето Елизабет пак изживя предишното вълнение — към тях приближаваше Дарси. От тази страна пътеката беше по-открита, та този път го съзряха отдалече. Колкото и да се изненада, Елизабет бе поне подготвена за новата среща и реши, ако ги спре, да се държи и да разговаря по-спокойно. Една извивка на алеята го скри от погледа им и тя си каза, че е свил в друга посока; но изведнъж Дарси изникна пред тях. Беше все тъй дружелюбен и в отговор на учтивите му думи тя изрази възхищението си от парка; ала като изрече „прелестен“ и „очарователен“, съобрази, че всяка нейна възхвала за Пембърли можеше да се изтълкува погрешно. Елизабет поруменя и млъкна.
Мисис Гарднър стоеше настрана, Елизабет мълчеше. Дарси я помоли да го представи на своите приятели. Подобна учтивост не беше очаквала и едва сдържа усмивката си при мисълта, че сега сам търси познанството на същите онези, които от гордост бе охулил, когато й бе поискал ръката. „Как ли ще се изненада, каза си тя, като разбере кои са! Мисли ги за хора от висшето общество.“
Представи му ги, а като обясняваше роднинските им връзки, погледна го крадешком; нямаше да се изненада, ако го бе видяла да се отвръща от такива недостойни личности. Че родството им го
Заговориха за риболов и тя чу как мистър Дарси учтиво го кани да идва, когато пожелае, докато е в околността, предложи му и рибарски принадлежности и му показа онази част на реката, където имало най- много риба. Мисис Гарднър я погледна удивено. Елизабет замълча, но беше доволна; всичко дотук бе комплимент за нея самата. Но беше безкрайно учудена; питаше се: „Защо е тъй променен? Възможно ли е за
Повървяха така — двете дами отпред, а господата зад тях, после се спуснаха до реката да разгледат някакво водно растение, а като се изкачиха и поеха отново, промениха местата си. Мисис Гарднър, изморена от дългата разходка, пожела да се опре на ръката на съпруга си. Мистър Дарси зае мястото до племенницата й. Помълчаха, после Елизабет заговори. Искаше да му обясни как, преди да дойдат, се е уверила, че него го няма, и колко неочаквано за нея се е появил, „защото вашата икономка ви очакваше едва утре; а като тръгнахме от Бейкуел, разбрахме, че ще дойдете по-късно“. Той обясни, че неотложна работа с управителя на имението го е накарала да избърза пред групата, с която пътувал насам.
— Те идват утре — продължи той, — а сред тях има и ваши познати — мистър Бингли и сестрите му.
Елизабет кимна. Мислите й се върнаха към оня момент, в който за последен път бяха споменали за мистър Бингли; забеляза по изражението му, че и той мисли за същото.
— В групата има още една личност — продължи той след кратко мълчание, — която особено много желае да се запознае с вас. Ще ми позволите ли, или искам от вас твърде много, да ви представя на сестра си, докато сте в Ламбтън?
Молбата му я изненада и тъй я смути, че не разбра какво му отговаря. Желанието на мис Дарси да се запознае с нея можеше да се дължи единствено на брат й, а това й стигаше; зарадва се, че гневът не го е настроил срещу й.
Продължиха да крачат мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Елизабет беше объркана, но бе поласкана и доволна. Желанието му да й представи сестра си бе най-голямата похвала за нея. Скоро
