остави да върши глупости; а пък тя, слава богу, е твърде бедна, за да стане прицел или жертва на когото и да било. В Брайтън ще бъде по-малко интересна дори отколкото е тук. Офицерите ще намерят там по- интересни жени. Затова, да се надяваме, че ще й натрият носа. Тъй или инак, ако пък прекали, ще има за какво да я затворим в къщи веднъж за винаги.
Елизабет разбра, че трябва да се задоволи с този отговор, но излезе разочарована и притеснена. Ала не обичаше да подхранва тревогите си. Съзнаваше, че е сторила каквото трябва, а да се вайка над неизбежното зло или да го раздува в мислите си, не й бе присъщо.
Ако Лидия и майка й знаеха за какво е разговаряла с баща си, възмущението им щеше да е неописуемо. Във фантазията на Лидия отиването в Брайтън се покриваше с всички представи за земно блаженство. Въображението й рисуваше улиците на този весел морски курорт претъпкани с военни. Виждаше се предмет на внимание за десетки, стотици непознати офицери. Представяше си блясъка на военния лагер; палатките се редяха една до друга в красиви изпънати нишки, наоколо им гъмжеше от млади веселяци и искреше от червени униформи; а като венец на всичко, виждаше се разположена в една палатка, унесена в свенлив флирт едновременно най-малко с шестима.
Какво ли щеше да изживее, ако знаеше, че сестра й се гласи да й отнеме тези бленувани наслади? Единствено майка й можеше да разбере и да съчувствува, майка й, която бе изживяла нещата по същия начин. Заминаването на Лидия за Брайтън бе нейната скромна утеха за удара, нанесен й от отказа на мистър Бенит всички да потеглят към Брайтън.
Но те не подозираха нищо и вълненията им не стихнаха до деня на заминаването.
Сега Елизабет щеше да се срещне с мистър Уикъм за последен път. Откакто се върна, го виждаше често и вече не се вълнуваше, а от вълненията на предишната им близост нямаше и следа. Дори в онова очарование, което отначало я запленяваше, сега виждаше все същата преструвка, отвратителна и отблъскваща. Отношението му към нея я дразнеше още по-силно, защото си личеше, че търси да поднови нежното внимание, с което бяха започнали познанството — а след всичко случило се оттогава, това я влудяваше. Презря го, когато откри, че отново е станала прицел на празното му и лекомислено внимание и колкото да искаше да скрие презрението, възмутена бе от непоколебимата му увереност, че все едно откога и защо е спрял да я ухажва, тя ще се поласкае и ще се поддаде отново в мига, в който той склони да я забележи.
В последния ден от престоя на полка в Меритън той и неколцина офицери вечеряха в Лонгборн, а нежеланието на Елизабет да се разделят като добри приятели бе толкова голямо, щото, когато я запита как е прекарала в Хънсфорд, каза му, че полковник Фицуилям и мистър Дарси са гостували три седмици в Розингс и го запита дали познава полковника.
Той се изненада, стана му неприятно, уплаши се, но след миг се овладя и усмихнато отвърна, че на времето го срещал често, после, като отбеляза, че го намира за изискан джентълмен, запита я дали го е харесала. Тя отвърна възторжено. С привидно безразличие след малко той запита:
— Колко казахте, че останал в Розингс?
— Близо три седмици.
— А често ли се виждахте?
— Да, почти всеки ден.
— Той се държи по-различно от братовчед си.
— Да, много по-различно. Но според мен мистър Дарси печели при по-близко познанство.
— Тъй ли! — възкликна Уикъм и тя видя, че е стреснат. — А смея ли да попитам… — Той навреме се спря и по-весело продължи: — По-приветлив ли е? Съумял ли е да стане по-учтив от преди? Защото не вярвам — довери той тихо и загрижено, — наистина не ми се вярва да е спечелил откъм добродетели.
— О, не! — отвърна Елизабет. — По отношение на добродетелите той си е такъв, какъвто винаги е бил.
Като каза това, в очите на Уикъм пролича, че не знае да се зарадва ли на думите й, или да ги приеме като ирония. Но изражението й го накара да я изслуша притеснено и напрегнато, когато тя изричаше:
— Като казвам, че печели при по-близко познанство, нямам пред вид, че интелектът или обноските му са в процес на усъвършенствуване, а просто, че като го опознава, човек по-добре го разбира.
Уикъм се изчерви и видимо се разтревожи, помълча малко, накрая надви смущението, обърна се към нея и мило заяви:
— Вие, която най-добре знаете чувствата ми към мистър Дарси, навярно не се и съмнявате, че искрено би трябвало да се радвам, ако проявява достатъчно разум поне
Елизабет се усмихна и само кимна. Забелязваше, че му се ще отново да подхване старата тема за жалбите си, но нямаше желание да го поощрява. До края на вечерта той продължи да се
Когато гостите станаха, Лидия тръгна с мисис Форстър за Меритън, откъдето рано на другата сутрин щяха да отпътуват. Раздялата с близките й бе по-скоро шумна, отколкото сърдечна. Единствена Кити заплака, но сълзите й бяха сълзи на яд и завист. Мисис Бенит я обсипа с благопожелания и я посъветва да се забавлява при всяка възможност, съвет, който без съмнение щеше да бъде изпълнен; и сред шумния и весел брътвеж Лидия изобщо не чу тихите прощални думи на сестрите си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
Ако представата й за брака бе изградена на впечатления от собственото й семейство, Елизабет щеше да има твърде нерадостно схващане за семейното щастие и домашния уют. Баща й, запленен от свежестта и красотата, както и от оная жизнерадост, излъчвана от хубостта и младостта, си беше взел жена, чиято глупост и тесногръдие още в първите дни на брака бяха разрушили всяко истинско чувство към нея. Уважението, възхищението и доверието бяха изчезнали завинаги, всичките му надежди за семейно щастие се бяха сринали. Ала мистър Бенит не бе от хората, които търсят утеха за разочарования, нанесени от собственото им неблагоразумие, в познатите удоволствия, даряващи на несретниците забрава за безразсъдството или за техните пороци. Той обичаше природата и книгите, тази любов му носеше радост. От жена си не искаше нищо, само понякога се развличаше с невежеството и глупостта й. Вярно, не такова щастие очаква съпругът от своята жена, но като няма други забавления, истинският философ е доволен от онова, което му е подръка.
Истината е, че Елизабет никога не бе затваряла очи за непристойните съпружески обноски на баща си. Те всякога й причиняваха болка, но тъй като уважаваше достойнствата му и понеже бе благодарна за любовта му към нея самата, опитваше се бързо да забрави това, което вижда, и да не забелязва как той неспирно нарушава съпружеския дълг и благоприличието и непрестанно излага жена си на присмеха на собствените й деца. Ала сега за първи път така болезнено осъзнаваше колко страдат децата на такъв злощастен брак, за пръв път чувствуваше до какви злини водят неоползотворените му качества, качества, които, ако бе насочил както трябва, може би нямаше да променят жена му, но щяха да му спечелят уважението на децата.
Елизабет се бе зарадвала, че Уикъм заминава, но с отпътуването на полка намаляха и развлеченията. Излизаха много по-рядко; майка й и сестра й неспирно се вайкаха от тягостната скука и правеха семейния кръг твърде мрачен; всъщност Кити скоро щеше да се успокои, тъй като нямаше какво да я вълнува, но другата й сестра, чийто нрав можеше да породи далеч по-големи беди, щеше да става още по-глупава и по-самонадеяна в новата обстановка — морски курорт, та и военен лагер! От всичко това Елизабет се увери в нещо, което беше забелязвала и преди, а именно: събитията, очаквани с радостно нетърпение, когато се осъществят, не носят очакваното дълбоко задоволство. Значи, необходимо беше да си определи друг, по- далечен срок за осъществяване на истинското щастие; да си измисли нещо друго, върху него да съсредоточи и желания, и надежди и като вкусва от насладата на очакването, да търси утеха в настоящето и да се готви
