за нови разочарования. Пътешествието до Езерната област сега бе предметът на радостните й мисли, утехата й в тягостните часове с раздразнената й майка и Кити; да би могла да включи и Джейн в това пътуване, то щеше да е наистина съвършено.
„Слава богу, мислеше си Елизабет, все пак нещичко липсва. Ако всичко беше наред, непременно щях да се разочаровам. А така, като подхранвам съжалението, че и Джейн не е с нас, мога да се надявам, че ще прекараме чудесно. План, който предвещава само наслади, никога не се осъществява; малките несгоди предвардват от пълно разочарование.“
Когато заминаваше, Лидия обеща да пише често и подробно на майка си и на Кити; ала писмата й, дълго очаквани, бяха винаги кратки. В ония до майка си съобщаваше само, че ей сега се връщали от библиотеката, където ги придружавали еди-кои си офицери и където видяла такива прелестни украшения, че едва не пощуряла; че имала нова рокля, нов чадър, които й се щяло да опише по-подробно, ала трябвало да излиза, и то начаса, защото мисис Форстър вече я викала и отивали в лагера; а от кореспонденцията й с Кити не научаваха нищо — писмата до нея, макар и по-дълги, криеха толкова тайни, че никой друг не биваше да ги чете.
Двадесетина дни след като замина, в Лонгборн започнаха да се завръщат здравето, веселието и усмивките. Всичко изглеждаше по-радостно. Семействата, прекарали зимата в Лондон, отново се прибраха, облякоха се летните рокли и започнаха летните развлечения. Мисис Бенит стана пак раздразнително ведра, а към средата на юни Кити вече се бе съвзела дотолкова, че влизаше в Меритън, без да се разплаква; това многообещаващо събитие обнадежди Елизабет и тя си каза, че докъм идущата Коледа Кити може би щеше да помъдрее дотолкова, че да споменава само по един офицер на ден; освен ако някое жестоко и злоумишлено споразумение с военното окръжие не изпратеше друг полк в Меритън.
Денят, определен за пътешествието на север, приближаваше бързо, оставаха само две седмици, когато-едно писмо от мисис Гарднър отложи тръгването и съкрати маршрута. Мистър Гарднър бил служебно възпрепятствуван, можел да тръгне две седмици по-късно, едва през юли, и трябвало да се върне в Лондон не по-късно от месец след това и тъй като се намалявало времето за подобна обиколка и то нямало да стигне да видят всичко предвидено или поне да разгледат всичко спокойно и подробно, както го били замислили, налагало се Езерната област да отпадне и да се задоволят с по-малко; според новия план щели да стигнат само до Дарбишър. В това графство имало достатъчно за гледане в трите седмици, с които разполагали, а за мисис Гарднър то криело и друго обаяние. Градът, в който преживяла няколко години от младостта си и където щели да поостанат, бил за нея толкова привлекателен, колкото и прочутите хубости на Езерната област; Матлок, Чатсуърт, Довдейл или Върхът.
Елизабет дълбоко се разочарова; сърцето й изгаряше да види Езерата; смяташе, че въпреки всичко имат време. Но беше длъжна да приеме предложеното — а и по характер бе склонна и с малко да се задоволява; затова скоро се успокои.
Дарбишър извика в съзнанието й няколко неща. Невъзможно бе да чуе името и да не си помисли за Пембърли и неговия господар. „Все пак, каза си тя, имам право да се промъкна в неговия край и да си открадна от прочутите им красиви камъчета, без да ме види!“
Времето на очакване се удвои. Имаше цели четири седмици, докато чичо й и леля й пристигнат. Но и те отлетяха и мистър и мисис Гарднър с четирите си деца най-сетне се появиха в Лонгборн. Децата, две момиченца по на осем и шест и две по-малки момченца, щяха да останат при Джейн, всеобщата любимка; с благоразумието и милия си нрав тя щеше да ги надзирава, да ги учи, да играе с тях, да ги обича като майка.
Гарднърови преспаха в Лонгборн и на другата сутрин потеглиха заедно с Елизабет в търсене на новости и забавления. Едно беше сигурно — подхождаха си за спътници; това съзвучие включваше добро здраве и лек характер, за да преодоляват несгодите; весело предразположение, за да се наслаждават на всяко удоволствие; както и взаимна обич и интелигентност — да ги предпазват от разочарованията на странствуването.
Тази книга няма за цел да описва подробно Дарбишър, нито забележителностите, през които щеше да ги преведе пътят им; Оксфорд, Бленим, Уорик, Кенилуърт, Бърмингъм и пр. са и без туй достатъчно известни. Нас ни интересува само една малка част от Дарбишър. Към градчето Ламтън, където мисис Гарднър бе живяла и където, както наскоро бе разбрала, все още имала стари познати — нататък потеглиха, след като разгледаха околните забележителности; а Елизабет научи от леля си, че на пет мили от Ламтън се намирал Пембърли. Не бил точно на пътя им, но отклонението било две-три мили. Предишната вечер, докато разискваха откъде да минат, мисис Гарднър пожела отново да посети имението. Мистър Гарднър нямаше нищо против; попитаха Елизабет.
— Ти, мила моя, сигурно ще искаш да видиш мястото, за което толкова си слушала, нали? — каза леля й. — С имението освен това са свързани някои твои познати. Уикъм е прекарал там цялата си младост.
Елизабет се смути. Знаеше, че мястото й не е в Пембърли, и заяви, че уж нямала желание да ходи дотам. Измисли, че тези господарски имения й били омръзнали; че след като била разгледала не едно и не две, наситила се на скъпи килими и сатенени завеси.
Мисис Гарднър й се присмя.
— Да беше само някоя красива къща, богатски мебелирана, и мене нямаше да ме интересува — възкликна тя. — Но най-хубавото там е паркът. Най-прелестните гори в страната са в Пембърли.
Елизабет замълча, ала не се успокои. Представи си, че докато разглеждат Пембърли, могат да се натъкнат на самия мистър Дарси. Какъв ужас! Самата мисъл я накара да се изчерви; затова сметна, че по- лесно ще й е да признае истината на леля си, отколкото да рискува. Но как да я каже? Накрая реши да прибегне към това в най-краен случай — ако, като поразпита, разбере, че собствениците са в имението.
Затова вечерта, щом се прибра в стаята си, запита камериерката дали Пембърли е чак толкова хубав, как се нарича собственикът и със свито сърце поиска да узнае там ли е той сега. Отрицателният отговор на последния въпрос й прозвуча като песен и понеже се успокои, обзе я дълбоко любопитство да види къщата с очите си; а на другата сутрин, когато отново заговориха за това и пак я запитаха иска ли да отидат, отговори спокойно и с привидно безразличие, че в същност нямала нищо против.
И тъй поеха по пътя към Пембърли.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Елизабет нетърпеливо очакваше да зърне горите на Пембърли и накрая, когато минаха край къщичката на вратаря, усети колко е развълнувана.
Паркът беше огромен, местността — хълмиста. Влязоха откъм най-ниската част, през хубава огромна гора.
Бурните мисли й пречеха да разговаря, но тя забелязваше и се възхищаваше от всяка красива местност и хубав изглед. Изкачваха се около половин миля и изведнъж се озоваха на възвишение; там свършваше гората, а на отвъдната страна на една долина, през която пътят правеше внезапен завой, пред погледа им се откри сградата на Пембърли. Беше голямо, красиво, каменно здание, добре разположено върху леко наклонен терен, а отзад се очертаваха хребетите на високи, гористи хълмове; пред къщата течеше буйна рекичка. Бреговете й бяха оставени такива, каквито природата ги бе създала, човешката ръка не ги бе лишила от естествената им прелест. Елизабет се изпълни с възторг. За пръв път виждаше място, в което природата бе хвърляла с пълни шепи и в което естествената красота не бе загрозена от модната безвкусна намеса на човека. Всички изразиха нескритото си възхищение; и в този миг тя разбра, че да си господарка на Пембърли, наистина е нещо!
Спуснаха се по склона, пресякоха моста и спряха пред вратата и докато разглеждаха фасадата, изведнъж отново я връхлетя страхът да не се срещне със собственика. Ужаси я мисълта, че камериерката е сгрешила. Пожелаха да разгледат дома и ги въведоха в голямото преддверие; докато очакваха икономката, Елизабет имаше време да се удивлява, че се е озовала тук.
Икономката дойде: достолепна, възрастна жена, много по-непринудена и далеч по-учтива, отколкото Елизабет очакваше. Последваха я в голямата трапезария. Беше просторна, пропорционална стая, с красиви мебели. Елизабет я разгледа набързо и пристъпи към прозореца, за да се наслади на изгледа. Увенчаният с гора хълм, от който се бяха спуснали насам, отдалеч бе много красив. Цялата местност беше хубава и тя
